Една информация на Ели Юрукова от Белград, че 40 % от българската помощ за Западни­те Балкани отива в Сърбия (БГНЕС - 21.2.2018 г.) отново пов­дигна проблема за същността на взаимоотношенията между на­шите две държави. Питаме се те­зи 40% българска помощ пред­назначени ли са за сънародници­те ни в Западните покрайнини или се разпределят според пре­ценката на Белград. От инфор­мацията на Ели Юрукова разби­раме още, че "жителите на Пи­рот са реконструирали своите културно-исторически паметни­ци с помощта на сътрудничест­вото с България.. ."Т.е. България плаща, за да се заличават бъл­гарските материални и духовни остатъци в този град, който как­то знаем до 1878 г. е български. Сръбската хищност към нас се прояви в стръвта, с която бяха присвоени българските църкви и манастири в Ниш и Пирот.

Официалното посещение на сръбския президент Александър Вучич в София на 23 февруари т.г. отново извади на повърх­ността традиционната непод­готвеност на двете наши върхов­ни държавни институции - Пре- зиденство и Министерски съвет да разгадават сръбските страте­гически ходове към България. А днес те са следните: Белград да използва нашето Европредседа- телство за отклоняване на всеки повод, София да постави като нерешен въпроса за положени­ето на българите в Западните покрайнини. Повдигането точ­но на този въпрос би върнало адекватната роля на страната ни в сложната шахматна партия на Балканите, което плаши Сър­бия. Парадоксално е, че Бълга­рия се държи така, сякаш нейна­та съдба зависи от западната ни съседка,поведение непонятно за здравия разум.

Възниква и друг чисто вътре­шен, наш казус. Защо толкова ре- човитата опозиция в лицето на БСП, начело с непримиримата Корнелия Нинова, нито веднъж не разкритикува политическия си опонент Бойко Борисов за не­говата, меко казано угодническа политика към Сърбия! ? Тайнст­веното единомислие и едино­действие между опозиция и уп­равляващи по болезнено обре­менените отношения на държа­вата ни с Белград не е случайно. То разголва общата им левосек- танско-доктринерска същност, отчуждаваща ги от сложностите на националното ни битие? Днес, когато има всички пред­поставки България открито да за­яви, че правата на сънародници­те ни в съседната държава са ка­муфлажни, нашите първи дър­жавни мъже се губят някъде в сян­ката на традиционното сръбско високомерие...

Да бъдем наясно. Не нацио­нален бабаитлък, не историчес­ки реваншизъм е българската ка­уза днес. Достатъчно доводи сме дали, че не това е нашата сила. Но сто годишната гавра с бъл­гарите в Западните покрайнини не събужда ли порива държавата ни най-после да изпълни своя дълг спрямо тези свои чеда!

Ако България днес е флагма­нът за европеизиране на Балкани­те, роля, която напълно ни под­хожда, не отстъпва ли тя от тази си мисия, след като проявява не­съразмерна толерантност спря­мо своенравието на "братята сърби", за сметка на другите бал­кански народи?! Точно това ни кара да приведем думите на един препатил националреволюцио- нер и ляв български политик, Ан­гел Томов, който през 1946 г. с писмо настоява пред Васил Ко­ларов и Георги Димитров Маке­донският научен институт да не бъде закрит. Уви. Никой не пос­луша стария деец. Но той не се предаде. След пленум на ЦК на БРП /к/ на 16 и 17 януари 1950 г. пише писмо до Вълко Червенков, тогавашния партиен вожд, в кое­то говори за "...пораженския ин­тернационализъм на партията по македонския въпрос..." и предуп­реждава: "Който не познава и не е в състояние да оцени правилно оня огромен, първоспепенен по значение факт сред балканската действителност, наречен СРЪБ­СКИ ШОВИНИЗЪМ, той ще бъ­де жертва на разни илюзии, ще води наивна политика по маке­донския въпрос, ще бъде изложен на изненади и разочарования..."