Брой 4-5, 2017 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

  Радиосвръзка от Камбоджа

Радостин МОРФОВ


Съществува една притча, която гласи следното: "Внимавай какво си пожелаваш, защото понякога желанията могат да станат реалност". В случая може би тя трябва да се интерпретира в това, че даже една мечта да е абсурдна, ако е истински желана, тя ще се сбъдне. Настоящият разказ е за първата бъл­гарска чуждестранна мироопазваща военна мисия от периода на т. нар. "Преход" - след 1991г. в зага­дъчната и опасно красива Камбоджа, както и за реализираната и поддържана в продължение на година и четири месеца далечна късовълнова радиосвръзка между България и Камбоджа, която и до ден дне­шен е най-далечната за нашите въоръжени сили. Интересното в случая е, че по стечение на обстоятел­ствата в осъществяването й участваха чрез своите представители, организация, реализация и подготов­ка всички видове въоръжени сили - Сухопътни войски, Военновъздушни сили и Военноморски сили, и не на последно място участие на Министерството на външните работи. Събитията, отнасящи се до това свързочно постижение, ще бъдат пресъздадени през очите на един млад човек, който тогава беше на 25 години със звание главен старшина от Военноморските сили и бе член от екипажа на късовълновата радиостанция Р-140, която беше дислоцирана в Камбоджа. Целият разказ е пречупен през призмата на неговите чувства, удивления, констатации, копнежи, знания, умения и страхове, смесващи в едно - про­фесионална реализация и авантюра. /Редакцията на сп."България Македония" предлага един от пос­ледните епизоди на тази военна мисия, описана от автора/

Последните седем месеца в Камбоджа


 


 


Първият период от нашата военна мисия, макар и съпрово­ден с много лишения, беше ха­рактерен със своята безгрижност и спокойствие. Той завърши през месец март 1993г. От два месеца доста от старите колеги бяха за­менени с колеги от втория кон­тингент, макар някои от нас да ка­раха по два мандата. Втори ман­дат карахме аз и Жоро Терзийс­ки, Венци (Венелин Стоянов) бе­ше заменен от Васко (Васил Ва­силев). Повечето приятели оба­че бяха останали, като: бате Спас, Петьо (Пенчо Петков) и Теди (младши сержант Тошко Йорданов). Струва ми се, че тук е моментът да спомена още две значими за мен имена, които пристигнаха с групата на втория контингент. Първото име е това на редник Иво Христосков, с който си допаднахме и станахме приятели. Иво тогава беше съв­сем младо момче, истински но­вобранец на няколко месеца служба като войник на редовна служба, но това което съвсем яс­но си спомням, че той ми разпра­вяше някакви фантастики как ще развие сериозен софтуерен ком­пютърен бизнес, опирайки се на изключителните си възможнос­ти на програмист - срещнахме се с него след 23 години и всичко ко­ето бе споделял по-рано с мен, ве­че беше реалност. Другата пер­сона, която струва ми се трябва да спомена, е старшина Стефан Христов. Стефан е мой бивш ко­лега, от когото съм се учил на свръзки при прохождането ми в тази професия. За него трябва да се отбележи, че е "Майстор на спорта" като радиолюбител. Жалко, че нямаше възможност да стане член на нашия екипаж в Камбоджа. Конкретно за мен то­зи първи период приключи осе­заемо след завръщането ми от почивка в Австралийския воен- но-почивен лагер в Компонг Сом (Сианук Вил), намиращ се на камбоджанското море - Сиамс­кия залив. Доброто ми настрое­ние посърна след информация от моите колеги, че са започнали провокативни военни инциденти спрямо силите на ООН в Камбо­джа. По време на втория период от военната мироопазваща ми­сия, нашата радиостанция я дис- лоцираха в град Компонг Спъ, където беше изместен и щабът на нашия батальон, който се на­
мираше в близост до трета рота. Щабът бе поместен в една голя­ма нова двуетажна сграда, изг­леждаща като вила. В тази сгра­да плюс още две се подвизаваха командирът, личният състав от Щаба на батальона, минохвър­гачният взвод, който имаше ох­раняващи функции и нашият еки­паж. Новата дислокация се на­мираше в едно доста цивилизо­вано място, за разлика от обкръ­жаващата среда на Базовия лагер и изглеждаше на райска градина - с много палми и друга зелени­на, както и едно прекрасно мал­ко езеро покрито с червени лото­си. Жалкото бе, че не можахме в пълна степен да се нарадваме на тези прекрасни условия на жи­вот, включващи и климатик в по­мещението за спане, условия за­менили предходната мизерия. Явно беше настанало време да бъдем войници наистина. Първо­то нещо, което сторихме в тази нова военна ситуация, бе да се мобилизираме психически и да въведем в ред личното си воен­но снаряжение. Автоматите ни до този момент бяха буквално недокосвани. Поне за нас най- големият ни проблем беше ради­останцията ни, която външно представляваше високо прохо­дим камион с фургон на каросе­рията си - огромен обект и цел. Единствената възможна защита беше маскировъчната мрежа върху него. Казвам единствена­та и то заблуждаваща врага за­щита, защото беше абсолютно невъзможно да вкопаем това ог­ромно съоръжение в земята. Причината се криеше в местни­те дадености. Всяка изкопана дупка или окоп след първия дъжд се превръщаше в езеро, запълне­но с вода до предела на своя обем. А освен това всяка изкопа­на дупка ставаше капан за змии, които съвсем не липсваха там. Един път влезе змия във фурго­на на радиостанцията и мога да кажа, че упоритостта, бързината, сериозността и концентрацията ни нямаха граници при нейното вадене оттам - немислимо беше змия да се вие до краката ти, нав- ряна в някоя недостижима ниша на радиостанцията, докато си концентриран в поддържането на радиосвръзката.

