Брой 1, 2019 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  ИНТЕРВЮ

  "Обща история" има "общ народ"... Героите на България са герои и на Македония твърди доцент Александър Йорданов, бивш посланик на България в Р Македония

Доцент д-р Александър Йорданов е изтъкнат лите­ратуровед, политик и общественик. Като професиона­лен литератор е издал над десет книги. Завидна е поли­тическата му активност: председател на 36-то Народно събрание (1992-1994), председател на парламентарната група на СДС в 36-то Народно събрание. Народен пред­ставител в седмото Велико народно събрание (1990-1991); депутат в 37-то и 3 8-то народно събрание от СДС; замес­тник - председател на СДС (1991-1993); председател на Радикалдемократическата партия в България (1993­2000); главен редактор на седмичника за политика и кул­тура "Век 21" (1990-1998); главен редактор на седмични­ка за политика, общество и култура "Демокрация"(2013).

Дипломатическата си кариера започва като посланик на България в Полша (1998-2001) и едновременно в Лит­ва, Латвия и Естония (1999-2001). През (2001 -2005) е пос­ланик и в Р Македония. "Б.М."

Благодарение на изследователската работа на доц. Александър Йорданов от Института за литера­тура при БАН, за първи път в България бе издадена книга на поета Александър Караманов, родом от Радовиш, който живее и учи в Скопие. Загива ненавършил 18 години през октомври 1944 г. По-голяма­та част от творчеството си създава на книжовен български език. В архива му, съхраняван в МАНУ, доц. Йорданов открива творби, които не са публикувани в Р Македония. Той ги публикува в книгата си "Не­познатият Александър Караманов. Поезия, есета, дневник".


 


 


Доцент Йорданов, след издадения от Инс­титута за литература при БАН и МАНУ през 2015 г. научен сборник "Модернизъм в българската и македонската литература на XX век. Сходства и различия." възникват трудности в диалога между двете научни институции. Какво по-точно се случи? Този сборник бе резултат от съвместната ни ра­бота по проекта "Европейски ценности в творчес­твото на български и македонски писатели през XX век. Сходства и различия". Аз бях ръководител от българска страна, а акад. Милан Гюрчинов, който за съжаление почина през миналата година, ръко­водеше македонския екип. След успеха с "Модер­низма..." по предложение на акад. Гюрчинов за­почнахме работа по издаването творчеството на поета Александър Караманов. В Македония той е представен като югославски и македонски поет-
партизанин. По-голямата част от своето творчес­тво той създава на чист книжовен български език. По-малка част - на сърбохърватски език. Пред свой близък приятел споделя: "Аз пиша на език на който най-добре мога да се изразя като поет". А трудностите започнаха, когато в архива на поета съхраняван в МАНУ открих стихотворения, кои­то не са издавани в Македония.

Какви бяха тези стихотворения. Какво от­крихте в архива.

Това бяха стихотворенията "Бежанци" и "На­родът", както и недовършените "Васил Левски" и "Балканджи Ново", в които поетът идентифици­ра своя народ с негови ярки исторически личнос­ти. Макар в Македония да го приемат за патрио­тичен поет името Македония или македонец от­съства от стиховете му. Сам се представя в Днев­ника си като "славянин und nicht mehr", т.е. сла­вянин и нищо повече. И пак там нарича българс­ки писатели и литературни критици "нашите пи­сатели" и "нашите критици". Впрочем акад. Ми­лан Гюрчинов признава, че Караманов има "тесен контакт с върховете на българската литература". Аз настоях неиздаваните му творби да видят най- после, след повече от 70 години, "бял свят". Но акад. Гюрчинов се противопостави с аргумента, че те са "пробугарски" и нямат "художествена стой­ност". В един момент стиг­нахме до компромис - да предам съдържанието им и да ги коментирам в моя предговор, а акад. Гюрчи­нов да не ги споменава в своя. Но когато книгата вече бе готова за печат от МАНУ с писмо ни уведомиха, че се отказват от съвместното издание. Тогава, за да не отиде тру­дът ми на вятъра, а това бяха близо две години, аз издадох книгата "Непознатият Александър Кара­манов", в която включих и т.нар. негови "пробу- гарски" стихотворения, както и дневникът му. Придружих изданието с мой предговор, с комен­тарни бележки и с опис на архива на поета.

