Брой 1, 2019 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  ЗАД ФАСАДАТА

  Щрихи към заявените творчески възможности на поета Александър Караманов

В интервюто, поместено в този брой на "България Македония" , с известния учен-литературовед, политик и общественик Александър Йорданов е хвърлена обилна светлина върху дарбата и необикнове­ната съдба на загиналия едва на 17 години поет от гр.Радовиш, Маке­дония Александър Караманов.Това, което ние сме длъжни да напра­вим ,е да публикуваме повече негови стихотворения, размисли и ес­тетически прозрения, залегнали в дневниците му, водени през 1942, 1943 и 1944 г., както и отделни негови оценки, за изкуството, личност­та на писателя и неговите отговорности пред собствения му народ. От всичко открито в архива, написано от ръката на този необикно­вен юноша, не може да има съмнение по отношение на съкровеното му чувство за национална принад­лежност, чувство което е подложено на всевъзможни , старателно осъществени пластични операции, придружени и от виртуозна идеологическа козметика, в издадените в Скопие книги, с негови произве­дения или посветени на творчеството му. Това ни задългжава да дадем думата на самия автор, чрез собствените му текстове, да се саморазкрие неговата душа, националната му същност и хоризонта на творческите му амбиции, като бъдещ писател.

На читателите ни предлагаме негов текст, написан като срочно ученическо упражнение на 27 март 1943 г.                                                                                                                                                       "Б.М."

Какво желая да стана и защо?

Какво бих искал да стана ?

Тоя въпрос е верен пратеник на всеки човек, вечното ехо на не­говото "аз"...

Той се промъква като пъстър конец в дългата верига на човеш­ките приключения и страдания, той дава крила на възторга му, уз­рява в него желанието за борба, изтрива от насълзеното му лице сълзите и обсипва неговия живот с розови мечти и блянове. Него­вия лик се оглежда в мирното ог­ледало на съзерцанието и въз­бужда във всеки човек толкова трепетни чувства, които го отнасят в царството на тихия блян, където заглъхва бученето на жи­вота и бавно ро­мони ручеят на нежните мечти.

Какво бих ис­кал да стана.

За пръв път тоя въпрос обзе душата ми, кога­то в мене пееха 6- те мои години, и един от онези чудно хубавипролетни дни бе окъпал в лъчи засменият небосвод. Тогава за пръв път почувствах лека треска, която отваря широко вратите на съзнанието на безгрижната дет­ска фантазия и дава широк полет на мислите и чувствата. Какво бих искал да стана?

Една засмяна лекокрила пти­ца, която лети навсякъде и сее по въздуха волност и химни, която дава на хората благословена ху­бост и им поднася радост и лю­бов.

Ето, това бе моят пръв отго­вор на тоя въпрос, гореща мечта на едно 6-годишно хлапе, което обичаше да слуша тайнственото шумолене на природата в дълги­те нощи на кехлибареното ля­то... А след туй редяха се нови и нови мисли, нарастваха години­те - 6,7,8,9, всяка ми даряваше по нещо ново, и аз растях влюбен в модрото небе на малката палан­ка, омагьосан от тайната на раз­кошната природа.

Аз растях...

Аз растях и в мене растяха же­лания, мечтите разтръскваха оякналите гърди и пролетните блянове пееха дълбоко в душата химните на младостта. Години­те неусетно минаваха и аз растях, закърмен от студенината на хлад­ната математика и с пресната топлота на лириката. Зубрех ма- тематични формули, учех колко зъба има тигъра, къде се намира Мадагаскар, как трябва да тълку­ваме шестото блаженство на Христос, а в свободното си вре­ме пиех, пиех ожаднял из дълбо­кия извор на световната литера­тура. Радвах се на Дон Кихот, философствувах с Фауст, плачех с Разколникова и в същото вре­ме се разхождах с Чайлд Харол- д а по тесните улици на древната Атина. И в тъмните нощи слушах громкия смях на Разумухина, сподавения шепот на деда Го- рия, усещах заповедния жест на Великия Инквизитор, лукавство- то на Чичикова, великодушието на Пиер Безухов, равнодушието на Базарова и Мартин Идън, и волността на Дикенсовите ге­рои..

Обичах по цели нощи да чета, самотен в малката ми стая и да чувствам как в тялото ми пълзи оня огън, който хората наричат вдъхновение. И тогава грабвах перото и драсках бързо, бързо по цели часове, пиян от реката на мислите, която бучеше в пламна­лата ми глава и разтърсваше, ка­то огнен вихър цялата ми душа. Под перото ми редеха се песни, разкази, започнати романи и бя­лата хартия успиваше в себе си застрашителни количества мас­тило. Песните на Бодлер, Вер- харн, Тютчев, Лермонтов, бала­дите на Шилер, Гьоте, Едгар По, елегиите на Марсон и Маларме будеха в душата ми и страшна си­ла, и търсиха ехото си в сърцето ми. Редяха се песни, разкази, аз четях все по-бързо, по-усилено, без предихание, в лудо темпо. Шели, Блок, Брюсов, Кърлежа, Байрон, Шекспир, Конрад Ма- йер, Кронин, Лондон, Маяковс- ки, Драинац, Цвайг, Рембо... Изоставих уроците си и всичко друго, само да мога повече да че­та и да се наслаждавам на твор­чеството. Това ми донесе една беда: моето някогашно тъй ост­ро зрение започна да слабее, до­като стигна до зрението на нор­малния човек. Но това не ме обезпокои много: има едно по- остро зрение от това, зрението на душата, което вижда по-доб­ре от първото, което ни разкри­ва истинската същност на неща­та.

