Брой 3, 2017 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  ИНТЕРВЮ

  "Дядо ми никога не е казвал:"Аз съм македонец", той подчертаваше: "Аз съм българин!"

твърди внукът на македонския революционер Андон Кьосето, бившият военен Антоний Кьосев


На 10 септември 1953 г. в малка къща на ул."Од­рин" в Благоевград затваря очи един 98-годишен старец с бурен живот зад гърба си и противоречи­ва биография. Десетилетия наред за Андон Лазов Янев се носят легенди из македонските среди от края на XIX и началото на XX век. Споменава го в една от книгите си и Димитър Талев.

Животът му е низ от приключения, драматич­ни обрати и романтика, примесени с кръв, тежки загуби, неосъзнат подвиг и разочарования. Бил е рамо до рамо, делил е хляб и неволи с големите борци за свободна Македония Гоце Делчев, д-р Христо Татарчев, Гьорче Петров, Даме Груев и др. Срещал е очи в очи предателите - не им е про­щавал, възхищавал се е на героите - клел се е в тях. А смъртта, която е била винаги на една крачка от него, не го е закачала - винаги го е отминавала, не­зависимо от раните, които е получавал.

Андон Янев-Кьосето е един от най-смелите по­борници на Централния комитет на ВМОРО в Со­лун. Неговата дейност е свързана с първите и най- ефектни акции на ВМОРО както срещу поробите­лите, така и срещу гъркоманите и сърбоманите. Кьосето участва и в борбите, които ВМОРО води и срещу дейците на Върховния македоно-одринс- ки комитет (ВМОК) и на възглавяваното от Иван Гарванов Българското тайно революционно брат­ство в Солун. Първоначално влиза в четата на Ми­хаил Попето, а после действа и самостоятелно ка­то войвода в Кукушко, Поройско, Малешевско и Струмишко. Участва и в четата на Гоце Делчев в акциите й за набавяне на средства за ВМОРО. За Кьосето Гоце Делчев остава най-бележитата лич­ност в революционните борби на поробените бъл­гари. През 1901 г. под ръководството на Яне Сан­дански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов взе­ма участие в аферата "Мис Стоун", която, освен че донася на ВМОРО парични средства, я прави известна да­леч зад границите на земите ни, дори да­леч зад Океана. Кьо­сето с оръжие в ръка е и в битките на Илинденско-преоб- раженското въста­ние, (1903)заедно с голямата чета на Гьорче Петров, коя­то действа в При- лепско и съседните райони. След въста­нието завежда орга­низирането и подго­товката на селската

милиция в Струмишко и Малешевско. През този период той участва и в дейността на Серската гру­па, но след като се разочарова от нейната дейност след провалянето на Рилския общ конгрес (1905 г.), се оттегля от активна революционна дейност. Заради предишната си принадлежност към Серс­ката група, след убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов от Тодор Паница, в продължение на няколко месеца е хвърлен в затвора, но поради застъпничеството на ВМОРО е освободен. До края на живота си живее в Горна Джумая, където умира на 10 септември 1953 г. Тези факти са ни известни от трудовете на историка Цочо Билярски.

Животът на Андон Янев- Кьосето е жесток, дра­матичен и пълен с приключения. Но едно е неос­поримо за него: винаги е бил наясно с каузата, ве­рен до гроб на идола си Гоце Делчев.

Разговаряме с неговия внук Антоний Кьосев, бивш военен, вече пенсионер, за живия спомен от дядо му:

Г-н Кьосев, какъв човек беше дядо Ви, Андон Янев-Кьосето?

Беше дребен, жилав човек, но винаги ходеше напет, изправен, никога не е скланял глава на гър­дите си. Бил съм шест годишен, но го помня - на години - много, но не беше стар човек, имаше енер­гия за трима, не умря от естествена смърт.

Роден е на 25 ноември 1854 г. в с. Голозинци, Велешко. Макар и без образование, от овчар и касапин като млад, придобива качества на бо­рец срещу поробителите, всява страх сред вра­говете и с основание.