Открихте ли в архива някакво вмешател­ство с цел творчеството му да бъде наго­дено към матрицата на македонистична- та доктрина?

В архива има стихотворения, които са писани с различен от Караманов ия почерк и това са глав­но т.нар. "революционни творби", което оставя съмнения за автентичността на текстовете. Още

 


 

повече, че те са публикувани най-напред от сръбс­кия учен Радивое Пешич в стихосбирката "Черве­на пролет" през 1963 г. Открих и преписи на три сти­хотворения на Христо Смирненски. Караманов сам е подготвял стихосбирка. Такъв характер има тетрадката "Лирика" от 1943 г., в която той е вклю­чил 163 стихотворения и всич­ки те са на български език. Съхранени са и писма от при­ятели. Така приятелката му Стефана от Нова Загора спо­деля открито с него ангажи­ментите си в организацията "Бранник". Има и две статии - доклади за поезията на Яворов. Но по-голямата част от тях са преписи от български критици. Ар­хивът не потвърждава твърденията, че Ацо Кара­манов е "поет-партизанин", "борец срещу българ­ската фашистка окупация", активен "скоевец", т.е. участник в дейността на "Съюза на комунистичес­ката младеж на Югославия". Впрочем, "партийна­та секретарка" Вера Христова свидетелства, че "той и беше, и не беше с нас", "не беше скоевец". И припомня конкретен случай, когато поетът е ка­зал: "Чудя ти се как можеш да вдигнеш ръка срещу човек". Архивът разкрива истината за един талан­тлив юноша, влюбен в литературата, който меч­тае да стане голям поет и писател. Вълнува го съд­бата на човека, а не партийният идеал.

Като професионален изследовател и анали­затор в областта на литературата, какво

ви направи наи-силно впечатление в негови­те поетични творби.

Изненадващата за възрастта му дълбочина на мисълта, както и силното влияние на българската поезия. Това признаваше и акад. Милан Гюрчинов. Символно-метафоричните му размисли за любов­та, за съдбата на бедните и онеправданите, за род­ния край и народа, го характеризират като социа­лен и родолюбив поет. Но повече впечатляват сти­ховете му за смисъла на живота и смъртта, за са­мотата на човека, размислите му за различните ли­ца на собствената му душа, мъдрото отношение към природата. Интересно е да се проследи и вли­янието, което му оказват съвременни български по­ети, с които той се среща главно на страниците на списание"Златорог".

Александър Караманов пише на сърбохърват­ски и български език. Това създава благопри­ятна среда анализаторите на неговата по­езия в Скопие да твърдят, че тои би пропи­сал и на френски език, ако е сигурен, че го владее добре. Това не е ли опит отново да му се прелее македонистична духовна същ­ност?

По-голямата част от творчеството му е създа­дено на книжовен български език. По време на ко­мунистическия режим в Македония се налага док­трината, че всички поети и писатели от Възражда­нето до наши дни, родени в географската област Македония са "македонски творци". Пренебрегва се тяхното многократно изявено национално българско самосъзна­ние. А това са народни будители, които отлич­но са знаели от кой на­род са. Знаел е и Александър Караманов. Затова и не разделя българи от македонци. Говори за един народ.

Караманов е оставил и дневник, които за­почва през 1942, прекъсва го и го продължа­ва през 1943 г. и за трети път го подновява през 1944 г. Какви са Вашите впечатления от размислите му в тези три момента от неговата биография.

Дневникът е ценен, защото е доказателство, че много от спомените на "съвременниците" на пое­та съдържат неистини. Той разкрива психологи­ческо състояние, самоанализ и мечти, ежедневни ангажименти. Липсва каквото и да е отношение към обществено-политически въпроси. Ако не се смята една бележка, от която става ясно, че пое­тът ще присъства на посрещането в Скопие на гер­манския пълномощен министър Адолф^айнц Бе- керле, както и на лекцията на д-р Колин Рос - из­вестен германски писател и пътуващ пропагандист на национал социалистическата идея, близък при­ятел на лидера на Xитлерюгенд Балдур фон Ши- рах. Впечатляват ницшеанските разсъждения за силния човек и силната воля. Няма и следа в днев­ника от "борчески" прояви в гимназията, за какви­то разказват някои "мемоаристи".

