Госпожо Тодорова, наскоро след падането на Берлинската стена, Вие и няколко енту­сиасти от Цариброд и Босилеград - като д-р МаркоШукарев, покойните Тодор Пет­ров и Иван Григоров, Иван Николов, Дими­тър Треперски и други, създадохте Демок­ратичния съюз на българите в Югославия. Разкажете ни накратко за тази родена в началото на 90-те години на м.в. органи­зация?

През 1990 година група и национално отговор­ни сънародници, създадохме първата политичес­ка организация на българите не в Западните пок­райнини, а в бивша Югославия - Демократичен съ­юз на българите в Югославия /ДСБЮ/. Учредих­ме го в град Ниш, като ядрото се намираше в ня­когашното издателство на българите в Сърбия, "Братство". Там работехме аз, Тодор Петров и Ки­рил Георгиев, който стана първият председател на ДСБЮ. В Ниш написахме Устава на организация­та, там проведохме учредителното събрание, от­там изпращахме по факс съобщения и покани за събранието. Там събрахме най-много подписи и копия на лични карти за регистрацията на ДСБЮ. Държа да подчертая, че в създаването на тази ор­ганизация участваха много изявени българи, живе­ещи в различни краища на Сърбия, много интели­гентни българи, хора с авторитет, учени, писате­ли, журналисти, инжинери даже и един пенсиниран военен пилот с корени от Цариброд, Велибор Рай­ков. В учредяването на организацията участваха професор Марин Младенов, преподавател във Фи­лологическия факултет в Белград, писателят Про- копи Попов, който също живееше в Белград, сту­денти - българи от Босилеград, журналистът Бог­дан Николов от Ниш, художникът Методи Петров
от Цариброд, който ни нарисува емблемата на ор­ганизацията - четирилистна детелина, Васил Пей­чев, който по-късно събра в Цариброд към 5 000 подписа за възстановяване на Цариброд ската бол­ница. Благодарение на него и на ДСБЮ, днес ца- рибродчани имат болница, в която да се лекуват. Сред учредителите бяха и Радко Стоянчов, Велин Стоичков, Пене Димитров, Ванче Бойков от Бо­силеград и Зоран Димитров от Цариброд, Йордан Веселинов, както и десетки други българи, чиито имена вече не си спомням. Имаше хора, които ни подкрепяха, но не смееха да станат членове на ДСБЮ по обясними причини. Не всеки в такъв мо­мент имаше смелостта да се изправи срещу режи­ма на Милошевич.

Как реагираха сръбските власти тогава?

Властите в Белград изпаднаха в шок от случва­щото се и започнаха да правят всичко възможно с цел да намалят влиянието на организацията, да сплашат някои от хората със загуба на работа, за­почнаха да ни представят в проправителствените медии като "фашисти", "сепаратисти", "вредни и опасни" хора. Под натиск на властите, директо­рът на издателство "Братство" ни заплаши с увол­нение и ние бяхме принудени от Ниш да премес­тим седалището на организацията в Босилеград. За председател на организацията беше избран Иван Григоров. С него и Тодор Петров през 1992 година връчихме на кмета на Цариброд подписка с имената на 100 царибродчани за връщане името на града. През 1994 година с Иван Григоров бях­ме в Женева, където в Мисията на ООН връчихме документи за нарушаване правата и свободите на българите в Сърбия. Тогава интернационализи­рахме нашият проблем .

Това беше едно много трудно време за ра­бота и политическа дейност, нали!

