Истини за живота и делото на Венко Марковски

Отговор на дъщерята на Дока, сестра на Венко Марковски

Известно е, много близки роднини да се карат за имоти, което е грозно и неетично. Но още по-лошо и неприемливо е, да се пишат и изнасят неверни и неточни, “факти” от лице, което никога не е било и минута в живота си с моя баща и майка Венко и Филимена Марковски.

Да пишеш за неща, които са били далеч от теб, меко казано, е жалко и мизерно.

Затова аз, дъщерята на Венко Марковски, не мога да мълча и да не отговоря на дъщерята на Дока, която не е безименна и като юрист знае, че носи име – Бранислава Павел Радосавлевич. Нейното писмо изпратено до сп. “Фокус” и публикувано в бр. 619 от 11 май 2007 г., под надслов “ Грешка на помненето или неточни информации” по повод статията от 20 април 2007 г. на майка ми за книгата на проф. д-р Виолета Ачковска - “ Репресията и репресираните в новата македонска история.”, където прави някои уточнения и също обнародвана в сп.“Фокус” още повече ме задължава да внеса яснота по повдигнатите въпроси.

Между допуснатите,грешки изказани от лица в книгата на проф. Ачковска за баща ми, е и изказването на неговата сестра Дока.

Първо: Искам да подчертая, че баща ми е кръстен с името Вениамин Миланов Тошев. Неговата фамилия е Тошеви, а не Марковски..

Поетическото му име обаче е Венко Марковски , като автор на безброй книги със статии, проза и поезия.

Обръщам внимание на това, за да се знае, че неговата сестра не носи фамилното име – Марковска .

Второ: Наистина в Скопие живеехме къща до къща, но поотделно, а не заедно. Всяка фамилия си живееше своя живот и доколкото си спомням братовчедката ми Цица ( товабеше галеното й име) - Бранислава Радосавлевич - никога не е идвала у нас, защото тя много рано напусна майчиния си дом. Затова смятам, че тя няма право да измисля и да съчинява невени неща около живота на баща ми.

Нашето семейство беше задружно и здраво. Родителите ми посрещнаха всички мъки и радости заедно, всички несгоди и тегоби в петдесет годишния си живот те бяха заедно и затова най-точно и най-правдиво за него можем да говорим аз и майка ми.

Ето защо с основание питам: кой може да знае повече за техния живот – майка ми, аз или дъщерята на сестрата на баща ми – Дока ?

Дивиденти не се печелят с лъжи и измислици !

Трето :Ако моята братовчедка е искала да пише за баща ми, то най-добре би било да прочете написаното лично от него в неговата “Автобиография”, в която той е отбелязал, че след затвора в Скопие той бяга през Австрия за България с паспорт, носейки със себе си написаните - сонетния венец “ Данте Алигиери “ на литературен български език, стихотворенията “ Райко Жинзифов” и “Горо ле “ на скопско-велешо наречие, както и “Ода Великом Пушкину” на сърбохърватски език. Сонетният венец “Данте Алигиери “ е печатан за пръв път в България, както и “Горо ле “, и “Райко Жинзифов”.

Голяма грешка е да се твърди, че баща ми под името Венко Марковски е познат в Македония от 1932 или 1933 г.

За първи път баща ми се подписва с името Венко Марковски, когато печати “Народни Бигори” ( 1938 г.) и сонетният венец “Данте Алигиери “, посветен на големия български поет Теодор Траянов, който е негов кръстник.

Още като малък той започва да пише стихове, а по-късно и съучениците му научават, че пише поезия.

Не е вярно, че “ Жетварите” са писани в Скопие. “Жетварите” са писани в София през лятото на 1938 г. и са отпечатани в сбирката “Огинот” през есента на същата година.

Не вярно е и това, че в техния дом е идвал скопският владика, за да го кара да бъде “сърбин”. Подобно посещение той никога не би пропуснал да съобщи и отбележи.

