Професор Огнянов, Вашата книга "Македония преживяна съдба" вече претърпя трето издание. Честито. Как според Вас идеите, залегнали в този драматично-носталгичен опус се вписват в днешните взаимооношения между България и Р Македония?

Текстът в книгата съдържа верни от историческа гледна точка факти, но тези факти са тълкувани и поднесени така, че читателят да разбере доброжелателността в отношението ни към Македония, която трябва да имаме. Сегашното положение в Македония е резултат на сложни политически и геополитически и други фактори, но също така е резултат и на грешките на България. Така че България носи част от вината и ние трябва да се отнасяме с по-голямо разбиране към тамошните проблеми. В никакъв случай не трябва да се реагира неадекватно, първосигнално. В никакъв случй нашата политика към Македония не трябва да влиза в схемата на българофобите там и да се диктува от тях. Един вид те с провокацитие си, с невъздържания си език, с отношението си към България ни предизвикват към аналогични реакции. Ние не трябва да се поддаваме на тези провокации.

Да, за голямо съжаление. И това е недопустимо, защото на наша страна е истината, на наша страна е правото, на наша страна е и историческата тенденция с включването на България в Европейския съюз. Ние сме всъщност цялата страна...

В тези две различни заглавия, противоречиви, противоположни по-точно, е кодирано отношението на българите към Македония и отоношението на българофобите към България. За тях периодът 1941-1944 г. беше окупация, за нас - национално освобождение, макар че в сложните обстоятелства по време на Втората световна война перспективата не беше много ясна. Така че Освобождението съдържа нашето тогавашно виждане и тези елементи от ситуацията тогава може да тълкуваме като национално освобождение, въпреки сложните политически условия в този период. "Ослободуваньето", изписано на новомакедонски, е да се противопостави на предното заглавие. Македонистическата пропаганда твърди, че Македония се е освободила национално благодарение на Народно-освободителната борба. Аз се отнасям доста скептично към тази народно-освободителна борба, защото тъкмо в този период живеехме там. Там имаше едно съвсем слабо комунистическо движение със сегашните идеи, но което не доведе до истинска въоръжена съпротива. Ако имаше партизани, те бяха в западната част на Македония, която беше под итало-албанска окупация. Там бяха базите на партизаните. Македонски чети, партизански отряди в българската част нямаше. Партизаните се появиха едва в летните месеци на 1944 г. Даже аз в книгата си пиша за екскурзиите, които правехме по македонските планини тогава. Бранниците си бяха облечени в браннически униформи, без да се притесняват от някакви действащи нелегални. Условно казано, това слабо комунистическо движение не може да се определи като общонародна борба. Имаше групи комунисти, но те носеха характера на нелегалното движение в България. Нещо повече, в България това движение беше по-изявено, отколкото в Македония. Обаче митът за тази борба трябваше да се наложи като основополагащ мит за сегашното съществуване на Македония. Именно заради това, комунистическото наследство, от което ние тук, в България, се мъчим да се освободим, там продължава да се култивира и поддържа. Това може да се открие в имената на улиците, училищата, предприятията. Тази изкуствена митология, за съжаление, продължава да се насажда със всички средства и младото поколение я приема като истина, защото отвсякъде се набиват в съзнанието тези, меко казано, измислени факти, факти в кавички, за миналото на Македония. Тези "факти" са в крещящо противоречие с истинската борба, която се води в Македония, предимно през турско, както и по време на Кралска Югославия.

България няма стратегия за политиката си към Р Македония. Аз още преди 17 години, заедно с мои приятели и съмишленици, предложих в пресата, да създадем един национален съвет от политици, учени, политолози, който да разработи една стратегия. Такава стратегия за отношенията ни с Р Македония, нямаме и днес. Имаме отделни прояви. Такава проява беше решението на правителството на Филип Димитров, когато България първа призна независимостта на Р Македония и с това даде и насоката, по която тръгна страната ни. Това беше първата крачка към европеизма. Тогава България се отказа от териториални претенции и даде своята подкрепа за Македония. В тази насока обаче нямаше разработена цялостна стратегия. Безспорно, в миналото Македония е била част от българската етническа цялост. Когато тази част се отделя и оформя не само в нова държава, но и като ново национално съзнание, наложено чрез репресии, ние трябва да имаме една стратегия, която все още не е сътворена.