Да, времето беше трудно, но ние бяхме енту­сиазирани нещо да променим в живота на нашите сънародници в Западните покрайнини. С разпада­нето на бивша Югославия се засили и сръбският шовинизъм, последваха насилствени мобилиза­ции и отвличания на хора, които не искаха да учас­тват като "доброволци" в тези войни. Такива на­силствено изпратени "доброволци" в Хърватия бяха двамата наши активисти от Цариброд, Ангел Голомеев и Станко Ставров. И давамата, за съжа­ление, са вече покойници. Но, хората трябва да знаят тези неща, защото днес е много лесно да се правиш на демократ или на представител на бъл­гарското малцинство макар и с партиен билет в

Белград. Хората тогава се страхуваха от утрешния ден, но знаеха, че има една организация, която за­щитава техните права и свободи. Благодарение на ДСБЮ и на създадения от мен през 1997 година Хелзинкски комитет на българите в Югославия много въпроси бяха повдигнати, както във вътре­шен, така и в международен план. Аз комуникирах с хора като Строуб Талбот, зам. държавният сек­ретар на САЩ по времето на Медлин Олбрайт, Елизабет Рен, Тадеуш Мазовйецки, посланиците на Франция, Белгия, САЩ в Белград, с външното министерство на Германската федерална репуб­лика, с Карла дел Понте, главният прокурор на Хагския трибунал, с Мисията на ОССЕ в Белград, с Хюмън Райтс Уоч. Кой сега от общинските съ­ветници в Цариброд и Босилеград е готов да каже, че в трудно време е защитавал правата на българ­ското национално малцинство в Сърбия! Гордея се, че бях част от този процес. Останахме малко хо­ра от онова време, които и по-нататък продължа­ваме да защитаваме интересите на нашето нацио­нално малцинство, макар и не винаги да сме разб­рани от българската дипломация.

Какви бяха надеждите у хората тогава и

днес?

Голяма част от хората първоначално се стрес­наха от случващото се. Не можеха да повярват, че някой се е изправил с лице пред сръбската държав­на, полицейска и военна машина и говори за нару­шаване правата на българите в Сърбия. Трябваше нещо да се промени в съзнанието на нашите съна­родници, да мислят не като роботи, а като хора. Но, сръбската пропаганда работеше срещу нас с пари, хора, медии, подставени лица. Управляващите в Белград искаха нищо да не се променя в Западни­те покрайнини. Тогава обаче ние почувствахме подкрепата на българската държава, на български­те медии и на българската общественост. Въпро­сът с образованието на майчин език, църквата, въз­становяване на разрушения през 1946 година Па­метник на българския воин на Цариброд ските гро­бища, медиите и свободното общуване с държава- та-майка никой преди нас не смееше да спомене. Хората тогава искаха свобода, а днес единствено което искат е поминък и работа. Времената се про­менят, а заедно с тях и техните очаквания и над еж-

ди.

През 1993 година, Вие заедно с д-р Марко Шукарев бяхте изслушани в Българското народно съброние. Какво очаквахте да про­изтече от това и какво на практика се про­мени след като изнесохте потресаващи фак­ти за състоянието на нашите сънародници в Западните покрайнини?

През 1993 година, д-р Марко Шукарев, Ангел Голомеев и аз от името на ДСБЮ посетихме На­родното събрание по покана на депутати от Съю­за на демократичните сили. Изслушаха ни в някол­ко парламентарни комисии, една от които беше по външна политика. Там посочихме много аргумен­тирано факти и цифри за положението на българ­ското национално малцинство в Сърбия. Всъщ­ност поводът за нашето идване в София беше по­ведението на господин Велко Вълканов, който сед­мица преди това в Цариброд обвини не сръбските власти, че нарушават нашите, а нас, че сме разва­ляли приятелските отношения на България със Сърбия и че сме лъгали за броя на мобилизирани­те българи в Цариброд, които бяха насилствено из­пращани по фронтовете в Хърватия. Тогава на практика се разбра от нас за проблемите на бълга­рите в Западните покрайнини. Още тогава се видя, че българската политическа система е направена така, че по националните и стратегическите въп­роси да гледа конюнктурно. Едните партиии под­крепяха нашата позиция, другите отиваха на гости в Белград и се срещаха с Милошевич. Ние обаче казахме, че няма да се примирим с политиката на Белград и че ще продължаваме да търсим помощ и съдействие от българската държава. За съжале­ние, по-късно един български премиер, Жан Виде­нов, в Централния военен клуб в София нарече За­падните покрайнини Източна Сърбия, а Милоше­вич по време на посещението му го нарече "доб­рото момче". Тогава се почувствахме предадени и излъгани.