Единственият възможен ва­риант на защита на радиостанци­ята бе да издигнем стена около нея от чували с пясък или поне да се изгради метална мрежа за за­щита от РПГ, но явно беше пре­ценено, че е нерентабилно да се създават такива огромни съоръ­жения. В крайна сметка реал­ността бе следната: късмет да не попаднем под прицела на някой въоръжен провокатор и при опасност своевременно да уве­домим работещия в радиостан­цията с последващо бързо прид­вижване до близките укрепени бункери. Тъй като бяхме заоби­колени от неизбежни потенциал­ни опасности, които криеше действителността около нас, ареалът ни на сигурност беше силно ограничен, да не кажа, че почти липсваше. Немислимо бе­ше самостоятелното и невъоръ­жено придвижване, особено до намиращата се на километър разстояние трета рота, където се хранехме и ползвахме други би­тови удобства. А що се отнася до щаба на батальона, в който жи­веехме и функционирахме, и кой­то се намираше в град, и то сред­ностатистически за стандартите на Камбоджа, опасностите, отс­тоящи от него, бяха толкова не­посредствено близки и реални, че понякога даже успяваха да се материализират буквално на ня­колко десетки метри от нас. Съ­седната сграда до тази на нашия щаб бе митницата на град Ком- понг Спъ. В периода, който опис­вам, митничарите бяха решили да проведат собствена акция за пресичане на контрабандата на място, която се осъществяваше по пътя, свързващ столицата с град Компонг Сом, намиращ се на "Сиамския залив". Този път бе една от най-важните търговс­ки артерии на страната и беше един от малкото покрит с ас­фалт, но по-важното в случая бе­ше, че този път преминаваше точно до оградата на нашата сграда и тази на митницата. По време на въоръжената митничес­ка акция, те разкриха контролно- пропускателен пункт на този главен път, точно на 100 метра от нас. Акцията им беше основно нощна и се изразяваше в следно­то: денем спят, нощем се избиват един друг, имам предвид митни­чари с контрабандисти(в пове­чето случаи въоръжени военни). И пак повтарям, това се случва­ше на 100 метра от нас. На това изключително близко разстоя­ние се стреляше и се убиваха хо­ра. Жертвите бяха и от двете въ­оръжени страни, та даже имаше и комична страна, тъй като спя­щите денем навън в хамаци мит­ничари, ставаха все по-малко на всяка следваща сутрин. Благода­рение на нашия втори командир на батальон полковник Стефан Николов, това безобразие беше изместено на по далечно разсто­яние от нас. Кулминацията на напрежение за нас, българите, настъпи след бруталното военно нападение на лагера на 3-ти взвод от 4-та рота на 2.4.1993 г. Бруталността се заключаваше в това, че нашите там бяха напад­нати от "Червените кхмери" по един доста недостоен начин, от­кривайки подло огън срещу тези, които до този момент са ги изх­ранвали официално на терито­рията на лагера си и пак там са во­дели политика за поддържане на добрите отношения с тях, включващи и провеждането на съвсем официални срещи и пре­говори между представители на ООН и на "Червените кхмери". Струва ми се, че трябва да се от­бележи и факта, че този наш ла­гер беше единственият на ООН, разположен на територията на гореспоменатата военнополити­ческа фракция. В разразилата се схватка 3-ти взвод даде три жер­тви и трима тежко ранени. Поне за нас шокът беше огромен, тъй като някои от тях ги познавахме лично, поради това, че периоди­чески даваха караул пред щаба на батальона. Уви почти ведна­га след този ужасен инцидент последва втори на 13.4.1993 г. с бронетранспортьор на Втора ро­та. И в този случай атаката вър­ху нашата бойна машина имаше вида на провокативно "удряне в гръб", с възползване от безиз­ходната ситуацията, че ние фун­кционирахме сред мирното кам- боджанско население. Инциден­тът е следният: група въоръжени униформени (нещо изключител­но често срещано там) пресичат съвсем спокойно