И днес, когато вече навлязох в пубертетната фаза на човешко­то развитие, когато се личност­та оформява, а разумът дава пълна свобода на чувствата, аз преживявам един от ония къси мигове на човешкия живот, кога­то ми се иска да разтворя широ­ко силната си гръд, да извадя сър­цето си и да го целуна, пиян от възторг и любов към всичко, всичко, всичко!?...

Какво бих искал да стана?... Искам да стана човек в прав сми­съл, искам да стана писател, да изобличавам мерзиите, да ши­бам неправдата, да бъда учител на народа, да му дам душата си, да му даря любовта си, широка, колкото е широка неговата род­на земя, дълбока, колкото е дъл­бока неговата песен, неговата ра­дост, неговата щастлива, лъче­зарна съдба. Има ли нещо по-ху­баво от това ? Да отхвърлиш бре­мето на всекидневните делнични грижи и миражи, и декорации, тези жалки останки от миналото изкуство.

Тежкото колело на историята прегази отдавна символизма, свръхреал изма, д ад аизма и футу- ризма. Всички "изми" останаха да горят в ужасната пещ на д ека- данса и ларпурларистичната по­езия, за да излезе от там пак жиз­неното изкуство на Вазов и Ботев, още едно доказателство на Дос- тоевския лозунг: Простотата е най-голямото изкуство. Натру­фената проза на 19-то столетие пълна със символистични без- мислици и имажинистични обра­зи, умре, за да даде път на гра­дивното изкуство, което е един­ствено възможно в днешния уси­лен национално-обществен...

Да станеш народен учител, негов защитник от неправдите.

Има ли нещо по-велико от то­ва? Да се слееш с широката на­родна душа., нахранена с потния хляб на родната пръст, закърме­на с турските камшици, родила из недрата си един Ботев и Дел­чев! Колко е голямо щастието да се родиш в оная бунтовна, ме­тежна страна, гдето "Балканът пее хайдушки песни", гдето се то време и ковачи на неговите бъднини. Толстой и Достоевски бяха не само писатели, а и вели­ки моралисти, чийто морал е блестящо доказателство за цяло­то тяхно творчество.

И аз, ако изобщо стана писа­тел, ще се старая с всички сили да бъда верен служител на своя народ, изразител на неговите ра­дости и скърби, на неговите коп­нежи и с перо да браня неговите идеали от всички вражески сти- хии.Само така ще мога да бъда полезен на моя народ и същевре­менно от полза и на цялото чове­чество, което ще дочака щастли­ви дни на взаимна любов и брат­ство между богати и бедни, меж­ду ония, които искат да устроят величествената сграда на човеш­ката култура и цивилизация, иде­ала на Ботев, Байрон, Толстой, Вазов, Петьофи.

Само така ще мога да изпъл­ня дълга на истински народен пи­сател, който е и мой дълг!


_ ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ ТЕМАТА_______________________________

Извадки от дневниците му

Събота, 3- IV- 1943 г.

...Моето срочно по български излезе най-хубаво.Всички ме обичат в класа. Но аз не се радвам, нито пък се гордея - напълно съм равнодушен, като автомат. Защо е туй - не зная.Мисля, че това е пак от тая пуста воля...

Понеделник, 5-IV-1943.

...Написах песента "Тълпи"...а след туй в Библиотека четох "Златорог"...

Вторник, 13-IV-1943.

...Следобед бях в библиотеката.Четох от Малчо Николов "История на българската литература" и "Антология на жълтата роза" на Гео Милев...

Събота, 17-IV-1943.

...Трябва да се запозная с книжките на нашите и чуждите критици, да прочета историята на литера­турата от Николай Райнов, Емил Фаге, Малчо Николов, Георг Брандес, Арнаудов и др.

Да прочета цялата българска поезия...

Неделя, 18-IV-1943.

...написах критика "На завой" на Д.Талев и "Чифликът край граница­та" на Йордан Йовков...

Неделя, 6-VI-1943.

...Да се игнорира Яворов като поет, това би означавало, ни по-малко, ни повече, да се стъпче цяла една вътрешна страна на духовната органи­зация на нашата душа, да се отхвърли един етеричен къс на нашето сър­це...

Събота,12^1- 1943 год.

Да прочета "Златорог" и "Хиперион" (литер. списания)... и т.н.

Из поетичното наследство на Ацо Караманов

Има няколко стихотворения, които не намират място в нито един от сборниците с негова поезия, издадени в Скопие. Скриването на тези творби от гражданите на младата държава е част от технологи­ята за фалшифициране на миналото и духовността на хората, живеещи там. Едно непубликувано досега и недовършено стихотворение носи заглавие "Васил Левски", друго е озаглавено "Бежанци", трето - "Нродът".

Ще приведен откъси от "Бежанци":

".. .А ти, о, младежо на днешното време що д авно вече спиеш и кат старец дремеш, нима си забравил на Левски ликът, на Ботев, Раковски, на Делчев гласът, нима си забравил копнежите мощни великите мисли, борбите всемощни, къде се калява великий народ..."

"...Духът ти нек бъде с буря залян на Паисий изпълни великият план. На Тетово, Дебър, Галичник чедата днес викат те с огън лъчист в душата. Душата ти нека бъде днес бурен картеч, Гърдите ти - буря - ръката ти - меч.

Битката за истината на Македония продължава и какъв мощен съюзник в тази битка е божественият талант на юношата Александър Караманов (31 януари 1927 г. - 10 октомври 1944 г.)!








Общи условия