Вие сте бил 6 годишен, когато дядо Ви си отива от този свят - имате ли ярки спомени от него?

Помня го много добре.Пред очите ми е една сценка как се прибира от къщи от среща с негови другари. Всеки ден ходеше наблизо до една кръч­ма в Благоевград, на 3 минути от центъра, казва­ше се " Скаптопара" - римското име на града. Пред очите ми е как си идва у нас, носейки бастуна си на ръката, защото на неговата възраст това бе нор­мално. Минаваше по пътя, влизаше после в лят­ната кухня, където имаше легло, на което спеше, една маса и баба ми, до печката, която по обичаи­те по това време готвеше и сервираше на мъжете. Сядаше дядо ми на масата, а аз - до него. Имахме тъкани салфетки, той си слагаше една от тях, пос­ле подаваше на мен друга и баба ми сервираше яде­нето. Правеше ми впечатление, че след като свър­шехме с обяда, хлябът по масата нормално се бе наронил, дядо ми събираше трохите в шепи и ги изяждаше. Чак по-късно осъзнах, че този навик си­гурно му е бил от времето, прекарано с четите.

Казвали са ми моите чичовци, че в последните дни от живота на дядо ми, нощно време, той се стряскъл по време на сън, ставал, тичал в двора, криел се между храстите и шептял отривисто: тур- ци, турци, турци. Иначе беше добър, справедлив, човек на реда в патриархално семейство, говоре­ше пестеливо, но на място. С мен бе винаги любе­зен, като единствено момче тогава, а и, все пак, съм кръстен на него, но като се прибереше, бе госпо­дарят в къщи. Баба винаги тичаше, събуваше му обувките, разтриваше му краката и му нахлузваше чехлите, след което го канеше на масата. А той си измиваше ръцете и сядаше. Всичко това се повта­ряше всеки ден, като ритуал.

Беше ли разговорлив човек, помните ли да Ви е казвал нещо, дори и маловажно? Малък съм бил, образите помня, но какво ми е казвал - не.Общо взето не обичаше много да гово­ри.

Само знам, че смъртта на дядо ми,беше на 98 г., не бе от старост, нито от болест, а заради лошо стечение на обстоятелствата. Има покрай Благо­евград една местност - Балар баши - отива дядо ми там, насича от лозето ни бадемови клони и ги по- мъква надолу. А оградите там бяха от големи, об­ли, речни камъни, само с пръст захванати. Закачва той една такава ограда, вече поизмита от дъждо­вете, и камъните се стоварват върху него. Изпот- рошават му кокалите и за около седмица, без да мо­же да се храни и пие вода, е поставен в гипсово ко­рито, след което си отива от този свят.

Тогава какво научихте от биографите за дядо си и защо са го наричали Кьосе­то?

Това му е било прозвището, не защото е бил го­лобрад, а заради неговия не особено висок ръст. По това време е бил с брада, с хайдушко облекло, с ножовете, с пистолетите, с пушка, както си му е редът. Интересно, че след 9 септември 1944 г. пре­дава пушката си на властите. Те знаели кой е той твърде добре и отказвали да я вземат с думите: "Дя­до Андоне, не ни трябва твоята пушка", а той: "Не, не и на мен вече не ми трябва". Беше слаб, но мно­го жилав човек.

Как да си обясним, че по времето на хай­душките борби обикновени хора като дя­до Ви, без да са учили какво е държава и независимост, в един момент се вдигат, загърбвайки деца и семейство, за да во­юват за свободата си от поробителя? Моето мнение е, че революционерите от онова време не са били някакви изключителни хора. Просто в един момент търпението им е свърши­ло, не са могли да траят несправедливостите и хва­щат оръжието в защита на рода ина ед новерците си. При дядо ми бунтовническият период започва почти случайно.

