Списание "България Македония"

"ДУХОВНО НАСЛЕДСТВО"

Идването на Антон Калчев во Костур

БЛАГОЙ ШКЛИФОВ
Професор д-р Благой Шклифов е роден през 1935 г. в с. Черешница, Костурско, Егейска Македония. Заедно с хиляди други българчета, по време на Гражданската война в Гърция той е изведен от родния си край и поема по пътя на неизвестността. Попада в Унгария, където завършва средното и висшето си образование - руска и българска филология. През 1964 г. пожелава да се пресели в България. От 1971 г. е на работа в Института за български език при БАН.
Професор Шклифов посвети целия си живот на изучаването на диалектите в родния му Костурски край. Там и намери, при доста съмнителни обстоятелства, смъртта си през 2003 г., която слага край на дългогодишните му усилия за съхраняване на диалектните форми на българския език в окупираните от Гърция територии, населени с българи.
Текстът, който предлагаме е от наскоро издадената му книга "На кол вода пиехме". Тава са записани от него изповеди на баща му, на негови съселяни и роднини, които са ново доказателство за българското самосъзнание, манталитет и поведение на хората от Костурско.

Загоричени беха принудени да изберат комисия и да отидат во България, во град Битоля, за помощ. Тогава България изпрати офицер, поручик от запаса на име Антон Калчев за свръзка со германското командване да не брани нас, българите, от издевателствата на гърцките полицаи и италианските им приятели. Той имаше учено во Германия и родителите му беха от костурс- кото село Жужелци. Со неговото идване им се посече силата на гърците и на гъркоманите. Из цело Костурско Калчев го пречекаха като господ спасител со свирки, со венци, со тъпани, со български байраци. Во полските села ягнища колеха и кой нап- ревар да го гости. Се чудеха на униформата му, му целуваха сабята. Беше хубавец и левент со красивата българска офицерска униформа и сабя на страни. Добро направи, ама добро не пати. Со неговото идване во Костур германците и италианците спре- ха да убиват безразборно наши и гърци.

