Художествено-публицистичната книга на Йован Тасевски "Пехчевски при­казни" попадна у мен случайно и няколко години след публикуването й. Раз­гърнах я не без доза съмнение в качеството на написаното в нея, но когато затворих последната страница бях озадачен от смелостта и откровеността, с които се разчепкваше спластеното руно от лъжи в съзнанието на поколе­ния македонци за България.

Книгата ми вдъхна и надежда. Фактът, че между спонсорите за нейното издаване прочетох и името на кмета на Пехчево, говори за нещо ново в ат­мосферата на братската страна.Насажд аният с мощта на държавната маши­на негативизъм към всичко българско, в тази книга е подложен на ирония, но ирония, проникната от разбиране и съчувствие към жертвите на внушавания с десетилетия антибългарски синдром.

Контрапункт на цялата тази пропагандна истерия авторът открива в лице­то на българския историк и общественик проф.Димитър Гоцев. Трите срещи на автора с този човек, преобръщат представите му не само за България, а за същността на лъжите, на­саждани от сърбоолигархичната върхушка в Скопие за България, за българите, за историята и общите ни корени.

Предлаганият откъс е илюстрация на неочакваното въздействие върху автора, упражнил с поведе­нието, дейността и примера си проф. Димитър Гоцев. Авторът подчертава и нещо, което в потока на изложението придобива собствен смисъл. Това е обстоятелството, че професорът произхожда от тези краища на Македония и ореолът му на борец за безусловно сближаване между хората от двете страни на границата се насища с още повече доверие и светлина.