Брой 4-5, 2009 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  Годишнина

  180 години от раждането на Марко Цепенков. Мисията: Събирач на приказки, пазител на духовни съкровища


Известно е делото на Марко Цепенков. Събрал е над 10 хиляди народни приказки от Югозападна Македония. Към тях прибавяме и стотиците народни песни, поговорки и гатанки. Роден е в гр. Прилеп, Вардарска Македония през 1829 г. Без да е получил системно образование, той по пътя на самообразоването усъвършенства духовните си заложби. Оставя името си и сред борците за църковна независимост и за въвеждане на българския език в училищата. Димитър Миладинов разпалва у него още повече любовта му към народното творчество и той се отдава на събираческа дейност. През 1888 г. се преселва в София. Тук обнародва голяма част от събраните фолклорни материали. Това става в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина". Известен е и като сладкодумен събеседник, автор на стихотворения в стила на народната песен. Написал е и една драма - "Църне войвода".

Върхушката в Р Македония - управленска, научна и партийна, дълбоко сраснала се с постулата за македонистичния идентитет и език, по познатата рецепта приписва на Марко Цепенков идентитет, какъвто притежава тя самата. Но тя не се съобразява с безбройните доказателства в събраните от Цепенков текстове за духовната и националната същност както на людете, живеещи покрай Вардар, така и за самия автор-събирач.

В този брой на нашето списание поместваме спомени и мнения на негови преки потомци, които са най-доброто доказателство за националната му принадлежност. Поместваме и извадки от текстове, взети от народните духовни съкровища, събрани от него.


Спомените за моя дядо Марко Цепенков

Изминаха близо 60 г. от смъртта на дядо ми Марко Цепенков. Но това, което съм запомнила за него е още живо в съзнанието ми като да е било вчера.

Аз съм единствената негова внучка останала жива. Има правнуци и праправнуци живи. Дядо ми се е преселил окончателно от гр. Прилеп със семейството си през 1888 г. в гр. София. Една-две години преди това той е идвал сам в София, за да урежда работите си с издаване на материалите - народните умотворения с МНП по онова време. Но издаването на сборниците вървяло бавно и той бил принуден да се връща един-два пъти обратно в Прилеп. Докато бил в София, за да не стои без работа и пари, отворил дюкян за продажба на тютюн. Когато не бил в София на дюкяна оставял сина си Йордан. Но това е било за късо време. Семейството на дядо ми тогава се състояло от него, жена му София /която той на галено я наричал Цона/, синът му Коста /моя баща/, най-големият от синовете, Йордан - средният и Спас - най-малкият /който тогава бил на 12 г./. Имали и една сестра - Ката, която починала още малка. Може би е имало и други деца, но за тях аз нищо не зная.

Баща ми Коста е бил женен за моята майка Мария, родом от гр. Битоля. В своята биография дядо ми пише за нея с най-голямо умиление. Тя го изгледа до края на живота му и от нея той е записал доста материал.

Моите родители тогава са имали една малка дъщеря на 3 г. на име Пандора - отдавна вече покойница. Дядо ми решил заедно със семейството да се преселят в София. Пише им писмо какво да направят с къщата в Прилеп и тръгнат за София. В гр. Прилеп семейството е живяло в една двустайна къща с фурна отдолу. Предоставили на един техен роднина да я продаде и изпрати парите. Но и до днес не се знае какво е станало с тази къща.

И един ден семейството с натоварен багаж, колкото може да се пренесе на коне, напуща града и тръгва за София. Пътуват няколко дни до София на коне, водени от т.нар. кираджии по онова време. През това време дядо ми е наел вече една къща в Ючбунар /сега III район/ и семейството се настанило в нея.