Четирийсет и втора година пристигнаха во Костур наши стари илинденци от Битоля - бай Кольо и брат му Кузо от Кон- дорби, комитет да правят против гърцките партизани. Те беха патриоти, има неграмотни и не виждаха по-далече от носо си. Кой дявол ги натера това да правят, не можахме да разбереме. Нашио народ беше толкова измъчен, що беше готов на свичко и не мислеше за сетнина- та. Тая работа ке беше клопка на италианците да не използват ние да ги изваждаме змиите от дупките им, а те да си гледат ра- хато во Костур, со гъркини да се любят и жаби да ядат.
Четирийсет и втора година пролетта бех на гости при ба- джанак ми Йорги Зеков. Там дойде и брат му Киро заплашен:
- Да знаете що става во долните костурски села къмо Грамос, андарти се появиха, убиват наши българи, палят села. СелоСничени стана на пепел. Може и тука да дойдат.
Селото се попари като от слана. Жените започнаха да плачат. От думата андарти им се крева- ха космите на главата и морни- ци им ставаха. Мощне живи бе- ха спомените от андарските кланета. Овците за малко време ги докарахме во селото. Мъжете не отиваха во планината за дърва. Тебе за известно време те пратихме во Кондорби при наши роднини, да те спасиме от андартски нож. Подир време от свички села мъжете отидоха во Костур при бай Кольо и побара- ха пушки да се бранят от андар- тите. Германците и италианците токмо това чекаха. Войвода на селската чета стана Михали Ристовски, който дизертира от гръцката армия и италианскио фронт и скоро беше върнат от България, а под войвода Киро Зеков. Пушки звеха Динето Сульов, Йорго и Търпчето Тър- пчинов, Томето Пижарков, Го- лето Дзонов и илинденецо Йор- ги Дзонов, Ицо Пандов, тримата Неделкови братя - Пандо, Йорги и Ването, Стефо, Йорги, Томето и Васил Джоджов, Кузо и Цильо Киров, стрико ти Динето, Лябето Чиковски, Слави и Динето Плястов, Лябето Тодор- чин, Цильо Шамов, Томето и Йоти Ристовски, Насето Ци- нин, Цильо Пърпов, Динето Ко- тов, Ильо Пърпов, Митето Ба- ров, Петрето Пенчов, Голето Котов, Йорги Трайков - домазет от Блаца.
Тета ти Тана беше луда-по- лудена, мислеше що стана нашето. На брат му Цильо му велеше:
- Ти ке ходиш най-напред да зеваш пушка, то се пише. Утре земя ке зевате от Фотинишча, маджарите ке си ходят, откъдето са дойдени.
Некога тамо било нашето село со равни, хубави ниви. До 1923 г., албански бег го владееше и сетне настаниха бежанци от мала Азия. Тета ти Тана на свички комити им уши български знаменца за шапките. На лю- дето им се отвори сърцето. Нав- секъде се пееше песента "Наша майка Стара България бог да речи да се разшири." Полето ехтеше от наши песни. Най-любима беше "Ай да бежаме, море Васе, у Бугария, у Бугария, у град София". Но това беше само един сон и скъпо платихме за него.
От София пристигнаха во Костурско видни костурчани от Костурското братство - опълченецо от Македоно-одринското опълчение Спиро Василев от Загоричени и Васил Стумбов от Вишени. Кемаль - Цильо Киров се развика насред село:
- Во Вишени пристигнаха българите и тука ке дойдат.
Той ти бил Стумбов, а не войска. Пред селото държа реч за мъките на българите во Македония и за идното спасение. Той им плени сърцата на вишен- ци со неговата пламенна реч. Се разплакаха свички и викаха: "Да живее България, да живее цар Борис!"
Горките вишенци много мъки видоха от полицейскио участък. От радост умре на събранието един стар илинденец. В София во Македонскио дом се видех со Васил Стумбов. Голем патриот беше и сладкодумец. Той беше ученик во костурска- та българска прогимназия и тринайста година одвай се спаси от гърцкио щик. Беше много буден човек. Тихо на ухото ми говореше: "Аз спасих Иван Михайлов да избегва во Турция през 1934 г.". Спиро Василев беше един едър, висок и хубав човек и разпалваше сърцата не само на загоричени, а и на жителите во много други села. Беше образован мъж. Свички верваха, що дойде край на нашите Христови мъки.
Во Солун беше отворен български клуб. Ни казаха, що мо- жеме да отидиме да си извади- ме български лични карти. Солун ни беше далеко и така за наш късмет никой не отиде да извади. Разправаха, що Киро Зеков имал българска лична карта.
Четирийсет и трета година бай Кольо по заповед на германците и италинаците ги собрако- митите от свичките села да изчистят Грамос от андартите. Германците, за да ги додържат комитите и да им бъдат верни до гроб, започнаха да ги насърчават да плячкосват. А некои това чекаха, това правеха и по селата. И така, без да разберат що им се готви, паднаа во стъпицата, си ги кладоха двете нозе во една обувка. Не осрамиха, со ску- ната глава ходехме во Рупишча и Костур. Има една поговорка: "Дека одиш пусто? - Друго да запуста!" И така стана. Им дадохме право на гърците во ид- нина още повече да не мъчат. То, що става на кумшията, утре ке ти дойде на шията.
Що направи войводата Михали Ристовски во Рупишча? Влиза во къщага на съдията да пляч- косва. Му я зема дури тогата, била подходяща за летото да я облича като пасе овците, вместо гуна. Судията го питал: "Как се казваш момче?" А Михали усмихнат му отговорил:
- Яз се казвам Василис Сямос.
- На кого си син?
- На Тома Сямос.
И така го кладе во беля вуйко ти Цильо. Пред судо и това беше едно от обвиненията и го осудиха десет години затвор.