Какво желая да стана и защо?

Какво бих искал да стана ?

Тоя въпрос е верен пратеник на всеки човек, вечното ехо на не­говото "аз"...

Той се промъква като пъстър конец в дългата верига на човеш­ките приключения и страдания, той дава крила на възторга му, уз­рява в него желанието за борба, изтрива от насълзеното му лице сълзите и обсипва неговия живот с розови мечти и блянове. Него­вия лик се оглежда в мирното ог­ледало на съзерцанието и въз­бужда във всеки човек толкова трепетни чувства, които го отнасят в царството на тихия блян, където заглъхва бученето на жи­вота и бавно ро­мони ручеят на нежните мечти.

Какво бих ис­кал да стана.

За пръв път тоя въпрос обзе душата ми, кога­то в мене пееха 6- те мои години, и един от онези чудно хубавипролетни дни бе окъпал в лъчи засменият небосвод. Тогава за пръв път почувствах лека треска, която отваря широко вратите на съзнанието на безгрижната дет­ска фантазия и дава широк полет на мислите и чувствата. Какво бих искал да стана?

Една засмяна лекокрила пти­ца, която лети навсякъде и сее по въздуха волност и химни, която дава на хората благословена ху­бост и им поднася радост и лю­бов.

Ето, това бе моят пръв отго­вор на тоя въпрос, гореща мечта на едно 6-годишно хлапе, което обичаше да слуша тайнственото шумолене на природата в дълги­те нощи на кехлибареното ля­то... А след туй редяха се нови и нови мисли, нарастваха години­те - 6,7,8,9, всяка ми даряваше по нещо ново, и аз растях влюбен в модрото небе на малката палан­ка, омагьосан от тайната на раз­кошната природа.

Аз растях...

Аз растях и в мене растяха же­лания, мечтите разтръскваха оякналите гърди и пролетните блянове пееха дълбоко в душата химните на младостта. Години­те неусетно минаваха и аз растях, закърмен от студенината на хлад­ната математика и с пресната топлота на лириката. Зубрех ма- тематични формули, учех колко зъба има тигъра, къде се намира Мадагаскар, как трябва да тълку­ваме шестото блаженство на Христос, а в свободното си вре­ме пиех, пиех ожаднял из дълбо­кия извор на световната литера­тура. Радвах се на Дон Кихот, философствувах с Фауст, плачех с Разколникова и в същото вре­ме се разхождах с Чайлд Харол- д а по тесните улици на древната Атина. И в тъмните нощи слушах громкия смях на Разумухина, сподавения шепот на деда Го- рия, усещах заповедния жест на Великия Инквизитор, лукавство- то на Чичикова, великодушието на Пиер Безухов, равнодушието на Базарова и Мартин Идън, и волността на Дикенсовите ге­рои..

Обичах по цели нощи да чета, самотен в малката ми стая и да чувствам как в тялото ми пълзи оня огън, който хората наричат вдъхновение. И тогава грабвах перото и драсках бързо, бързо по цели часове, пиян от реката на мислите, която бучеше в пламна­лата ми глава и разтърсваше, ка­то огнен вихър цялата ми душа. Под перото ми редеха се песни, разкази, започнати романи и бя­лата хартия успиваше в себе си застрашителни количества мас­тило. Песните на Бодлер, Вер- харн, Тютчев, Лермонтов, бала­дите на Шилер, Гьоте, Едгар По, елегиите на Марсон и Маларме будеха в душата ми и страшна си­ла, и търсиха ехото си в сърцето ми. Редяха се песни, разкази, аз четях все по-бързо, по-усилено, без предихание, в лудо темпо. Шели, Блок, Брюсов, Кърлежа, Байрон, Шекспир, Конрад Ма- йер, Кронин, Лондон, Маяковс- ки, Драинац, Цвайг, Рембо... Изоставих уроците си и всичко друго, само да мога повече да че­та и да се наслаждавам на твор­чеството. Това ми донесе една беда: моето някогашно тъй ост­ро зрение започна да слабее, до­като стигна до зрението на нор­малния човек. Но това не ме обезпокои много: има едно по- остро зрение от това, зрението на душата, което вижда по-доб­ре от първото, което ни разкри­ва истинската същност на неща­та.

И днес, когато вече навлязох в пубертетната фаза на човешко­то развитие, когато се личност­та оформява, а разумът дава пълна свобода на чувствата, аз преживявам един от ония къси мигове на човешкия живот, кога­то ми се иска да разтворя широ­ко силната си гръд, да извадя сър­цето си и да го целуна, пиян от възторг и любов към всичко, всичко, всичко!?...

Какво бих искал да стана?... Искам да стана човек в прав сми­съл, искам да стана писател, да изобличавам мерзиите, да ши­бам неправдата, да бъда учител на народа, да му дам душата си, да му даря любовта си, широка, колкото е широка неговата род­на земя, дълбока, колкото е дъл­бока неговата песен, неговата ра­дост, неговата щастлива, лъче­зарна съдба. Има ли нещо по-ху­баво от това ? Да отхвърлиш бре­мето на всекидневните делнични грижи и миражи, и декорации, тези жалки останки от миналото изкуство.

Тежкото колело на историята прегази отдавна символизма, свръхреал изма, д ад аизма и футу- ризма. Всички "изми" останаха да горят в ужасната пещ на д ека- данса и ларпурларистичната по­езия, за да излезе от там пак жиз­неното изкуство на Вазов и Ботев, още едно доказателство на Дос- тоевския лозунг: Простотата е най-голямото изкуство. Натру­фената проза на 19-то столетие пълна със символистични без- мислици и имажинистични обра­зи, умре, за да даде път на гра­дивното изкуство, което е един­ствено възможно в днешния уси­лен национално-обществен...

Да станеш народен учител, негов защитник от неправдите.

Има ли нещо по-велико от то­ва? Да се слееш с широката на­родна душа., нахранена с потния хляб на родната пръст, закърме­на с турските камшици, родила из недрата си един Ботев и Дел­чев! Колко е голямо щастието да се родиш в оная бунтовна, ме­тежна страна, гдето "Балканът пее хайдушки песни", гдето се то време и ковачи на неговите бъднини. Толстой и Достоевски бяха не само писатели, а и вели­ки моралисти, чийто морал е блестящо доказателство за цяло­то тяхно творчество.

И аз, ако изобщо стана писа­тел, ще се старая с всички сили да бъда верен служител на своя народ, изразител на неговите ра­дости и скърби, на неговите коп­нежи и с перо да браня неговите идеали от всички вражески сти- хии.Само така ще мога да бъда полезен на моя народ и същевре­менно от полза и на цялото чове­чество, което ще дочака щастли­ви дни на взаимна любов и брат­ство между богати и бедни, меж­ду ония, които искат да устроят величествената сграда на човеш­ката култура и цивилизация, иде­ала на Ботев, Байрон, Толстой, Вазов, Петьофи.

Само така ще мога да изпъл­ня дълга на истински народен пи­сател, който е и мой дълг!