Вие сте открили негово ученическо "сроч­но упражнение" от 27 март 1943 г. озаг­лавено "Какво желая да стана и защо? ". В този текст какви негови творчески, духов­ни и национални характеристики се подчер - тават.

Ацо Караманов желае да стане писател, който "шиба неправдите", да бъде "учител на народа", ка­то му дари обичта си, която е "широка, колкото е широка неговата родна земя". Уточнява, че това е земята, която е "родила из недрата си един Ботев и Делчев". Xристо Ботев е родом от Калофер, а Го­це Делчев от Кукуш. За Караманов това е една зе­мя, на един народ. Това е страната, в която "Балка­нът пее хайдушки песни" и където "се вълнуват тъмните гърди на историята, за да родят юнаци и войводи, готови всеки миг да дарят живота си за на­родния идеал - правда и свобода!" Следва и още едно пояснение:

'Христо Ботев, Иван Вазов, Пею Яворов, бяха слуги на своя народ и в същото време и ковачи на негови­те бъднини."

Народ и родина в творчеството на Караманов се покриват с предс­тавата за България.

Може ли да хвърлите повече светлина върху факта, че негови стихотворения като "Бе­жанци", "Народът" и незавършеното "Ва­сил Левски" са предизвикали схоластични спорове с представителите на МАНУ за тяхната същност.

Спор е дипломатично казано. Тези творби срут­ват най-важният мит на македонизма, а именно, че българи и македонци са два различни народа, че езиците ни са различни. В "Бежанци" поетът кори младежите на своето време, че от висене в кръч­мите са забравили "на Левски ликът, на Ботев, Ра­ковски, на Делчев гласът", както и "копнежите мощни, великите мисли" на "великий народ". И
призовава "чедата на Тетово, Дебър и Галичник" да изпълнят "великият блян" на отец Паисий. Но едва ли днешните македонци знаят кой е този "ве­лик блян". А би трябвало да знаят.

В поезията на Караманов народ и родина са ос­мислени чрез конкретни исторически имена и съ­бития. За Левски народната скръб е "пламък в меч­тите на моята душа". В "Народът" сме зрители на исторически филм: един след друг преминават на поетичния "екран" "Златния век" на цар Симеон Ве­лики, "великата мощ" на цар Самуил и цар Петър, "на Левски гласът", "на Ботев метежният лик". С тези паметни образи-вид ения поетът свързва "но­вия път" и "на свойта родина копнежа велик". По- явава се и паметта за "жестокия Ньойски диктат" .

Тази широка историческа рамка - от X до ХХ век, съдържа културно-истори­ческо и идентификационно пос­лание. Александър Караманов възприема своя народ в неговото единно историческо битие и пространство - от"Златния век" до "жестоките дни" след "Ньойс- кия диктат". Това е пространството, в което се са­моопределяме ние, българите. В него съществуват нашите герои. Поетът се отъждествява с тях, с тех­ните дела. Затова и тези му творби не се публику­ват повече от 70 години. За да се скрие тази исти­на. И да се шири лъжата на македонизма, че бъл­гарите са "друг" и различен от "македонския" на­род. Но цитираните от Караманов исторически личности не са чужденци. За българския народ ма­кедонците не са "чужд народ". За македонците бъл­гарската история не е "чужда история". Ако бе "чужда", то тогава защо ще я възпява радовишани- нът Караманов?

