Генадий Григориевич, неотдавна станахме свидетели на шума, който се вдигна в гръц­кия печат по повод името на новата суве­ренна държава, Република Македония. Има ли историческа обоснованост за този шум? Не може да се постави под съмнение правото на народа в Македония на политическа независи­мост, правото на политическо и етническо само­определяне и правото да избере за своето самооп­ределение дадения етноним. Този етноним не от­разява толкова стремежа на македонците да се раз­граничат от гърците, доколкото това подчертава тяхната връзка с гръцко-византийската култура и свидетелства по-скоро за тяхното желание да се разграничат от българите.

Проблемът с наименованието на славянската държава, Република Македония, представлява при­мер за проектиране на един съвременен политичес­ки проблем върху екрана на далечното минало... При ясното разбиране на условността на името "Македония" няма никакви основания за съвре­менни политически спорове. Безсмислено е Гър­ция да се плаши от съседа, който при формиране на своята държава й дава името на географската област - темата Македония. Страхът в случая е на­пълно излишен. Проблемът беше раздут на при­митивно битово равнище за раздухване на елемен­тарните националистически пристрастия. Това не може да не разбира днешното изключително ин­телигентно гръцко правителство.

Според мен, просветените гърци, обратно, би трябвало да се ласкаят, че територията на съсед­на славянска държава получава име, което отра­зява огромното гръцко културно влияние върху тази област. Именно Македония изцяло беше подложена на най- интензивно и благотворно кул­турно влияние от страна на Византия. Неслучай- но един от най-големите руски теоритици на из­куството, дописен член на Академията на науки­те на ССР, В. Лазарев внесе в науката термина "ма­кедонски културен коридор" Според него, имен­но по този коридор интензивно се разпространя­ва византийското културно влияние в целия сла­вянски свят, което се отразило благотворно за раз­витието на славянската култура.

Самите Солунски братя, първоучителите Ки­рил и Методий, олицетворяват в себе си този про­цес. Те еднакво принадлежат както на славянска­та, така и на византийската култура, въпреки че са преди всичко византийски културни и политичес­ки дейци.

Има ли и други случаи, когато имената на

държавите в миналото и съеремеността не

съвпадат.

Безспорно, има много такива случаи. В съвре- мената политическа карта на света откриваме мно­го официално утвърдени имена на държави, към които ако подходим с предубеждения, могат да предизвикат претенции или критики за нелогич- ност. Например Франция е населена с древен гер­мански народ, който говори с езика на друга лин­гвистична група, но се назовава с името на герман­ското племе "франки". Освен това самият термин "франкия" съвсем не означавало името на сама­та държава - "Франкия; нея започнали да я назо­вават така първо византийците. Същото важи и за името "Русия", което за първи път откриваме във византийските исторически извори, а самата ду­ма "рус" има скандинавско потекло. Може да се припомнят и други примери. Унгарската държа­ва Панония византийците я наричали Туркия, въп­реки че унгарците като етнос принадлежат на уг- ро-финските племена . Името "Угри" никак не им харесвало на унгарците и те самите предпочитали да се наричат " маджари".

Така че ако се разгледат имената на много ев­ропейски държави в определен исторически пери­од,може без други причини да се предизвикат ост­ри политически спорове.

Мисля, че опитите да се предизвикат подобни политически дискусии нямат непосредствена връз­ка с проблема на държавата, с политическото и кул­турното самоопределение на един или друг народ. Никой не може да подложи на съмнение и правото на македонския народ на подобно самоопределе­ние във връзка с това какво име той избира за сво­ята държава.

