Брой 1, 2018 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  ИНТЕРВЮ

   "Не трябва да строим транспортна инфраструктура, която обслужва повече гръцките интереси..."

Твърди професорът и публицистът Пламен Павлов


Широките творчески интереси на Пламен Павлов разчупват професорската рамка и той се явява водеща фигура в много дейности в облас­тта на хуманитаристиката. Той е професор-ис- торик, поет, радио- и телевизионен водещ, об­щественик, инициатор на множество проекти, целящи приобщаването на българските общнос­ти зад граница към българското духовно и кул­турно пространство. Автор е на множество на­учни изследвания в областта на българското и балканското Средновековие, на личностите и събитията от възникването на българската дър­жава до наши дни.

Роден е на 12 юли 1958 г. Завършва гимназия в Русе, а история във Великотърновския универ­ситет "Св. св. Кирил и Методий" и от 1884 г. е преподавател по история в същия университет.

В периода 1998-2002 г. е председател на Държавната агенция за българите в чужбина, като оставя дълбока следа в нейната д ейност.В този период той е вдъхновител и автор на множество проекти, свързани със съдбата на българските общности в Украйна, Молдова, Румъния, Р Македония, Запад­ните покрайнини, САЩ. Вече втори мандат той е председател на Световния парламент на българи­те.

Някакъв възрожденски плам, някаква енциклопедична страст, превръщат този човек ако не в уни­кално, то в самород но явление в средите на българските учени и интелектуалци. Прочетете поетич­ния му сборник "Черни мисли, бели магии" и ще откриете, че и в мерената реч, той не козирува пред литературните канони, а разчупва формите и създава свой поетичен език, своя метафоричност.

Не може да отбележим всичките му научни трудове, защото те са многобройни - авторски и в ко­лектив, затова ще споменем само някои от тях, без претенция за класация по значимост:

"Княз Пресиан II (Последният владетел на Първото българско царство)", "Залезът на Първото българско царство", "Бунтари и авантюристи в средновековна България", "Българи, италианци, Ва­тикана" (на български и италиански), "Българи и араби" (на български и арабски), "България и бъл­гарите" (на английски, френски, немски, руски, испански и италиански език), "Векът на цар Саму­ил", "Левски - другото име на свободата" и много други.


Предлагаме интервюто, което проф.Павлов даде за агенция БГНЕС в края на 2017 г.

През тази година беше подписан Договорът за добросъседство сРепублика Македония.

Според повечето наблюдатели това е съ­битието на годината за България. Какво трябва да се направи от тук нататък, за да станат българо-македонските връзки по-интензивни, след дълги години на зас­той?

Подписването на Договора за добросъседство и приятелство между Република Македония и България, което се случи на 1 август 2017 г., е съ­битието на първите две десетилетия на XXI век и въобще в цялата история на българо-македон­ските отношения, откакто България първа в све­та призна Република Македония през януари 1992 г. Независимо от споразуменията, подписани преди около 20 години от правителствата на пре­миерите Иван Костов и Любчо Георгиевски, имаше един застой. Нещо повече имаше един рег­рес в отношенията, което не прави чест на една партия, която носи абревиатурата ВМРО. Нейна­та позиция беше антибългарска и продължава да бъде такава и до днес. Видяхме, че на местните избори, които се проведоха в Република Македо­ния на 15 октомври 2017 г., самите македонски граждани дадоха реална оценка на това кой как­ва външна политика трябва да води. Не трябва да си правим илюзии, че македонизмът може да бъ­де преодолян по някакъв магически начин. Тряб­ва да мине много време, за да може "черната ма­гия" на македонизма да се разсее. Най-важното е договорът да бъде изпълнен с реално съдържа­ние. В това отношение имам известни критики към двете държави. Вярно е, че е много рано, но договорът трябва да бъде изпълнен със съдържа­ние като икономика, железопътни линии, култу­ра и най-вече като връзки между хората. Знаем, че в много български градове има огромни ко­лонии от потомци на македонски българи, вклю­чително и в моя роден град Русе има огромна ма­хала с бежанци от Македония. Мина много вре­ме, минаха поколения, имаше неправилна поли­тика от българска страна, за Титова Югославия няма какво да говорим. Бяха пропуснати много големи шансове и най-вече от България, защото активната страна трябва да сме ние. Не може в една Македония да се гледат само чалгаджийс- ки български телевизионни програми, а да няма пълен обмен. Доколкото знам, има договоренос­ти между министерствата на културата на двете страни за обмяната на програми, филми. Това е най-лесният начин за сближаване. Ще ви дам един пример. Става дума за семинарите на д-р Милен Врабевски, в които съм чест участник. Там има деца от Бесарабия, Македония и други мес­та. Оказва се, че те намират много бързо общ език - те нямат никакви бариери в своето общуване, включително езикови. Много е важно сближава­нето да стане по европейски. Трябва да се отка­жем от бруталния патриотарски подход, защото той е контрапродуктивен. Нека самите хора да достигнат до истината и това се случва в дейст­вителност. Необходима ни е политика на всички равнища между София и Скопие и в икономичес­ки план тя е много важна. Същото важи и за граж­данството. Имаме огромен интерес. Навремето, когато бях председател на Агенцията за българи­те в чужбина, тогава за пръв път българите от чуж­бина имаха възможността да получават българс­ко гражданство. Тогава при мен идваха потомци на комити, хора, които са описани в книгата на Те- мелко Нешков "Раздяла няма. Македония срещу македонизма". Не става дума за хора, които ис­каха българско гражданство, за да могат да оти­дат по-лесно на Запад или с цел някаква изгода и печалба. Упреците, че сме раздавали гражданст­во на килограм са безпочвени, защото хората в Македония не са виновни, че България си е загу­била част от земите. Те не са виновни за истори­ческата съдба на този район, както и за други мес­та. Много добър пример дава Кюстендилският музей. Той е побратимен с няколко музея в Маке­дония. Още веднъж повтарям, сближаването трябва да върви по линия на човешките контакти и тогава нещата ще потръгнат много по-добре, от­колкото сега.