Отогава до днес има ли промяна в отноше­нието на сръбската държава към българи­те там и на българската държава към тях­ната съдба и ако има в какво се изразява тя? Управляващите кръгове в Белград са известни с това, че обичат да обещават и нищо да не изпъл­няват. Много са обещанията на ниво президенти, премиери, външни министри, че проблемът с об­разованието, майчиният език, културно-истори­ческото наследство, административната употреба на езика, църквата ще се решат в духа на добросъ- седството. И докато сръбската страна обещаваше, българската нищо не правеше, за да ги подсеща, че нещо са обещали. Българската православна църква, също. Така се завъртя този омагьосан кръг от 1990 година насам, че едва ли в скоро време ще

излезем от него. Сега сме в застой.

Проблемите на практика опират до същ­ността на отношенията между България и Сърбия. В каква посока бихте желали да се променят тези отношения? Между държавите има тайни разговори, прего­вори, договорки, споразумния. Ние не винаги се вписваме в тях. Когато казвам ние, имам предвид българите в Западните покрайнини, които и в ми­налото, и днес са жертва на българо-сръбските от­ношения. Защото те никога не са били ясни и прозрачни. Бяхме наричани "мост на сътрудничес­тво", "връзката между Сърбия и България", "фак­тор, от който зависят добрите българо-сръбски от­ношения", "лоялни граждани" а напоследък и "ак­тивни граждани на съседна и приятелска Сърбия". Тези изтъркани от употреба и смисъл клишета са най-добрият показател за това каква е политиката на българската държава към нас. През 2010 година даже се стигна до протест в София, организиран от българи от Западните покрайнини и България срещу официално заявената българска позиция за даването на безусловната подкрепа за Сърбия по пътя й към еврочленството. По време на българс­кото европредседателство, което е към края на своя мандат, аз не чух, че в диалога със Сърбия или в международен план е поставен въпросът за бъл­гарите в Западните покрайнини. И много моля от българското Външно министерство да не заблуж­дават хората, че проблемите били започнали да се решават. Няма такова нещо!

Конкретно, какво предлагате? Предлагам този въпрос да бъде поставен на международна писта, а не на регионално или меж­дудържавно равнище. Да се излезе от омагьосания кръг на българо-сръбските отношения и нищо неп- равенето. Знаем от миналото, че без интернацио­нализирането на проблема, никой нямаше да се ин­тересува от нас. Българската държава трябва да нас­тоява пред сръбските власти да се реши въпросът с образованието на български език, да бъде върна­то старото име на града Цариброд, да бъде решен въпросът с конфискуваната паметна плоча на уби- тити от Коста Пекянец и неговите палачи босилег- радски българи, да спрат фалшификациите на бъл­гарската история и издаването на книги, моногра­фии, енциклопедии, краеведческа литература с ан- тибългарско съдържание.

Преди няколко години Вие написахте кри­тична статия, в която анализирате ня­
колко ноеоизлезли книги за църковното и културното минало на Ниш и Пирот. В тях авторите и дума не споменават, че има мно­жество материални и културни свидетел­ства за българския характер на Възражда­нето там. Неслучайно и във Фермана от 28 февруари 1870 г., за учредяването на Бъл­гарската Екзархия, изрично са упоменати Нишката иПиротската епархия, като при­надлежащи на българската църковна общ­ност. Според Вас какво би могло да се про­тивопостави от наша страна на тази фал- шификаторска стихия? В Сърбия постоянно излизат книги с антибъл- гарско съдържание, но и книги, които подменят и фалшифицират българската история. В това отно­шение Пирот е първенец, което не е случайно най- вече заради българския характер на града до 1878 година, но и в годините след това, особено по вре­ме на Сръбско-българската война, когато княз Ба­тенберг е посрещнат с погача в центъра в "Тия ба­ра" и носен двеста метра на ръце от пиротчани. През 1942 година пиротчани и царибродчани са по­канени на среща при цар Борис. Пиротчани му но­сят пиротски килим с образа на Фердинанд. Етног­рафията в Пиротско няма нищо общо със сръбс­ката. Във всяко село има по няколко оброчища, ко­ето не е характерно за сръбските традиции и оби­чаи. Всичко това се знае в сръбските исторически