Македонските учени е своите трудове пос­тоянно употребяват изразите "Македо­ния", "македонска държава", "македонска култура" и " македонска литература", от­насящи се за периода от IX- XVIII век. Има ли основания за подобни твърдения? Проблемът за самоидентификацията на маке­донския народ не се е поставял по-рано така ряз­ко, както в последната четвърт на XIX и първата четвърт на ХХ век. Днешните политически страс­ти около името нямат дълбоки корени в истори­ческото минало. Византийците винаги са разглеж­дали този регион като населен с българи, като включват в него и времето на сръбския крал Сте­фан Душан, който беше присъединил част от ма­кедонските земи към своята държава. Византийски­ят учен и дипломат Никифор Григора, който е бил посланик на Константинопол при този сръбски крал, пише, че там той се срещал с българите... Изобщо името "македонци" съвсем рядко се спо­менава във византийските извори и то не в смисъл на етническа принадлежност, а за обозначаване на някоя част на византийската войска - на темата, т.е. опълчение на византийската провинция Македо­ния. В същия смисъл се е използвало и името "тра­кийци", въпреки че тракийският народ отдавна е бил изчезнал. Византийците обикновено наричали " тракийци" онези части на войската, които се фор­мирали от географската област Тракия.

Славянското население на Македония в сред­ните векове се чувствало и се е самоопределяло ка­то "българско", нещо, което е отразено в царски­те титули, дори и тогава, когато столица на българ­ската държава са били македонските градове Ох­рид и Преспа. Затова най-убедително ни говори познатият Битолски надпис на владетеля Иван Вла­дислав, където той сам титулува себе си като "цар на българите".

Ако се обърнем към още по-дълбоката древ­ност, бих казал и това, че прославените създатели на нашата азбука - Солунските братя Кирил и Ме­тодий, са я създали не за някое отделно славянско племе или славянска държава, а за всички славя­ни. Този факт още веднъж доказва етническата, кул­турната и езиковата близост на славяните в най- древни времена. Затова са без всякакви основания твърденията за съществуването на етнокултурни специфики на славянското население в географс­ката област Македония в епохата на Първото бъл­гарско царство. Подобни твърдения не намират никакви доказателства в съхранените писмени ис­торически паметници.

Да разбираме ли, че Вие отричате отдел­ните славянски племена в древността да са имали свои етническски специфики ? Аз не изключвам съществуването на определе­ни етнически специфики на славянските племена и на техните различни военни качества в ранния стадий на тяхното развитие. За относителната раз- ностранност на славянския свят в древността го­ворят и нашите известни лингвисти В. Иванов и В. Топоров. Наистина е имало различия вътре в сла­вянската общност и между някои отделни нейни клонове. Но тук трябва да споменем и истината, ко­ято беше възстановена от руските и българските учени А.Зализньяк и Йорд ан Заимов. В ранния етап от развитието на славянската писменост обикно­вено се пишело не за "славяни", а за " словени". Това име се употребявало, за да бъдат означени хората, които говорят разбираем език. Всички ос­танали, освен "словените", се наричали "немци" - т.е. хора, които не разбират майчиния славянски език. Все пак трябва да знаем, че по-ранните раз­личия вътре в славянската общност не е възможно на практика да бъдат доловени. В крайна сметка писмените исторически документи, които дости­гат до нас, не ни помагат в тази насока. Това съв­сем не означава, че в отделните области на славян­ските поселения не се долавя ясно някоя специ­фика. Например славяните от Велики Новгород са оставили след себе си самобитна следа в история­та на културата на ранното и (и по-късното) Сла­вянско средновековие.

От Вашите твърдения логично не възник­ва ли въпросът и за днешните опити, кои­то се правят да се раздели древнославянско-

то културно наследство?...

Проблемите, свъръзани с обоготворяваното са­мобитно древнославянско " македонско" култур­но наследство много наподобяват на проблемите, които сега се опитват да създават някои украинс­ки учени. Всъщност и в единия, и в другия случай става дума за опит да се раздели неделимото: кул­турното наследство на Киевска Русия е общо дос­тояние на украинския, руския и беларуския народ, а културното наследство на средновековна Бълга­рия е общо историческо наследство на българите и македонците. Културата от това време както на Западна, така и на Източна България,е единна и присъствието в нея на отделни локални белези не дава повод за разделяне и противопоставяне.