вечерта, като нормални граждани пред нашия бронетранспортьор и после го обстрелват отстрани. При този инцидент дадохме още една свидна жертва. През целия този период провокациите спрямо на­шия батальон не секваха, но сла­ва богу нямаше повече жертви. Що се отнася до нашия екипаж и останалите колеги, с които съжи­телствахме и служехме, бе във­личането ни в един инцидент, който за нас си беше сто процен­тово военно сражение преди да се установи, че е фалшив. Това бяха дните и нощите на най-го­лямо напрежение. Почти през цялото време бяхме с пълно бой­но снаряжение и готови във все­ки един момент да започнем сражение. Няколко дена преди това тримата се наложи да оти­дем с ками­он, за да взе­мем резерв­ни блокове за развале­ната ни ра­диостанция от Базовия лагер, който се намира­ше на над 100 кило­метра от настоящата ни дислока­ция. Пъту­ването беше изнервящо и дълго, с пос­тоянно заредени автомати и ог­леждане за опасности. Може би възниква въпросът защо целият екипаж? Отговорът е, че станци­ята трябваше да заработи на вся­ка цена и бе немислимо резерв­ните блокове да не могат да се опазят по най-сигурния начин, а така също и ние самите бихме по-добре се защитили при евен­туален въоръжен сблъсък. Но нека се върнем към т. нар. фал­шив инцидент. Врялата априлс­ка нощ, през която се случи въп­росният инцидент настъпи, като ние я посрещнахме облечени с цялото си бойно снаряжение, а автоматите ни бяха в готовност със заредени пълнители. През тази вечер се падаше на Васко да е дежурен на радиостанцията и да осъществява радиосеансите със София и Делхи. Ние с Жоро се намирахме в щаба в готовност да оповестим Васко и да влезем в изградените бункери пред не­го при необходимост. Разбира се не сме стояли само и единстве­но на едно място, тъй като има­ше часови на пост, а нашата за­дача бе да сме в готовност. И ес­тествено при това наше безцел­но щъкане из сградата, най-нак­рая точно двамата се оказахме сами на най-неподходящата по­зиция в началото на екстремния момент. Помещението, в което се намирахме, беше без никаква видимост навън, нямаше защи­тен проход към бункера отпред, освен това то имаше за вход ог­ромна плъзгаща се желязна вра­та - изобщо бяхме като в капан. Нощта напредваше, а ние се бях­ме успокоили от напрежението внасяно от останалите, все пак се чувствахме по-добре в собст­вената си, макар и несигурна стая, когато чухме лаещият от­кос на автомат "Калашников". Скочихме веднага, заредихме автоматите си и застанахме от двете страни на желязната врата. Мозъците ни започнаха треска­во да мислят. Казахме си: най-ве­роятно часовият отвън е възпро­извел стрелба по невнимание, но след няколко минути, като че ли от друго място бе възпроизведен още един откос. Рекох си: "За­почна се" - няма измама, война­та дойде при нас, битката започ­на. Главата ми започна да пулси­ра, езикът ми надебеля, гърлото ми се стегна. Последва още един откос. Казах на Жоро да не бър­заме да излизаме, а да изчакаме докато "лудницата" стане пълна. Предвид неподходящата ни по­зиция при това "опипване на почвата" от двете обстрелващи се страни, ако отворим тази ог­ромна врата, целият огън ще бъ­де насочен към нас. Изведнъж се чу гласът на командира "Бягай оттам бе". Използвахме тази по- различна ситуация, за да излезем от нашия капан и да влезем в за­щитния бункер, а оттам да пред­приемем действия по извежда­нето на Васил от радиостанция­та. При влизането ни обаче в бункера разбрахме, че тревогата се е оказала фалшива. Нашият часови на пост е засякъл с при­бора си за нощно виждане един човек, който залягайки и ставай­ки се придвижва към нас. Пос­ледвали са трите предупреди­телни автоматични изстрели от наша страна, след което конста­тирали, че човекът е обикновен ловец на жаби и командирът го е прокудил оттам с вик. Не знам как следва да се оцени случило­то се, тревогата