За да бъдат улеснени човешките контак­ти трябва да има съответната транспор­тна инфраструктура...

Разбира се. България трябва да присъства ико­номически и културно. Ние имаме културен цен­тър в Скопие, но той е много малък. Без да изпа­даме в някаква гигантомания, България трябва да присъства много солидно. И това трябва да бъде на реципрочни начала. Не виждам тук никакъв проблем. Нека Българската национална телеви­зия да върви като втори канал на македонската об­ществена и обратното. И двете страни имат пол­за от това. Ние сме толкова близки, независимо от десетилетията на разделение. По пътя на диа­лога и нормалните човешки контакти нещата ще си дойдат на мястото. Когато за пръв път отидох в Република Македония през 1993 г. скопски ис­торици ме водиха извън града, на някаква поля­на, за да ми кажат колко се радват, че съм дошъл. Там манията за преследване беше буквално до оня ден, не знам може би продължава и сега, защото едва ли техните служби са се отказали изведнъж да преследват всякакво инакомислие. Можем да поздравим премиера Зоран Заев и неговата поли­тическа партия - Социалдемократическия съюз на

Македония (СДСМ), която по принцип беше си­ноним на антибългаризма, че направи една стъп­ка, която явно се приема и от самото население на Република Македония.

Свидетели сме и на сближаването между Българската православна църква и Маке­донската православна църква-Охридска ар­хиепископия, като последната поиска от БПЦда стане нейнаЦърква-майка в замяна на признаване на автокефалията. Неотдавна се състоя и първата среща между представителите на двата синода. Как трябва да се развиват отношенията между двете църкви?

Двете църкви трябва да продължат сближава­нето и трябва да правят общи служби. Не е вяр­но, че такива служби не са правени. Преди някол­ко години беше отслужена такава обща служба в Пловдив, а след това и в София. Те са били полу­официални, но ние не бива да плащаме данък на т.нар. световно православие, защото то е прони­зано от политически проекти. Реакцията на гръц­ката и сръбската църкви са абсолютно неоснова­телни. Нелепо е системата от Версайските дого­вори (1919 - 1920 г.), на победителите от Първата световна война, да решава въпросите на правос­лавието. Има канон, има древна църковна исто­рия. Сръбската православна църква е дъщерна на Охридската българска архиепископия. Това е яс­но и то на два пъти - през 1219 и в средата на XVI век. Нелепо е да се твърди нещо друго. А не тряб­ва да забравяме за насилието, което беше извър­шено срещу българското духовенство и учители през 1913 г., когато те бяха прогонени от сърбите насила. Има колеги, които казват, че МПЦ тряб­ва да се върне като епархия на БПЦ. Това не е въз­можно в момента. Аз винаги съм мечтал, но ни­кога не съм вярвал, че ще доживея да чуя от МПЦ да я признае за своя дъщеря. По времето на най- голям възход на Втората българска държава при царете Калоян (1197-1207) и Иван Асен Втори (1218-1241) в рамките на държавата е имало две български църкви с центрове в Охрид и Търново. Българската православна църква прояви разум по отношение на искането на МПЦ да бъде призна­та за Църква-Майка, а и гражданското общество в лицето на хора като д-р Милен Врабевски, Люб­чо Нешков, Горан Благоев и много други, сред ко­ито и Историческият факултет на Великотърнов­ския университет, в който съм преподавател, под­крепихме инициативата. - Когато говорим за бъл­гаро-македонските отношения винаги изниква и Сърбия, която в продължение на десетилетия се опитваше да ги спъва по всякакъв начин. Бълга­рия трябва ли да дава безпрекословна подкрепа за еврочленството на Белград, особено на фона на антибългарската политика на сръбските влас­ти ? Достатъчно е да си спомним за честванията на Топличкото въстание, където българите бяха представени като окупатори, и случкта с ареста на българските медици в Босилеград ?