Огромна, никому ненужна измислица е също, че той не знаел български език, когато е бил в Скопие. Знаел е и то прекрасно, за да може да напише сонетния венец “ Данте Алигиери “ на литературен български език. Нещо повече: той е първият поет в българската литература, който е създал формата на сонетния венец и третият в световната литература, след Петрарка и Прешерн.

Мисля си , дали не е по-добре, ако не се познава неговото творчество да не се пише нищо, вместо да се подвеждат читателите с невярна информация.

Четвърто: Първите срещи с Мирослав Кърлежа баща ми осъществява след Втората световна война, като народен представител в Белград. Майка ми е тази, която е кореспондирала с М. Кърлежа през 1956 г., за да го моли за помощ и застъпничество от негова страна, след арестуването му от властите.

И тук дъщерята на Дока - сестра на баща ми - дава неверни и измислени от нея “ факти” на читателите на уважаваното списание “ Фокус”.

Пето, от неговата “Автобиография”зная, че преди войната не е ставало и дума, да се пише с “македонска азбука”.

За “ македонска азбука” се говори след АСНОМ 1944 г.

Това е исторически факт и не трябва да се изопачава и пренебрегва.

Шесто, другата сестра на баща ми – Параскева – е била член на ВМРО от 1926, 1927 и 1928 г. и активно е помагала на Организацията. Затова не е важно била ли е, или не, годеница на д-р Боздов.

Друго е по-съществено за нея, че тя никога не е била изключвана от ВМРО !

Това е поредната лъжа и измислица !

Сигурно по този въпрос баща ми е знаел повече от Бранислава Радосавлевич, дъщеря на Дока.

Седмо: Видно е, че Бранислава Радосавлевич е слабо запозната с биографията на баща ми. Съжалявам за нейната непосветеност, но не я оправдавам, че сее измислици..

Баща ми е арестуван на 6 юни 1941 г. и е изпратен в “Гонда вода” – Асеновградско и в “Ени-Кьой” – Ксантийско, не като комунист ( тогава той не е член на партията), а като автор на книгата “ “Бие дванаесе”- стихове, в които описва войната и гибелта на германските войски в Съветския съюз и победата над фашизма.

Войната започва на 22 юни 1941 г., а “Бие дванаесе” е написана в месец април същата година.

Лъжа е, че той се е срещал с Кузман Йосифовски – Питу и Петре Богданов – Кочко, защото по същото време е в лагера и това не може да се случи. Моята майка се е срещала с Петре Богданов – Кочко в София през лятото на 1943 г., защото е била връзката за изпращане на борци - партизани.

След като баща ми болен е преместен в санаториума в “Искрец”там е арестуван и изпратен в Софийския централен затвор. Тогава родителите ми се договарят, майками да разговаря с Кочко, за прехвърлянето им в партизанския отряд. Ч,рез Стефан Нанов, приятел на баща ми, ангажират неговия кум - Никола Попов - военен прокурор и с молба и пари от 10 000 лева, събрани от Стефан Нанов, успяват да го освободят, а делото да се гледа лично в негово присъствие.

И тук е дописната грешка защото братовчедка ми по това време е била на две три години, а майка й Дока по това време е живяла в Ниш и затова тя не може да знае какво се е случвало в живота на баща ми и майка ми.

След излизането на баща ми от затвора майка ми го чака на портала, прибират се в къщи, вземат четири и половина годишният ми брат и още същата вечер с Кочко заминават за Скопие. Там се крият и намират подслон при Никола Вражалски. В Скопие се срещата и с Кузман Йосифовски – Питу. Цели две седмици чакат връзка и успяват през Охрид да стигнат до Дебарце

Осмо: През 1949 г. след арестуването на моите родители, аз, брат ми Миле и Любка с баба Люба сме интернирани и никой не знае къде сме. Моят брат Миле прекрасно е описал в неговите книги това интерниране. Така, че Дока не е имала възможност да ни изпраща храна ни по Шабан, ни по Осман. А и как ли питам се аз, ще е могла да ни праща храна щом и тя е била в затвора ?

