Брой 2, 2018 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  НОСТАЛГИЯ

  Не се гаси - Райко АЛЕКСИЕВ

На път за Германия група пишещи и рисуващи братя трябваше да чакаме известно време на нишката гара. Беше привечер. Гарата беше задръстена от влакове, претъпкани с войска. Отгде идеха и где отиваха тия войски, не се знаеше. Най-много ние можехме да узна­ем, защото по понятни причини си седяхме във вагона и не се "наг- нувахме навън".

Опрян до прозореца, аз слушах грохота на движещите се влако­ве, чувах откъслечните военни команди и се мъчех да разгадая съ­държанието на провлачените викове на малките продавачи.

Отведнъж наблизо, от войнишкия влак, който току-що пристиг­на от Скопие, се понесе дружна песен. Млади солд ашки гърла зали­ваха станционната суетня със звуците на някаква позната мелодия.

Димитър Талев, който беше до мен на прозореца, също даде ухо и широка усмивка заля винаги сериозното му лице.

- Чуеш ли?

- Чувам Димче...

И наистина чух: войниците със сръбските шинели и сръбски шай- качи на главите от сръбския войнишки влак, пристигнал откъм Ско­пие, пееха... "Когато бях овчарче"...

И си пееха тъй, както всеки българин я пее:

"Когато бях овчарче и овците пасях

Бях много благодарен, макар и сиромах...

Щом пукнеше зората, изкарвах ги навън

И свирех из гората, подпрян на някой пън"

На Талев, чедо на македонската земя, очите се овлажниха.

- Нашенци са...

- Нашенци са, Димче.

Суха сръбска команда откара пеещия влак нанякъде, но в тъмната нощ познатите звуци на българ­ската песен се долавяха още дълго.

-           Не се гаси... ей, необичайно избухнал във възторг извика Талев и може би за пръв път в живота си изпи наведнъж половин водна чаша коняк, която аз му тикнах под носа, светкавично.





Общи условия