Смъртта на това поетическо дете-чудо е неразгадаема енигма. "Спомените" за нея са взаимоизключващи се, противоречиви и алогични. По всичко личи, че загива по пред­варително разигран сценарий, подобно на планираната смърт и наКочоРацин. Ваше­то мнение по този трагичен случай. Никога няма да узнаем истината. Ацо "излиза" партизанин на 5 септември 1944 г., т.е. 10 дни след като Царство България обявява неутралитет. На този ден Съветският съюз ни обявява война. Три дни по-късно страната ни е окупирана от съветс­ката армия, а на следващия ден в София е осъщес­твен държавен прокомунистически преврат. Затова и твърденията за "борба" срещу "бугарскиот фа- шистички окупатор" след тази дата са македонска комунистическа лъжа.

XIII Македонска ударна бригада, в която е за­числен като "борец" Караманов се формира на 17 септември. В нея влизат 170 радовишани, подбра­ни вкупом на 5 септември. В началото на октомври българската "отечественофронтовска" армия ве­че воюва в Македония срещу довчерашния си съ­юзник Германия. "Партизаните" също твърдят, че воюват. В 1 часа през нощта на 10 срещу 11 октом­ври 1944 г., при неочаквана среща с група от гер­мански съгледвачи до село Смоймирово на пътя за Берово, Ацо е ранен в коляното. Комендантът на батальона Илия Гозев нарежда раненият да бъ­де отнесен до река Брегалница, а оттам с кон до се­ло Владимирово. Но "другарите", които го носят

на носилка, го изоставят до реката. Германски вой­ници го чуват как стене и го разстрелват. Следва "съд" за неизпълнилите заповедта "другари". Осъждат ги на смърт. Но не ги разстрелват, "за да не падне "бойният дух на другарите". Съшита с бели конци история.

В архива на поета се съхранява пощенска кар­тичка, която Караманов изпраща на 20 август 1944 г. на приятеля си Милан Гюрчинов. В нея поетът споделя, че се е записал вече в Първа мъжка гим­назия в Скопие и очаква с нетърпение началото на новата учебна година. Уж ще става партизанин, а се записва в гимназията! Затова и не изключвам версията, че Караманов е една от първите жертви на започналата чистка на "пробългарски елемен­ти" в т.нар. македонско партизанско движение" по заповед на маршал Носип Б.Тито и с главен изпъл­нител генерал Михайло Апостолски. Унищожава­ни са всички, които като Александър Караманов са убедени, че българи и македонци са един народ и че бъдещето на Македония не е в югославската федерация.

Според Вас поетът Александър Караманов има ли нещо общо с налагания повече от 70 години македонски постулат, канонизирал го като свой "мъченик и герой". Караманов не е герой, а трагична жертва на ко­мунистическия югославски сценарий за Македо­ния. Герой го изкарват комунисти и сътрудници на югославската УДБА. Караманов споделя идеята за социална справедливост, но казва, че не приема "въоръжената борба" за нейното постигане. Раз­
съждава като хуманист и пацифист, а не като ко­мунист. Той възпява български, а не сръбски герои. Но си мисля, че ако е изтървал случайно в парти­занския отряд своите "пробугарски" мисли, какви­то откриваме в "Народът" или в есето "Какво же­лая да стана и защо?", това е могло да му коства живота.

 

На 13 декември 2004 г. като посланик в Р Македония Вие публикувахте в "Утрински вестник" статията "Размислуванье пред Божик ", срещу която въстанаха мастити учени, начело с тогавашния директор на Института за национална история в Ско­пие проф. Тодор Чепреганов. Днес македон­ските учени хуманитаристи, според Вас, еволюират ли по посока на историческата истина и изобщо какви тенденции забеляз­вате в оценките на историческите събития и личностите в тях, особено след подписва­нето на Договора сБългария. В тази си статия изложих факти за политиката на България в периода на Втората световна вой­на, които в Македония бяха укривани или преврат­но тълкувани десетилетия наред. Изтъкнах също, че много българи родом от Македония са допри­несли за развитието на българската държава - от средновековието и Възраждането до наши дни. В моя защита историкът Ванчо Минев написа ста­тията "Со омраза не се гради ни нација, ни држа- ва", в която казваше: "статијата на бугарскиот ам- басадор предизвика параноични реакции на маке­донските пост-титовистички историчари" и пояс­ни, че "македонският народ не може да се дели от

българския народ". Дори само това мнение да бях предизвикал с моята статия пак имаше смисъл от нея. В подкрепа на изнесените от мен факти и ар­гументи излезе по-късно и Александър Лепавцов - министър в първото македонско правителство след обявяването на независимостта на страната през 1991 г.

