Брой 4-5, 2009 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  Дипломатически бележник

  Българо-югославските отношения по македонския въпрос и Тодор Живков


Райко Николов е дипломат от кариерата. Бил е посланик в Кувейт и Южен Йемен, в Югославия и Италия. Работил е като секретар и съветник в дипломатическите ни мисии в Париж, Вашингтон и Прага, постоянен представител на България при службата на ООН и международните организации в Женева и други.

Автор е на книгите "Дипломация на четири очи", "На горещ пост в Рим", "Парижки години", "Дипломат в Америка" и "Български посланик разказва".

Известно е, че работата на един посланик налага той да изразява мнение, да дава преценки, да прави предложения по въпроси, възникващи в отношенията със страната, в която е изпратен да представлява България. Това, което той казва на министъра на външните работи, на министър-председателя и на държавния глава, често след това го кара да се пита как ще бъде възприето и дали няма да го злепостави.

Прочутият френски писател през първата половина на XIX век Франсоа Шатобриан, който е бил посланик в папски Рим и в Лондон, а също и министър на външните работи на Франция от 1822 до 1824 г., пише следното "Лошо бих служил на моята страна, ако, за да лаская мъжете, които я управляват, премълчавам истини, които те трябва да знаят." Нека да не прозвучи нескромно, но към това разбиране за ролята на посланика съм се придържал. Вече споменах, че в първия си контакт с министър-председателя Станко Тодоров не премълчах какво мислех за някои пасажи в подготвеното и одобрено от него експозе, което той трябваше да прочете на срещата си с иранския министър-председател в Техеран. Нямаше да премълчавам и пред държавния глава Тодор Живков какво мислех за нашата политика, когато ме назначиха посланик в Белград.

Много важно е посланикът да казва това, което мисли, и да мисли това, което казва или пише в доклади и информации, предназначени за "най-високостоящите". Ръководил съм се от това правило, но придържането към него невинаги е толкова лесно и просто. Кой не знае, че управляващите държавата, с които поради естеството на своята професия посланикът е в контакт, обичат повече да бъдат възхвалявани, по-малко съветвани и още по-малко критикувани. На тях обикновено повече се нравят ласкателите, а не онези, които се съмняват в мъдростта на решенията им.

Преди да тръгна за Белград, за да поема новия си посланически пост през май 1978г., бях приет от Тодор Живков. Отношенията ни със съседните страни се развиваха под неговото лично ръководство. А отношенията ни с Титова Югославия тогава бяха обременени поради абсурдните й претенции да признаем наличие и права на тъй нареченото "македонско национално малцинство" в Благоевградски оркъг.

От българска страна в разговорите с югославски ръководители тези техни несъстоятелни претенции бяха, естествено, най-категорично отхвърляни. По тази причина Титова Югославия провеждаше шумна пропагандна кампания срещу България и ни злепоставяше на международни форуми. А нашето правителство не излизаше с публично становище да й отговори и да й се противопостави, и изобщо, не съобщаваше нищо на нашата общественост за спора ни с Титова Югославия по македонския въпрос.

Вместо ние да поставим въпроса, как така във Вардарска Македония изведнъж изчезна българското население, признавано до 1924 г. и от самата Югославска комунистическа партия, ние само се отбранявахме в разговорите си с югославските ръководители. Заявявахме им, че в България няма и не може да има "македонско национално малцинство", и настоявахме да не се води публична полемика по този въпрос. Сами се поставяхме в позицията на отбрана и слабост, докато имахме всички основания да бъдем настъпателни и съответно да издигнем насрещни претенции към Югославия. Такава линия на поведение аз препоръчвах, когато поех поста си на български посланик в Белград.

Преди да замина за новото си назначение, Тодор Живков ме прие в своя кабинет и по време на разговора аз направо изразих мисълта, че съвременната дипломация е публична, че тя открито обявява целите си и разчита на популяризирането й от медиите. Ние обаче в спора си с Титова Югославия по македонския въпрос мълчим, не излизаме с публична официална позиция и не реагираме в печата срещу нейните претенции към България. Не пропуснах да припомня, че на Европейската конференция в Женева, където ръководех българската делегация, Югославия бе направила редица предложения за защита на правата на националните малцинства, имайки предвид претенциите си, предявявани към България и Гърция по този въпрос.