Както той самият разказва пред биографите си, във Велес имало един турчин на име Али Чауш, кой­то познавал целия град: кой какво работи, как се каз­ва и пр. На един празник в махалата "Койник", на един кепенек, били насядали дядо ми с неколцина момци. Али Чауш, придружен от един жандарм, се задал по улицата. Тогава било обичай да му се ста­ва на крака.Приближил Али Чауш и всички му ста­нали. Дядо ми - не. Али Чауш направил няколко крачки и като видял, че Андон Кьосев не станал, повърнал се и изругал грубо: Защо не ставаш бре, гяур? Докато му отговори, замахнал и ударил дя­до ми. Но у него имало едно призренско ножче- махнал дядо ми и му разсякъл мундира, след кое­то се впуснал да бяга. Не могли да го хванат - бил бърз на бягане. Крил се няколко дни във Велес по махалите и оттам тръгнал към Солун. Упътил се за там, без да знае пътя.

Така започнало разбойничеството му. За едни- кощунство, за други - път към Голготата на нацио- налноосвободителните борби... Не бил света во­да ненапита, но и не прощавал предателство. Как­то не простил и на брат си Никола.

По време на бягството си от стореното попада на д-р Христо Татарчев, който го въвежда в бор­бите и даже го назначава за свой личен файтон- джия. Андон Кьосето е познавал лично всички го­леми македонски революционери по онова време, а също и главните фигури от върховистите, техни­те врагове. Но безспорен кумир му беше Гоце Дел­чев.

Идвал е в София по задачи за закупува­не на оръжия и за да се лекува след теж­

ки ранявания.

Дядо ми имаше белег от рана на лицето, от ля­вата страна - куршум е минал през скулите му. Спомням си, баба ми казваше: ако видиш тази ра­на да трепти - бягай далече. Това беше сигналът, че е ядосан на нещо.

Защо Андон Кьосето е всявал толкова страх сред враговете си? Бил е много изобретателен в умението си да на­каже този или онзи, осъдени от организацията за противонародна дейност. Оказва се, че именно той е бил сред основните изпълнители на смъртните присъди, издадени от македонската революцион­на организация. Не е за приказване много, но дос­та предатели, отмъстителни гъркофили, съброфи- ли и туркофили, заради които са пострадали бъл­гари и народа ни като цяло, са минали през ръката му, наказани за престъпленията си. Дядо ми е пра­вил това с пълно съзнание и убеденост в делото. Той самият е казвал - този народ трябва да го стрес­неш, за да може да ти повярва и да тръгне след теб. Защото по това време по-голямата част от хората са били неграмотни, включително и дядо ми, кой­то на младини е бил овчар, после касапин, докато не хваща оръжието. Късно се е оженил, даже след убийството на Паница и него са го арестували, та се наложило баба ми да продава имоти, за да го отърве от затвора. Е, разбрали са в крайна сметка, че не е замесен и през 1905 г. приключва активната си дейност на комита. И то най-вече заради съгла­шателствата с младотурците и заради разни измис­лени народни водачи, един от които е Яне Сандан­ски. Дядо ми не го е уважавал, защото, според не­го, бил просто момче, с груби нрави. Казвал е, че предните му зъби били редки и като говорел пос­тоянно цъкал плюнки през тях, което много драз­нело. А дядо ми беше изключително чист и спрет­нат човек. Айде, това с цъкането е можел да го под­мине, но не е понесъл съглашателството с младо­турците, като че ли е подозирал двойна игра при него или уреждане на лични сметки. Не мога да ка­жа точно защо, но не е харесвал Яне Сандански, категорично.

А защо е изпитвал такъв пиетет и прек­лонение пред Гоце Делчев? За него Гоце е бил най-големият революционер на Македония. Преди и след смъртта му друг та­къв не е имало за него. Даже съм чел, че когато са записвали спомените на дядо ми, станело ли дума за Гоце, той се е просълзявал, че го е загубил, за

него той е бил македонския Левски.

Някои наричат, активистите на ВМРО, независимо как се е променяло името на организацията, разбойници - защо е то­зи печат върху тях, който не избледня­ва с времето?

