Българската духовност, българската литература, българската култура не може да бъде разделена на две. Едната, която се твори в България, а другата - някъде по света. Но идеологическото господство в живота на България в периода 1944-1989 г. раздели и творците. Тези в България, и тези на Запад. Прокудените поради несъгласието си с насила налаганите норми на живот биваха наричани невъзвра- щенци, врагове на социализма, проводници на чужди влияния. А те всъщност бяха маята, която съхрани непокътната истинската българска чувствителност, българското светоусещане, но същевременно изпитваха и дълбока носталгичност по родния край.
Ярък представител на това поколение, прокудено от България, е и поетесата Жени Заимова. Родена е в Ботевград. Завършва Държавната консерватория в София, притежава талант и на музикант, и на художник, и на поет. През 1950 г. поема по пътя на свободата. До 1957 г. живее в Италия, заобиколена от известни италиански творци като Сал- ваторе Куазимодо, Корадо Ал- варо, Ренато Гутузо. Пре 1957 г. заминава за САЩ. Тук продължава образованието си, като завършва няколко специализации по литература и започва работа върху докторска дисертация на тема от руската литература в Ню Йорк.
Поезия пише на български, италиански и английски език. Издала е седем стихотворни сборника "Писма до Корадо Ал- варо" (1956)- на италиански, "Песни разпилени"-с второ издание през 1971 г., "Щъркели" (1972), "Мартеници" (1977), "Тракийско злато" (1981), "Тъмна звезда" (1985 ) - на английски език.
През октомври 1978 г. Жени Заимова е първият български творец удостоен да чете свои стихове в прочутата Вашингтонска конгресна библиотека, където гласът й с нейни стихове е записан за съхранение в архивите на световната литература.
През 1990 г. на български език излиза сборник с нейни стихотворения, озаглавен "Прокудената". Това са стихове подбрани от всички досега излезли нейни книги.
Предлагаме едно от тях.
Стават вече хиляди години все по този път, тъй тежък и суров. Да се спра ли в своята родина да намеря малко обич и любов ?
И с косата вече бяла бяла, ето ме на българския аеродрум. Как, като луна съм побледняла, но блещука още моя трезвен ум.
Само в собствената си родина пея без аплодисменти и без шум, но след някой ден ще си замина с многото прегръдки, рози и локум.
И сега ми става толкоз ясно, че бездомна скитница в света съм аз. В родната земя аз нямам място, щом за справедливост пее моя глас.