и културни среди и затова се при­бягва до издаването на книги с подмяна на фактите и истината. Аз написах критична статия само за някои от множеството анти- български книги, издадени със субсидии от официалните сръбс­ки институции. В България обаче никой не следи тези процеси и за­това нищо не се знае за тях. Един­ствените, които реагираме срещу подобни посегателства сме аз и Иван Николов, ръководител на КИЦ в Босилеград. За издавани­ят от него Бюлетин не се намират средства, но за книги с антибъл- гарско съдържание сърбите на­мират средства. Къде са научни­те среди в България? Къде е бъл­гарската журналистика, универ­ситета, писателските среди! ? Ако Сърбия иска да стане член на ЕС така ли ще влезе в него, с лъжи и измами, с каквито си е служила и по времето на Ньойския договор! Чест му прави на проф. архитект Николай Тулеш- ков, който отиде с целия си авторитет в Музея на Понишавието в Пирот, за да им подари неговата книга за славинските първомайстори от Цариброд - ско, благодарение на които са построени най-ху­бавите и най-известните църкви и манастири в Пи­ротско, Поморавието, Царибордско, Западна и Се­верозападна България. Гледали го стъписани и ни­що не могли да му кажат. Ако имаше повече таки­ва авторитети и достойни българи като него, неща­та щяха да стоят по-другояче. Политиците и дип­ломатите ни обаче не са на това равнище.

Според Вас, какви цели преследват опити­те на сръбската наука, под диригентство­то на държавата, да бъде внушен "шопски" и "турлашки" национален идентитету бъл­гарското население по тези краища? Целите са асимилаторски и са насочени главно към българите в Цариброд. Сръбските власти през 90-те години впрегнаха в тази политика, в това ак­тивно мероприятие на тайните служби, академи­ци, журналисти, писатели, политици. Неслучайно всички прояви свързани с "шопите и шопския език" се провеждаха в Цариброд - от "превода на шопс­ки" на "Женско царство" на Стефан Костов, до ре­портажите на журналисти от държавната телеви­зия на Сърбия за Цариброд ските гробища "на ко­
ито били погребани сърби, българи и шопи". През средата на 90-те години шефът на Социалистичес­ката партия на Сърбия в Цариброд, Драган Колев, се опита да внесе на сесия на Общинския съвет предложение за печатане на "Шопски речник". Но­мерът не мина благодарение на ДСБЮ и Хелзин­кският комитет в Цариброд. На 18 февруари 2014 година по време на откриването на паметника на Васил Левски в Цариброд, сръбският премиер в присъствието на българския си колега Пламен Орешарски каза, че "в Цариброд не се знае какви хора живеят - българи, сърби или шопи". В Бълга­рия на всичките тези тенденции се гледа с ирония, насмешка, подигравка. Сръбската страна го виж­да това и затова провежда семинари "по пътеките на шопите", определя българската шопска салата за "шопски специалитет", насърчава сайтове в Ца­риброд да пишат "на шопски" и т.н. Къде е тук бъл­гарската държава, която да поставя тези въпроси пред сръбската страна? Къде са българските пи­сатели, езиковеди, ентографи, журналисти? Все въпроси на които няма отговори.

На този фон как си обяснявате безусловна­та подкрепа на българските държавни ин­ституции за сръбското еврочленство, при положение, че и в момента сръбската про­паганда продължава да насажда омраза към всичко българско. Пресен е случаят с обява­та на литературен конкурс в училище "Никола Тесла" и цър­ковната община в Сурдулица, за която алармира и българс­кият евродепутат Андрей Ко­вачев?