Да, запознах се с тази брошура, включваща решенията на един съвет от политици, историци, дипломати. Аз подкрепям повечето от тези становища, но не всичко. Например аз съм против това да се иска в Конституцията на Р Македония да се впише наличието на българско малцинство. Там българите не са малцинство, а мнозинство и не трябва да ги разделяме. Не трябва да правим ново разделяне на тези хора, макар че тези, които биха се декларирали като българи, са малцинство. Значително повече са тези, които знаят, че са българи, но не смеят да се декларират като такива. Ние не би трябвало да поставяме подобен въпрос. Това налива вода в мелницата на македонизма. Това не трбва да бъде българска позиция. Скептичен съм и към друго предложение в този документ. То беше изказано и от министър Калфин. Става дума за условията, при които България ще подкрепя Р Македония. Моята теза е безусловна подкрепа. Друг е начинът, по който ние трябва да се противопоставим на антибългарските настроения, на учебните програми и официалната пропаганда. Всички тези въпроси е задължително да се поставят, но не като условие. Това е измяна на самата българщина. Ние трябва да помогнем да укрепне и да съществува тази държава. Съвсем различни са средствата, с които ще трябва да осъществяваме мек натиск, предимно икономически, интелектуален, политчески. Да, подобен натиск ще оказваме върху тази република, но това не трябва да се свързва с условия, например със заплаха за вето при евентуален прием в НАТО или ЕС. Аз си представям ужаса, който бих преживял, ако чуя, че някъде в асамблеите на Европарламента се обсъжда приемането на Р Македония и България и Гърция наложат "вето". Заедно с Гърция срещу Македония, това е измяна на българската идея, на българщината, на истината, на справедливостта, заради които България толкова е изстрадала. Ние ще подкрепяме Македония и ще се борим с българофобията там. Това са две различни пътеки, по които трябва да се движи нашата политика.

Това е един малък капан, в който влизат доброволно "модерните" идеолози на македонизма. Чрез тази тяхна инициатива на бял свят излизат прикривани досега исторически истини и те стават достояние на широк кръг от хора. Забелязвам, че напоследък там се издава доста документалистика. Например спомените на Майски, който е левичар и смятан за един от македонистите, но в неговите спомени навсякъде се пише за българи. Той несъзнтелно мисли като българин, въпреки коминтерновската си идеология. Същото се отнася и за спомените на Анастас Лозанчев, който изпитва някаква ревност към Даме Груев, критикува го, но с нищо не оставя съмнение в българската си национална принадлежност. Т.е. у тези дейци не е съществувала идеята за друга нация, въпреки че според обстоятелствата са приемали като изход възможността за отделна държава. Нещо повече, Анастас Лозанчев в политическото си завещание, писано по време, когато АСНОМ-ската идея за нация и език започва да се осъществява на практика, реагра остро: "Чувам, проектирало се и изменение на азбуката. Сакън другари! Ще ви се сърдят и Св.Св. Кирил и Методий, и Св. Климент, и Кирил Пейчинович, и Гоце Делчев..."

Фактически идеята за македонизма е опит за адаптиране към реалната политика. Нали и самият Мисирков признава, че баща му е българин, но поради това, че Македония не може да се присъедини към България, трябва да се търсят други пътища. Той казва, че в миналото не е имало македонци, но че ще трябва да има в бъдеще, защото политиката е такава. Идеята на Мисирков е реалполитическа, докато съвременните македонисти правят обратното - прехвърлят сегашното си чувство върху миналото. Те се ръководят от максимата на Оруел: "Който владее настоящето, владее миналото, който владее миналото, владее бъдещето" /"1984"/.