Това е валидно не само за нашата история - и в други европейски народи е така. Първо са нарича­ли борците си за независимост разбойници, зара­ди конюнктурата и господстващите правила, пък после са ставали в съзнанието на народа си герои. Защото каквото и да се говори за турско присъст­вие, то е било твърде лошо "присъствие", придру­жено с какви ли не зверства. За мен със сигурност е било робство. Защото определението не предпо­лага непременно всички българи да са били око­вани с вериги - духовното, физическото, полити­ческото, икономическото потисничество си е чис­та проба робство. А такова е било - иго, което е ед­но и също за мен.

Аферата "Мис Стоун" е известна у нас, още повече, че сме гледали част от нея в художествен вариант във филма "Ме­ра според мера". Участието на дядо Ви е много активно в нея, по какъв начин? Наистина той дейно е участвал в аферата "Мис Стоун". Тогава организацията се е нуждаела спеш­но от пари за оръжие. Дядо ми е придружавал нав­сякъде мис Стоун и току що омъжената Цилка. Въз­растната англичанка отначало е мислила дядо ми за страшен хайдук, но по-късно разбира,че има срещу себе си борещ се за народа си човек. Сре­щали са много изпитания заедно по време на голе­мите преходи из планината, за да не ги хванат. Има интересен епизод - бебето, което Цилка ражда, много плачело, поради липса на кърма от майка си. Тогава дядо ми взел бучка захар, начукал я в една кърпа, намокрил я, дал я на детето да смуче и то се успокоило. Другото, което знам е, че след месеци обикаляне по горите, когато получават откупа, от който се нуждаят, дядо ми с неговите хора, осво­бождават от плен двете жени и ги оставят до една църква, близо до Струмица.

Защо в годините след смъртта му фи­гурата на дядо Ви не присъства в на­шата историография, макар че той е значима фигура в борбите на Македо­ния за независимост и национално обе­динение?

Нямам отговор. Разбира се, дядо ми не мери

ръст с най-големите имена в тази история и, може би, просто е един от многото с неговия ранг. Пък и историците често избират от тази маса народни водачи няколко души и ги представят на поколе­нията като значими.

Къде се съхраняват повече документи за Андон Янев-Къосето - в музей, в се­мейните Ви архиви? Има ли останали писма от него?

Имахме записки на дядо ми, но писани от най- големия ми чичо Никола. Дядо ми е говорил пред него, той е записвал и аз съм ги чел, докато бях 12­13 годишен. Имахме също две големи снимки, за­лепени на картонени подложки. На едната - дядо ми с четата на Гьорче Петров, а другата - изобра­жение на съд в планината над един четник, ковчеж­ник, злоупотребил с пари на организацията. Има­ше и трета, малка, като картичка - дядо ми с двама четници. От тях нищо няма сега, защото незнайно кога, дошли хора от Македония, поискали са ги от баща ми, за да ги снимат, той ги дал и повече не ги видяхме.

Драматична е историята с убийство­то на брата на Андон Къосето за преда­телство- знаете ли нещо повече?

Знам само, че дори Гоце Делчев се е учудил как Кьосето се е съгласил брат му да бъде наказан. Дя­до ми казал тогава: какво като ми е брат и аз да съм, и мене ще убиете за такова нещо.

Според Вас, знаят ли днес младите бъл­гари кои са и за какво са се борили Гоце Делчев, д-р Христо Татарчев, Гъорче Петров, Даме Груев, Пере Тошев, То­дор Александров, Ванче Михайлов и мно­зина други като тях? За съжаление - не, защото медиите рядко гово­рят за тях, само по годишнините им, а и поколени­ето днес е привлечено от съвсем други личности. А за моето поколение това са светли имена, които са виждали в борбата единственото спасение за на­рода. Има, обаче, смисъл да се връщаме към ко­рените си и да следваме примера на всички тези българи. Забележете, дядо ми никога не е казвал "аз съм македонец", той подчертаваше - "аз съм българин" и е отказал да участва в чужди полити­чески сметки, дори в момент, в който са му пред­лагали да живее безгрижно и охолно.

Интервюто с Антоний Къосев направи Дим­на ТУ ШЕВА, журналистка от БГНЕС.






Общи условия