Изрично подчертах, че това наше мълчание позволява да Титова Югославия да натрапва не само на своето, но и на чуждото обществено мнение представата за наличие в България на едно потиснато и непризнавано "македонско национално малцинство". А това ни злепоставяше пред външния свят. Знаех много добре коя беше причината за пасивната линия на поведение на нашата страна към тази ни западна съседка. В Москва отчитаха влиянието на Титова Югославия в Движението на необвързаните страни и държаха да имат с нея по-добри отношения. У нас "най-горе" се бояха, че една по-настъпателна наша политика към Титова Югославия ще усложни и влоши още повече отношенията ни с нея, а от това в Москва няма да бъдат доволни.

Тодор Живков ме слушаше, без да ме прекъсва и да ми задава въпроси. Трето лице на срещата ни не присъстваше. В края на разговора той се задоволи да ми каже "Ние в Политбюро мислим по въпроса и като вземем решение, ще те уведомим". На излизане от кабинета му се запитах дали постъпих разумно, като критикувах линията на поведение на нашето правителство към Титова Югославия, и дали не раздразних с това самия държавен глава. И трябва да отбележа, че не последва нищо неприятно за мен. Друг български посланик в Белград преди мен, а доколкото знам - и след мен, не беше си позволил да говори по този начин на държавен глава.

След пристигането ми в Белград и връчването на акредитивните ми писма Тодор Живков произнесе в Благоевград реч, в която се спря на българско-югославските отношения. В нея за първи път разкри публично пред нашата общественост кое в действителност ги обременяваше. След тази негова реч последва и обширна декларация на нашето Министерство на външните работи за българо-югославските отношения като отговор на претенциите на Югославия и на нейната кампания срещу България.

Три месеца след поемането на поста ми в Белград, по време на лятната ми ваканция в България, от ръководството на Министерството на външните работи ме уведомиха, че указанията за по-нататъшните ми разговори с югославските ръководители ще ми даде лично Тодор Живков, при когото трябва да се явя на доклад. Заминах за Варна и в резиденцията в Евксиноград той ме прие точно в определения час. Споделих откровено своите първи впечатления и преценки за отношенията ни с Югославия и спора ни с нея по македонския въпрос. Изразих и убеждението си, че една по-настъпателна към нея наша политика ще я накара да помисли, дали трябва да продължава да предявява претенции към България и във връзка с тях да развива антибългарска кампания.

Слушайки ме, Тодор Живков си вземаше бележки и това ми направи впечатление. Никой друг не присъства на срещата. След моето изложение той буквално ми издиктува указанията си за моите по-нататъшни разговори и работа в Югославия. Записвах всичко и той изрично ми нареди да запазя за себе си един екземпляр, а втория да предам на министър Петър Младенов, когото той повика в края на разговора ни. Обстоятелството, че ми издиктува указанията си, без да чете и гледа бележки, ми направи още по-силно впечатление. Ясно беше, че макар и на почивка в Евксиноград, той беше мислил какво да ми каже. В своята книга "Дипломация на четири очи" изцяло възпроизведох дадените ми от него указания, които се простираха на четири страници на пишеща машина. От тях е видно, че Тодор Живков замисляше в бъдеще една по-настъпателна политика към Югославия.

На погребението на Тито, 8 май 1980 г., както ръководителите на другите социалистически страни, така и Тодор Живков, придружен от министър Петър Младенов, дойде да се поклони пред починалия югославски държавен глава, към когото не изпитваше никакви симпатии. В споменатата моя книга описвам подробно как протече срещата на българския държавен глава с югославските ръководители непосредствено след погребението на Тито. Скандално беше поведението на Лазар Колишевски, тогава, по силата на ротацията, пореден председател на Председателството на СФРЮ. На тази среща югославският министър на външните работи Върховец лично ме нападна и заяви, че не съм бил правилно информирал българското правителство колко много чувствителна била югославската общественост по въпроса за "македонското национално малцинство" в България. А откъде Върховец знаеше как съм информирал българското правителство? Тодор Живков в разговорите си с Колишевски и Върховец реагира най-енергично срещу югославските претенции да признаем наличие и права на тъй нареченото "македонско национално малцинство", като между другото им заяви: "Няма да паднем на колене пред вас!"

Тъй като някои от югославските ръководители, присъстващи на срещата, разбраха колко крайно нетактично бяха постъпили Колишевски и Върховец в разговорите с Тодор Живков само часове след погребението на Тито, затова те всички дойдоха на летището да го изпратят при завръщането му в София. И тук, след като Тодор Живков се ръкува с тях, пред очите им и пред дипломатическия състав на нашето посолство той най-демонстративно ме прегърна, за да покаже, че държи на българския посланик и има пълно доверие в него. Това беше от негова страна един преднамерен, показен жест, предназначен за вниманието на югославските ръководители.





Общи условия