Баба Люба, Миле, Любка и аз сме единствените свидетели, които можем да твърдим по какъв начин хората от Кичево ни хранеха и ни носеха не само брашно, захар, мас, а и дърва и въглища. Спомням си много добре къщата, в която бяхме, агентите, които ни пазеха и нощите, когато хората ни носеха храна.

Девето : Майка ми, баща ми, както и всички останали 24 души бяхме освободени от затвора след намесата на Обединените нации и България, а не когато той бил на “Голи оток “. Там той лежеше като осъден на 5 години строг тъмничен затвор и 2 години лишаване от граждански права от 1956 до 1961 г.

Десето, един път годишно ходехме на свиждане с баща ми на “Голи оток”. Това бяха най-тежките и страшни години, които сме преживели.

Единадесето: Иска ми се отново да изразя съжаление, че Бранислава Радосавлевич без да има връзка с моята фамилия си е позволила да говори и пише неверни неща и във връзка със съденето на баща ми за нелегално издадената и разпространявана от него книга “ Съвременни парадокси”, написана на сърбохърватски и подписана с псевдоним “Леопарди”.

Процесът по това дело е бил при закрити врати и майка ми не е била обвиняема по него, за да може адвокатът, който тя е платила да казва “ че тя е виновна за съденето на баща ми. Книгата “Съвременни парадокси “ е била насочена против политиката на Югославия и на Йосип Броз Тито и затова баща ми е бил подведен под съдебна отговорност.

Дванадесето: Огромна измислица е, че баща ми работил на пазар “Георче Петров”. През целият си живот той е държал перото и е писал стиховете си, които са били в главата му.Подобно твърдение е под всякаква критика.

Тринадесето: След побоя над мен в Министерството на културата, а и от боя, който беше преживял баща ми на “Голи оток” , от който имаше увреждане на централния очен нерв той решава да замине на лечение в Москва. Паспорта си получава благодарение на Вера Талевска, съпруга на Власто Николовски и така отива на лечение . Искам да отбележа, че никога не е споменавана Франция, или която и да е друга държава където той да замине.Твърдението на К.Цървенковски, на което се позовава Бранислава Радосавлевич, че баща ми е прогоннен от Македония през 1964 г. е невярно и абсурдно, защото именно по молба на баща ми през 1965 г. той получава редовен паспорт и заминава за България, а от там на лечение в Москва. Лично аз изпратих баща си за София през пролетта на 1965 г., а след известно време заминах и аз. Там бях на специализация в Московската държавна консерватория “ Пьотър Илич Чайковски”, където завърших аспирантура.

Майка ми, брат ми Миле и снаха ми дойдоха в Москва, където баща ми беше в болница. След две години и майка ми получи паспорт за България, благодарение на Тодор Живков, който при едно посещение в Белград, между другото помолил Тито да съдейства да се даде нужния документ. Тито обещал и наистина тя получи паспорт през 1967 г.

Видно е, че дъщерята на Дока – Бранислава Павел Радосавлевич - прави грешка след грешка, и то грешки, които могат да послужат само на сръбската пропаганда.

И накрая нещо много важно:

Баща ми никога не се е отричал, че е от Македония, че е от Скопие, но всякога и навсякъде е бил против сърбизацията на Македония.

И още: Иска ми се да пожелая на всички да пазят паметта на своите близки, по начин, по който пази паметта на баща ми моята майка. Тя е написала за него спомени - големият поет, пророк, философ и човек.. В тях вярно,точно и обективно се разказва за живота, творчеството и делото му.

Нямах право да не отговоря на всички измислици написани от дъщерята на Дока, защото считам, че за баща ми трябва да се знае истината. Истината и само истината !

Султана Венко Марковска,

пианист, педагог, дъщеря на Венко Марковски

София, август, 2007 г.