Българо-македонският договор е вътрешно про­тиворечив. Той вече предполага тълкуване, а това не говори добре за един двустранен договор. Той не решава проблеми, а ги препраща на комисия. След него Македония сключи договор и с Гърция. И в двата договора македонците успяха да прока­рат свои антибългарски тези. В договора с Гърция те се отказаха от фалшивата си "антична идентич­ност", но отстояха основните постулати на маке- донизма. Затова и премиерът Зоран Заев твърди, че с промените в конституцията "се гарантира ма­кедонската идентичност, македонският език, име­то македонец" и "правото на самоопределение". Но същевременно българското право на самооп­ределение се разглежда като въпрос на политичес­ко договаряне. Затова и в Македония продължават да не признават народностното и национално са­моопределение като българи на ярки личности от историята. Ненаучно и антихристиянски, по поли­тически съображения, те променят етническа, на­родностна и национална самоопред еленост на по­чинали заслужили народни дейци.

В българо-македонския договор се въведе по­нятие "обща история", което е политическа мета­фора, създаде се комисия по "спорни въпроси". Но ако Григор Пърличев, например, в своята "Авто­биография" се е самоопределил като бъл­гарин и е описал своя народ като българс­ки, за какво има да се спори ? И един народ да сме, и два народа да сме, пак няма за как­во да се спори. Пърличев си е казал мнени­ето. Но какво общо може да има божи чо­век като него с граждани, които се "кланят" на политическо сборище, проведено в хрис­тиянски манастир? Става дума за т.нар. АС- НОМ. Там заседават безбожници като Све­тозар Вукманович-Темпо и Лазар Колишес- ки, които са извършвали престъпления - за­повядвали са убийства и репресии на бъл­гари. Известно е, че по заповед на Темпо за­почва прочистването на "партизанските ре­дове от опортюнистични и пробългарски елементи". Ами ако един от първите "про­чистени" е Ацо Караманов ?

за "друг" и "различен" народ, няма обща история с нас. По време на сръбската окупация на Вардар­ска Македония - 1918-1941 г., можем да честваме заедно Мара Бунева и Иван Михайлов-Радко, нап­ример. А дейците на комунистическите режими, както у нас, така и в Македония заслужават осъж­дане, а не честване. И премахване на паметниците им от центъра на Скопие. Време е и Македония да приеме закон, с който да обяви комунистическия режим за престъпен.

В комисията са постигнали разбирателство по въпроса за общото честване на 24 май. У нас това е празник повече от 150 години. В македонската държава той бе патронен празник на Скопския уни­верситет. В югославска Македония не е честван. Едва преди 11 години 24 май бе утвърден за офи­циален държавен празник на Р Македония, на кой­то се славят "македонските просветители" и "ма­кедонската писменост". Но нима ученици на Св. Св. Кирил и Методий са участвали в "антифашис­тко събрание" в манастира "Прохор Пчински" в на­чалото на август 1944 г. ?

Проф. Драги Георгиев - съ председател на бъл­гаро-македонската комисия призна, че Цар Саму­ил е "легитимен представител на Българското цар­ство". Но веднага добави едно голямо НО: "въп­росът "кои етнически общности са били включе­ни в това царство остава открит". И няма да се учу­дя, ако се окаже, че Цар Самуил вместо владетел на "македонското царство", за какъвто е предста­вен в македонските учебници по история, изведнъж се окаже "окупатор" на "македонския народ".

"Обща история" има "общ народ". Героите на България са герои и на Македония. Тази истина е била известна на поета Александър Караманов. За­това и той се завърна у дома. В дома на българска­та литература.

Благодарности

Този брой на списание "България Македония" излиза с финансовата подкрепа на: доцент Захари Захариев - София

г-н Коста Влахов - София д-р Владимир Калоянов - София г-н Валентин Стоянов - София г-н Диан Иванов - Варна






Общи условия