Обяснявам си го като липса на политика. Как ще даваш безус­ловна подкрепа на страна, която те обвинява във военни престъп­ления без такива да са извърше­ни и доказани! През последните осем години, сръбският държа­вен връх заедно със Сръбската православна църква, всяка годи­на организират атибългарски прояви обединени около проекта "жертвите на Сурдулица" с обви­нения по адрес на България, че по време на Първата световна вой­на българите избили няколко хи­ляди сърби в Сурдулица и окол­ните селища. Издават се книги, организират се конференции, провъзгласяват се за светци "сурдулишките мъче­ници", обявяват се литературни конкурси в памет на тези жертви, включват се в проявите училища, ученици, родители и преподаватели. И затова ли България трябва да дава безусловната си подкре­па на Сърбия за бъдещото й еврочленство, което самата тя май не иска!

На 13априлт.г., в-к "Българскаармия" на първа страница обяви снимка на паметни­ка на Нешково край Цариброд със заглавие "Българи и сърби с поклон пред общ памет­ник". Какъв е Вашият коментар за истори­ята на този паметник и замисъла за него­вото сътворяване?

"Паметникът", както ние му викаме в Цариб­род, е сътворен по инициатива на царибродчани и на полковник Пачев - командир на 25-ти пехотен Драгомански полк и участник в Сръбско-българс- ката война, както и със съдействието на добровол­ческото дружество "Сливница". Паметникът е построен и осветен през 1911 година. Построен е като пирамида в чиито основи са положени кости­те на загиналите български войници в битката на Нешково. След като крал Милан загубва войната отказва телата на загиналите сръбски войници да бъдат върнати и погребани по родните им места. Затова нашите хора покрай костите на загиналите българи във войната, в дъното на пирамидата сла­
гат костите и на загиналите сръбски войници. Ка­къв хуманен и цивилизационен жест е това! След време костницата започва да се руши, а от зейна­лата дупка върху една от стените на пирамидата ди­вите зверове започват да разнасят костите из окол­ностите на Нешково. През 2002 година, Костница­та беше възстановена от общинска фирма в Цариб­род, за да могат Борис Тад ич и Георги Първанов да заявят своето приятелство и добросъседство пред нея. За целта бяха сложени и две мраморни плочи на сръбски и на български език с надпис, че на това място са погребани костите на загиналите български и сръбски войници по време на братоу- бийствената Сръбско-българска война. Не разби­рам как една агресия може да бъде наречена "бра- тоубийствена" и защо някой допълнително ще сла­га подобно определение върху паметника след ка­то такова не е имало при построяването му. А мо­же би са сложени, за да има къде българските и сръбските политици да слагат венци и да заявяват дружбата си. Бих ги призовала да отидат освен на Нешково и на Царибродските гробища, където през 1946 година беше взривен Паметникът на бъл­гарския воин и заличени българските военни гро­бища от времето на Втората световна война.

Какво бихте предложили на българския дър­жавен връх във връзка с българо-сръбските

отношения?

Каквото и да им предложа те няма да се вслу­шат в моя съвет. Българските политици никога не

са се вслушвали в мнението на изявените лидери от Западните покпрайнини. Ако се бяха вслушва­ли в него нямаше да отиват неподготвени в Белг­рад и да поставят въпроса за връщане името на Ца­риброд без да знаят, че името на града е преиме­нувано не по желание на хората, а с Указ на Народ­ното събрание на Република Сърбия през 1950 го­дина и че от 1990 година до днес в Общинския съ­вет са внесени 18 инициативи за връщане старото име на града. Също така нямаше да гледат с нас­мешка на "шопския превод" на Стефан Костов и на твърдението на Дачич, че не се знае какви хора живеят в Цариброд. Българските политици тряб­ва да знаят, че докато българският език не се вър­не в детските градини и училищата, асимила- торският проблем ще продължава с ускорени тем­пове. Българските държавни институции трябва да подпомагат фирми, които да инвестират в Запад­ните покрайнини, да инвестират в образованието на български език и в изследователски проекти с цел съхраняване на българския език и българско­то културно-историческо наследство. Бих им пред­ложила да гледат на българите в Западните покрай­нини като на жив организъм, който е болен не за­щото е паднала имунната му система, а защото жи­вее в лоши жизнени условия, за които вина носи и самата държава-майка.

Благодарим за това интервю!

Екип на "Б.М."