Случилото се с българските медици, които бя­ха отишли с хуманитарна мисия да лекуват мест­ното население в Босилеград, беше една грозна демонстрация на сила и страх, на хронични при­митивни чувства. Дано сръбските власти са си направили извода, включително и местните. Що се отнася до честванията на 100 години от Топлич­кото въстание, които бяха през март, бяха една ма­нипулация. Вижте, когато някой вдига бунт по вре­ме на война, прави чети, доставя със самолети ня­какви главорези от рода на Коста Печанец, нор­мално е българската армия да потуши подобна проява на неподчинение. Да се казва, че е имало хиляди жертви е абсолютно несъстоятелно, да се прави подобна антибългарска пропаганда в XXI век и то в години, когато Сърбия очаква подкре­па от България, е абсолютно нелепо. Макар да из­глеждам краен, освен въпросът за Западните пок­райнини, стои и въпросът за Поморавието. Днеш­на Сърбия по течението на река Морава е била българска до устието на Дунав. Сега не можем да казваме на хората какви да се чувства и какви про­цеси са протекли, но какви права имат българите от Велики извор до Зайчар? Така наречените тор- лаци са българи. Но ние не повдигаме този въп­рос от 20-те години на миналия век, когато е съ­ществувал един комитет "Поморавие". Сигурно правим това, за да не ни обвинят в шовинизъм. Го­лямата митрополитска църква в Ниш, която е пос­троена от Андрей Дамянов - един от най-големи­те български архитекти от Македония, да не би да не е българска? Културното наследство е българ­ско и една голяма част от жителите на този реги­он имат български гени. Защо България забравя за тях? Не казвам, че трябва да правим агресивна пропаганда, но трябва да кажем истината. Също­то важи и за други райони, в които има българско население, като Егейска Македония. Ние няма да вземем Ниш и да го пренесем в България, нито ще вземем Лерин или Костур. В XXI век истината трябва да победи и хората трябва да имат права и да се чувстват такива каквито са.

Каква е вашата прогноза за 2018 г.? Какво ще последва от позицията, че Западните Балкани са приоритет на Българското ев- ропредседателство?

Не съм футуролог, а историк. Баналната фра­за, че народ без минало няма бъдеще, е истина. За съжаление нашите политици имат доста про­пуски в познанието на историята. Тя е един мно­го добър съветник за бъдещето и предприемане­то на правилни стъпки. Смятам, че едно много добро решение на България бе изборът на прио­ритет - Западните Балкани. Ние сме държава, ко­ято често е била лидер на Балканите, не непремен­но политически и военен. Ние не сме толкова бал­кански народ в Европа, колкото европейски на Балканите. Самите добронамерени наблюдатели, включително и от съседните ни страни, са казва­ли, че ние сме много европейски ориентирани. В това отношение трябва да сме последователни, а не само през настоящите 6 месеца да се стремим да бъдем балансьор.Българската политика към

Западните Балкани не трябва да бъде кампаний­на. Не трябва да правим компромиси. Ще допус­нем ли, сближаването ни с Македония и остана­лите държави да става за сметка на нашите инте­реси ? И ще влизаме ли в схеми като тази за свър­зването на Кавала с Русе, а да игнорираме българ­ския северозапад и други райони на България. Да прокарваме някакви пътища там, където на някой друг са му по-нужни, но не и на нас.Не трябва да строим транспортна инфраструктура, която обс­лужва повече гръцките интереси, а не нашите. Ос­новното, което бих посъветвал българските поли­тици е да бъдат последователни. Ние имаме един холеричен характер на кампанийност, нещо се за­почва, а след това се забравя. Подобни неща се виждат навсякъде. Последователността, прагма­тичният подход, отговорността и визионерство- то са най-важни. Тук дефицитите на нашия поли­тически елит са много съществени. Постепенно тези детски болести останали от комунизма тряб­ва да бъдат преодолени.





Общи условия