След известно време дядо ми купува едно място от 500 кв.м. в същия квартал и построява една паянтова къща навътре в двора от 2 стаи, кухня, антре и две бараки. Засажда различни овощни дръвчета /лично той/. Впоследствие тези овощни дръвчета даваха изобилен плод и ние, децата, се качвахме по тях. Беряхме и ядяхме сочни плодове. Тогава всичко наоколо е било почти поле и бостани. Малкото построени къщи са били без вода и електричество. Имало наблизо една чешма, от която жителите наливали вода. А и някаква река, текла наоколо. Градът непланиран, улиците също. След планирането на града, нашата къща попаднала на една улица, която нарекли "Отец Паисий"
/тя и сега е на същата улица с номер 70/.

Улиците тогава бяха кални и слабо осветени. Улица "Цар Симеон" беше непроходима от кал, когато имаше дъжд. Днес всичко е съвсем друго. След години дядо ми построи друга къща на улицата малко по-солидна от първата. Състоеше се от 4 стаи, кухня, коридор, антре, таван и мазе. Тази къща се даваше под наем, за да се погасяват задълженията направени по нея.

След смъртта на дядо ми двамата братя - Коста и Спас продадоха къщата, за която съжаляваме и до днес, защото тя беше наша родна къща, съградена с труда и усилията на дядо ми.

Моят дядо беше много пестелив, крайно честен човек. Той не познаваше лъжата. Прозорлив, ученолюбив, родолюбец, общителен, весел, духовит, остроумен, такъв го помня и аз. Запомнила съм го и с перо в ръка да пише на лампа до късно в своите тетрадки всичко, което извираше от неговата памет, с голяма любов и старание.

И всичко безкористно, с едни само подбуди: "Вечен спомен да останам на мой мил народ бугарски." Живи думи, които изразяват всичко онова, което той чувствал.

Когато аз съм била на 3 годинки случило се нещастие с дядо ми. Той обичаше след хубаво ядене да изпива по една чаша червено вино. С шише в ръка, отивал да си купи вино от кръчмата, която се намирала на ъгъла на ул. "Паисий", и ул. "Пиротска". Пресичайки улицата блъсва го един колоездач. Със счупен крак го докарали в къщи. Тогава не е имало това лечение, каквото има днес. Дядо ми остава със счупен крак инвалид с една патерица и бастун. Движеше се все пак, макар и бавно. Ходеше до ул. "Пиротска", където имаше един шивач на име Калчо, негов много добър приятел. С него и с негови клиенти той водеше оживени разговори на различни теми и за различни неща.

Обичаше много да разговаря и проявяваше интерес към всичко. Обичаше също да поседва на стол на улицата пред вратата. Съседи и познати, които минаваха край него той ги спираше и разговаряше с тях. И за всеки случай и повод той имаше какво да каже. Било някой откъс от приказка, било някой анекдот, било гатанки, пословици, песни или хумор. Беше интересен и забавен дядо. У нас често идваха негови приятели, с които разговаряше сърдечно и весело. Особено се чувстваше щастлив при посещението на неговия много добър приятел и съратник от младини старозагорският митрополит по онова време Методи Кусев. Когато митрополитът идваше в София, той непременно се отбиваше у дома, за да види своя стар приятел, да се разговарят и спомнят за ония години, когато са горели в своето родолюбие, със своите идеали и стремежи. Методи Кусев много харесваше баницата на моята майка Мария и поднесеното му червено вино.

Посещението му минаваше мило и сърдечно в спомени за родния край.

Моят дядо почина на 92 г. Отиде си един голям родолюбец, неуморен деец и голям фолклорист. Но спомените за него ще живеят в сърцата ни.Вера Костова Дерменджиева, по баща Цепенкова,

бул. "Патриарх Евтимий" №51

Необходимо пояснение

 

През 1979 г. в София културната общественост отбелязва 150-годишнината на големия фолклорист Марко Цепенков. Научната конференция, посветена на личността и творчеството му беше организирана и ръководена от покойния вече академик Петър Динеков. На тази конференция присъства и внучката на фолклориста Вера Костова, също отдавна преселила се в отвъдното. След като беше закрит форумът аз я помолих да напише нещо, което е свързано със съкровено-семейната атмосфера, с нейните лични впечатления от забележителния й дядо. След време тя ми се обади, че текстът е готов. Взех го, но поради различни обстоятелства той не беше публикуван. Сложих го в архива си и бях уверен, че ще има поводи той да види бял свят.