наистина беше фалшива, но за мен и Жоро до та­зи констатация всичко беше ис­тинско. А горкият Васко, след това успокоение буквално го заб­равихме. След час той дойде при нас, да ни обяснява какви вели­ки свръзки е осъществил, без да има никаква представа за протек­лите драматични събития. Как­то и да е, случилото се си "каза своето" и ние превъзбудени от адреналина в нас останахме нащрек до сутринта. През този период на концентрация, съчета­на с тишина, си дадох сметка какво представлява войната. Войната е един сбор от битки, в които можеш и да не бъдеш за­месен като персонален участ­ник. Между самите битки, вклю­чително и за военните, участва­щи в тази война, животът проти­ча нормално, което означава, че в този период се вършат съвсем естествени неща, като спане, хранене, ежедневни рутинни ра­ботни дейности, включително и развлечения, доколкото са въз­можни. Но самата битка преоб­разява и променя на 180 градуса предходната картина. Спокойс­твието се превръща в ад, живо­тът се превръща в смърт. Но та­ка както е започнала стихийно една битка, така и неминуемо приключва, за да се превърне от­ново в предходната реалност. След нея обаче остава разруха­та и убитите - живите продължа­ват живота наново. Компонг Спъ започна тихо да се събужда. Раз- съмващата светлина все по-нас­тъпателно взе да превръща всич­ко около нас в сюрреалистична картина, преобразяваща нощни­те черни палми в лилави на фо­на на тъмносиньото вече небе. С времето цветът му взе да преми­нава във все по-ярки сини нюан­си, до момента, в който то се трансформира при изгрева на слънцето в червено-оранжево, а самите палми измениха своя предишен цвят в маслено зелен. При тази прогресивна промяна, лека полека цветовете около нас започнаха да придобиват оби­чайния си вид, а хладната и уха­еща приятно утрин започна да отстъпва мястото си на задуш­ния и шумен камбоджански ден. Така е! Животът продължава... Въпреки, че отброявахме всеки изминал ден и оставащите след него, времето на пребиваването ни в Камбоджа се стопяваше без­възвратно и със замиращо нап­режение до момента, в който настъпи периодът на нашето от­пътуване на отделни групи от­там. ООН изпълни своята мисия да проведе мирни и демократич­ни избори в Камбоджа, чийто га­рант бяха военните контингенти там. След този договорен про­цес между ООН и военнополити­ческите камбоджански фракции, мисията на ООН трябваше да приключи, а чуждестранните ба­тальони поетапно да се изтеглят оттам. Екипажът решихме: аз и Васко да заминем с по-ранна гру­па, а Жоро да си тръгне с по-къс­на, като той трябваше да провеж­да последните със затихващ ин­тензитет радиосеанси със София и Делхи от новата-стара дисло­кация на нашата радиостанция в Базовия лагер и като началник на радиостанцията накрая да я сда­де за извозване към България. Освен това той трябваше да окомплектова и подготви за сда­ване в България съхраняваната на хартиен носител и водена в продължение на година и чети­ри месеца цялостна кореспон­денция на радиостанцията, как­то и нейната оперативна доку­ментация. Моя беше грижата да пренеса по официален път, опа­зя и сдам в България шифровите документи, което и сторих, неза­висимо от риска и съпътстващи­те неудобства.

Поне за мен през този кратък период на изчакване на полета от Камбоджа в мен бушуваха урага­ни от вълнения, свързани с наб­лижаващата среща с моето се­мейство и близки. И когато земя­та взе да се смалява под нас при излитането на нашия самолет, си казах: "Сбогом Камбоджа! На­дали ще се върна отново тук, а и не знам, дали искам това да се случи. Но явно ти ще бъдеш страницата в моя живот, която най-вероятно ще остави траен отпечатък върху мен, заради преживените драматични сблъ­съци и ярки светоусещания и с оценката, че бях на мястото, къ­дето превърнах своите мечти в житейски реалности и лични пос­тижения.





Общи условия