Според мен безсмислено е в Кирило-методие- вия литературен език да се търсят следи от южно- македонско наречие. Значителен слой старославя- низми са създадени за първи път от Кирил и Мето­дий. Освен това солунските славяни са общували с гърците по-дълго време, което допринася техни­ят език да се обогати с повече терминология, из­разяваща по-адекватно гръцките реалности. Тази терминология е била чужда на славяните-езични- ци, които са живеели тогава северно от Солун. Ще спомена и факта, че южните предели на държава­та на цар Самуил, който се опитва да възроди Пър­вото българско царство в неговите първоначални траници, никога не са стигали до солунските окръ­зи.

В Кирило-методиевия литературен език има силно гръцко влияние поради простата причина, че Солунските братяа от деца са билингвисти и ед- внакво добре са усвоили както гръцкия, така и сла­вянския език. Освен това в него няма и следа от тур­ско влияние, което е характерно за редица писме­ни паметници в Северна България.

Относно Македония е важно да отбележим, че територията на византийската провинция със съ­щото име не съвпада с границите на географската област Македония. Дълго време столица на про­винцията Македония е град Адрианопол (Одрин), като е имало и периоди, когато тази провинция се е обединявала с Тракия и се е простирала от Чер­но до Мраморно море. Това име, както вече отбе­лязах, не съдържа етннически смисъл и гърците, в случая, не трябва да се сърдят: топонимът Ма­кедония възниква още в тракийската епоха, по вре­ме на цар Филип Македонски. С думата " македон­ци" се е самоопределяло тракийско, а не гръцко племе.

Как, според Вас, трябва да постъпват уче­ните, когато се обръщат към историята и културата на българското и македонското Средновековие, в смисъл на използването на термините "българи "/"македонци "? Аз не съм в състояние да задължа всички учени да възприемат моите възгледи по въпроса. Моята позиция се състои в следното: при разглеждането на епохата, която проучвам, задължитнелно е да се използват историческите източници от IX-X век, когато по-голямата част от съвременната държа­ва Република Македония се нарича България. На­селението в тази територия тогава също нарича­ло себе си "българи".

Думата "българи" има древен произход и визан­тийците го вменяват на славяните, защото първо- българският елит е бил начело на тогавашната дър­жава България. А според политическия протокол на тези времена името на държавата се определя­ло от името на политически доминиращия народ и с това име се е самоопределяло цялото населе­ние на държавата и се е възприемало от всичките нейни поданици.

Може да дам и друг пример. Аварийският кага- нат доминира в Панония още преди идването на унгарците там. По-голмата част от Аварийския ка- ганат в VII-VIII век са били славяните, но цялото негово население, включително и неславянското във византийските извори го откриваме като "ава­ри". Само много рядко в историческите източни­ци откриваме информация, че между аварите са за­гинали еди колко "хепиди", "славяни" и предста­вители на други племена.

Разбира се, може да споменем и Киевска Русия, на територията на която са живели и "беренд еи", и "угрофинци", и тюркски народи, но всички те се наричали "руснаци", съответстващо на държава­та Русия. Тази държава за първи път се споменава в труда "За управлението на империата", появил се в Х век по внушение на византийския импера­тор Константин.

Тази традиция продължава до днес: в странст­во и сега всички граждани на Русия ги наричат рус­наци. Аз специализирах половин година в Сорбо- ната, където учеха и казаци, и узбеки, както и пред­ставители на други националности, които живеят на територията на СССР. И всички тях наричаха с едно единствено име - "съвтетски ".

Това откриваме във византийския протокол, ко­ето днес е възприето от много европейски държа­ви.

Аз разбирам, че учените невинаги могат да за­щитават своите убеждения по даден проблем. Дав- лението на политическата власт нерядко ги поставя в безнадеждно положение и затова аз не виждам изход в момента. Историята обаче всичко поста­вя на място и много съвремени спорове след вре­ме ще будят снизходителна усмивка.

Москва 1999 г.

Превод от руски: Венета Петрова