Отиде си човекът, който дър­жеше ключа към духовните сък­ровища на българския народ. Поет, фолклорист, ерудит, по­лиглот, той подчини всички свои дарби на една идея, на една мечта: да събере натрупаната през вековете народна мъдрост, за да блесне геният на българи­на, неговата духовна мощ над жалките фарисеи разпнали го ка­то Христос в името на користни­те си цели.

Делото на Христофор Тза­велла е огромно, събраният фол­клорен материал и неговото лично творчество, макар и зна­чими, са все още непознати па­метници на българското народ­ностно духовно единство. А ня­кой задавал ли си е въпроса всъщност, в днешните условия, след толкова премеждия на на­рода и държавата ни и с интели­генция вещо боравеща с химери­те на общочовешкото добрува­не, а нищожно малка с надмен­ното си невежество по отноше­ние на конкретните проблеми на собствения си народ, носител на какво беше Христофор ТЗА­ВЕЛЛА? ! ? Да не бързаме да от­говаряме на този въпос, защото ще сгрешим.Ще сгрешим отно­во поради невежеството си.И няма да разберем, няма да може да си обясним, как така посред нашата надменност се появи един самотник, появи се един Си- зиф, който въпреки преливащи­те от съмнения наши погледи упорито, ден след ден, година след година търсеше нишките, разкъсаните нишки на народния ни живот, и се опитва­ше да ги съедини, да ги свърже и да покаже ис­тински и цял духовния образ на българския народ.

Този Сизиф беше твърде неудобен за всички ни, защото бе­ше чудакът, беше зря­щият сред многото слепци за отколешни­те ни национални теж­нения, за сполетелите ни трагедии, които ние, няколко поколе­ния българи, презри­телно отминавахме, въобразявайки си, че градим нещо, което не се нуждае от камъка темелен, положен от предците ни. Но се появи той и без да размахва юмруци, кротко, но твърдо решен, се опита да ни покаже съкровищата на народна­та ни душа,оцеляла чрез слово­то през всички премеждия.

Отвърнахме ли му с подкрепа и признание!?

Роденият през 1934 г. в с. Рур- ля, Костурско, Егейска Македо­ния, Христофор Тзавелла, изпи­та всички мъки, всички страда­ния на прокуденика и то от съв­сем крехка възраст. Чехослова­кия, САЩ, Канада, Р Македо­ния, отново в Америка и накрая - в България. Натрупал познания, опит, научил езици, надникнал в кухнята на кинематографията, черноработник в поезията,съз- дал оригинални творби, а в Со­фия завършва история. Но от всичките свои скиталчества, сре­щи с непознати, разлъки със скъ­пи на сърцето му люде, той стиг­на до най-истинската и единст­вена повеля на живота си:да съ­бере и съхрани целостта на на­родната ни душа. Цялост, побра­на в словесното народно твор­чество. Той правеше само това, което диктуваше духът на пред­ците - негови и наши.

Разбрахме ли този човек? Не знаем! Но той остави дълбока ди­ря след себе си, чийто смисъл и значение отсега нататък ще ни изпълва с все повече самочувс­твие и гордост.

Поклон пред всичко, което стори през нелекия ти живот, приятелю!