Иван НИКОЛОВ


Из Автобиография

Ете како начека, Марко - ми рече приятелот, - за тфойте стари работи, а, сега кошни му се во София, да (г)и однесиш на Министерстфото сбиркьите и да спечелиш пари и чес(т).

Ко(г)а чуф той збор од приятело, пишах пак во София и зедоф салам одговор. Ко(г)а зедоф одгоор салам, од радос(т) не можеф да заспия. Извадоф тескьере, го ватиф Станчета кьираджия да ме носи во София и со помощ(т)та Божя си дойдоф во София, без да ме найде некоа превара по дервеньето. Нигде не ми побараа во дисагьите, та да ми ги найдат сбиркьите. Ни ти на Кочаринцката граница не ми побараа во дисагьите турците, ако беа ми побарале, кье ми (г)и найдеа и еден Господ знаи що кье патеф. При се що ми беше зборот со кьираджията да ми (г)и скриет, не ми ги скри. Со тоа нещо ме изигра кьираджията. Яз со надеж(да) на Бога търгнаф од Прилеп, и Господ ме чуа не първиот пат, ами и вториот пат кога дойдоф, па Господ ме избави и од турци, и од сърби на юмрукот.

... ...

 

Тука векье яз се лишиф од десното ми око од многуто напрегнуванье да пишувам приказни и друзи народни работи, денье - од печатницата, а нокье - од народните работи. Ете до най после сум со едно око (левото) - и то не толку да гледам.

Смили се ти, о,Господи,

Виделото поврати ми

На мойте две малки очи,

Дай ми здравйе,изцели ме,

За да гледам како напре,

Да допишам приказните,

Приказните и песните,

И многуто друзи збиркьи,

Що сум збирал од годинье,

Како що берат пчелите

Мед и восок по горите,

И го носат в кошарите.

Сите да (г)и напечатам,

Вечен спомен да остаам

На мой мил народ бугарскьи,

Да (г)и пеи и ми вели:

Бог да прости деда Марка,

що (г)и пишал тие неща,

Од нашите прадедои

И за сега да се знаи.

Марко К Цепенков

1896, стол. София


Правнуците Людмила Дерменджиева и Димитър Тачев за прадядо си

Ние сме помоци на дядо Марко Цепенков по линията на неговите внучки. Нашите семейства са вече с деца и внуци.

Споменът за дядо Марко е жив и незабравим. Това, което сме чули от нашите майки, го предаваме на поколенията ни. С умиление разказваме на по-младите да знаят колко сладкодумен, находчив и природно интелигентен е бил той. Нашите деца и внуци трябва да знаят и помнят, че са потомци на един българин, който е милеел за своя род и родина.

С болка обаче споделяме, че този човек, отдал се всецяло на грижата за събиране и съхранение на неоценимото ни народно творчество, днес е почти неизвестен за по-широката общественост.

Марко Цепенков е оставил богато наследство:песни, гатанки, скоропоговорки и др., които и днес са неизчерпаем източник на неподправен фолклор.

В Р Македония се твърди, че той е македонец. По този въпрос нашето мнение е: той сам и в Автобиографията, и по други поводи е определил сам себе си какъв е по народност. Случайно ли той се премества да живее в София и се включва активно в обществения и културния живот на България!

Но подчертаваме, днешното българско общество е в дълг към този изключителен родолюбец. Чувсто на почит и уважение към него и неговото неоценимо народополезно дело трябва да питаят не само роднините му и един не много широк кръг от специалисти, но всички, защото с многостранната си дейност и богатото наследство, което е оставил той, отдавна се е превърнал е един от непоклатимите стълбове на българската духовност.

 






Общи условия