Аз смятам, че в световен мащаб гръцката позиция по отношение на Аександър Македонски е по-защитима. Друг е въпросът какви са били древните македонци. Те вероятно не са били гърци, но аристокрацията е била елинизирана. Сегашната Р Македония, исторически погледнато, няма нищо общо с древната Македония. Първо. Древната държава на Филип и Александър не се е намирала на територията на сегашната Р Македония, а назапад от Солун, някъде към Енидже-Вардар. Или Македония на Александър Велики обхваща територия, която сега се намира в Гърция, а не в Р Македония. Второ. Самото име Македония се е загубило през вековете и трудно може да се твърди, че сегашните граждани на Р Македония са потомци на Александровите поданици. През нашите земи са минали десетки племена и какво е останало от древните македонци в гените на сегашните жители на Балканите никой не може да каже. Но както българите, така и гърците, румънците и гражданите на Р Македония сме южноевропейци. Има редица изследвания, аз съм бил рецензент на докторска дисертация на тази тема. Даже статия, посветена на темата, съм поместил в третото издание на моята книга "Македония преживяна съдба". Убеден съм, че за биологическа приемственост не може да се говори. Вероятно има някакви гени от древните македонци, но много повече са тези от другите племена - славяни, прабългари, келти, иранци. Научната позиция е следната: "Сегашните народи на Балканския полуостров са резултат на сложен етнообразуващ процес, извършван в продължение на 2000 години." Не трябва да се забравя, че в продължение на 5-6 века тези земи са били владение и на Римската империя. По време на тази империя на Балканите са идвали населения отвсякъде. Там, където е имало легиони, легионерите след пенсионирането си са оставали да живеят в бившите си лагери. А легионерите по произход са били доста различни. Имало е преселници от Северна Африка, от Иберийския полуостров, от Южна Франция, от Италия и откъде ли не още. С други думи, биологически ние представляваме една смесица от влияния. Обаче през тези 2000 години се е оформил един биологически тип, който е общ за редица народи, населяващи Балканите. Трябва да се знае обаче, че на биологическа, на генетична основа не може да се диференцира една нация от друга. Нацията е културно-историческо понятие и в статията, която съм публикувал, пиша за биологическите гени, които са химически диференцирани - ДНК и културните гени, които се наричат "меми". По-скоро общи ни са културните гени - мемите. Именно те могат да служат за диференциране на един етнос от друг. Биологически тук, на тази територия, на която сме и ние, и гърците, и румънците, и гражданите на Р Македония не може да се разграничим. Може да се разграничим култуно-исторически. Това е един процес, който е започнал с християнизацията и продължава до днес. Както виждаме в Македония още не е завършил.

Контактите са основният лост. Друг е въпросът ние, българите, какво правим за тези контакти. Това се отнася за тези стъпки, които споменах в началото - културни, исторически, икономически и т.н. Да вземем жп линията, която от Стамболово време стои недостроена, въпреки че през 1942-1943 г. беше почти пред завършване. Но титовистите демонтираха релсите и ги изпратиха чак в Сараево, разрушиха мостовете, а тунелите останаха да тревясват и до днес. Все пак има някакво раздвижване. Който познава условията в Титова Югославия и ги съпостави с днешните, ще види промяната. Хората, които тогава не смееха да кажат, че са българи, сега макар и в условна форма, заявяват това. Моят приятел, Бог да го прости, Александър Лепавцов, казваше, че някога дядо му е бил българин, без всякакви определения. Баща му се наричал македонски българин, а той е българофил... Нещо от македонизма ще се запази вероятно, но вече като форма на българизъм, това ще са малко по-особени българи, преживели в продължение на 100 години жесток асимилационен натиск. Този натиск е оставил следи и в езика, и в поведението, и в манталитета. Колко са сега българите в Македония, не може да се каже. Тези, които директно декларират, че са такива, са малко, но тези, които знаят родовата си принадлежност, но не заявяват това, са десетки пъти повече. Гласът на българофобите се чува постоянно чрез медиите, защото медиите там са в ръцете на сърбоманите. България нищо не направи, за да подкрепи издаването на един масов орган, който да се списва на тяхната езикова норма, но да отстоява истината. Не е необходимо да убеждава читателите си, че са българи, самите исторически факти да говорят. Това България не направи. Има обаче и един друг момент. Хората от Македония, познаващи добре истината за себе си, като идват в България, откриват повече хубави неща, отколкото ние, живеещите тук. Положението в България е решаващо за успеха на българщината в Македония. Колкото по-стабилна, по-просперираща, по-богата е България, толкова по-привлекателна ще бъде тя и за гражданите на Р Македония.Това естествено ще породи потребността от повече контакти, които са решаващи за надмогването на взаимните предразсъдъци.

През лятото прочетох една книга от македонски автор. Той твърди, че македонизмът не се подкрепя от съседите на Македония, с изключение на Сърбия, може би. При тази картина и при евентуално приемане на Македония в Европейския съюз, тя ще бъде съвсем изолирана от съседите си. И въпреки всичко, аз съм убеден, че България и Р Македония ще намерят пътеката една към друга, особено ако Р Македония се приобщи - рано или късно - към ЕС.

Иска ми се, да пожелая България да изработи своя стратегия за политиката си към Р Македония и да бъде по-активна, по-настъпателна, без да поставя обаче императивни условия.