Брой 4-5, 2017 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  ПРАЗНИК

  Великден 1941 г. - триумф на българския народен дух в Македония

д-р Петър Константинов ПОПОВ



Възторженото посрещане на българските войски през април 1941 г. беше историческо съби­тие не само за българите от две­те страни на Осогово, но със сво­ята спонтанност и размах показа на света какъв народ живее във Вардарската бановина. Това бя­ха дни на всеобща радост и лику- ване -бурни ръкостискания (през сълзи), усмивки, пожелания "Да ни е честита свободата !", "Веч­на да ни е свободата !" и т.н. Раз­бира се, това не се отнасяше за сърбоманите и сърбите ( докол­кото ги е имало), но всеобщата радост те не смееха да помрачат. С малки изключения - убийство на българка от сърбоман в Царе­во село ( Делчево ). Тази порода хора (сърбомани) прикриваха омразата си към българите, за да я излеят няколко години по-къс­но, когато международната ко- нюктура коренно беше промене­на. Изключение беше Гърция, която заплати по-късно своя да­нък, чрез пламналата гражданс­ка война там и Турция, която ос­ребри своя неутралитет през войната срещу възможността да не бъде прегазена от Червената армия.

Българският Великден е сму­тил и югославските комунисти, които не са очаквали такъв из­блик на българско национално съзнание след дългогодишно по­тисничество в кралска Югосла­вия, където българите бяха обя­вени за "прави (истински) сър­би", "стари сърби " и пр. и угне­тявани с всички възможни сред­ства с каквито разполага една не­малка по територия и населание страна. Почти всички репресив­ни ефективи ( войска и полиция) на Югославия между двете све­товни войни бяха разположени в Повардарието за борба с "бъл­гарските бандити ", с четите, пе- торките, тройките на ВМРО - бойната организация на маке­донските българи, заради която никой проявил се сърбин или сърбоман не можеше да се чувс­тва в безопасност не само в Ма­кедония, но и другаде. За ерози­ране и превземане на ВМРО "от­вътре" са правени много, но безуспешни опити, както по-къс­но се правеха (и се правят) опи­ти да се обсеби паметта за ВМРО.

"Българските окупатори на­родът посреща с цветя ... " - пи­ше Светозар Вукманович-Темпо (черногорски сърбин, сдобил се по-късно с прозвището "Пала­чът на Македония") в доклад до ЦК на ЮКП (8.VIII.1943 г.). "Масите са българофилски ..." констатира партийният функци­онер Мирче Ацев в свое писмо
(9. VIII.1942 г. ). Тези и други важ­ни факти научаваме от трудове­те на големия изследовател на Македония Коста Църнушанов ("Македонизмът и съпротивата в Македония срещу него", "Мно­гократните изяви на национално­то самоопределение на македон­ските българи"), на когото сме дълбоко признателни.

В следвоенните комунисти­чески репресии в Македония са обхванати преди всичко бълга­рите като подавляващо многоб­ройни и неприемащи налаганата нова национална идентичност - македонизма. За македонизма е писано и говорено много, прека­лено много. И за историята му, и за популяризаторите му, и за чуждите влияния, и за разплаща­телните му сметки. Със съвре­менните информационни въз­можности всеки може да си нап­рави необходимите справки. През януари 1934 г. македониз­мът беше приет на въоръжение от Коминтерна. Коминтернът беше външнополитическа фор­мация на болшевишката партия на СССР (и на НКВД), откъдето изтичаха мощни финансови по­тоци към всички комунистичес­ки партии по света (които имаха съветска ориентация), и към тех­ните клонинги. Тази формация просъществува докъм 1943 г., ко­гато западните съюзници на Съ­ветския съюз, по онова време, категорично наложиха неговото закриване (макар и формално). Митът за световна комунисти­ческа революция, която Съвет­ският съюз успешно ще поведе, беше алфата и омегата на кому­нистическата идеология чак до времето на Хрушчов, включи­телно, въпреки очевидното несъ­ответствие с развитието на исто­рическите процеси в планетарен мащаб.

След като изгуби своята фи­нансова база -възможността да се снабдява с необходимата му валута, посредством лесни про­дажби на злато и горива на изгод­ни цени, Съветският съюз обяви "преустройство" и след пред­ставяне на грандиозна постанов­ка с подготвени артисти, резул­татите са налице (за съжаление и в България). Коминтернът мно­го отдавна го няма, но македо­низмът, вкореняван от сърбоко- мунистите, съществува и даже търпи развитие, еволюира и по­настоящем се лансира нов т.н. "античен македонизъм", мону­ментален израз на който е днеш­ният облик на централната част на Скопие (наричан в Македония Дисниленд). Светът не разбира това чудо, разумни обяснения ня­ма. Както се казва, би било смешно, ако не беше тъжно.

Черната статистика на след­военните сърбокомунистически изстъпления в Македония сочи за над 30 хиляди убити (основно българи с българско национално съзнание) и репресиране на 120 хиляди в затвори, лагери, следст­вия, изселвания и пълен контрол над цялото население в област­та, което по онова време е около 1 млн. и 400 хиляди. Кървавата вакханалия се води от одиозния Светозар Вукманович-Темпо, специален пратеник за Македо­ния на ЮКП. Слабото и лишено от ефиктивност комунистическо партизанско движение в Маке­дония (Македонската компартия малко преди войната наброява­ше не повече от 300 души с мла­дежка организация от 400 души) не представляваше заплаха за българската власт, която пък се занимаваше с държавно строи­телство. Капиталните вложения в жп линии, пътища, училища, болници и пр. 19 пъти са надви­шавали събираните данъчни постъпления и то по време на война, когато държавата полага свърх усилия, за да осигури прех­раната и живота на увеличеното население.

Покрити с мрачна слава са личностите на Лазар Колишев- ски, Михайло Апостолски, Ла­зар Мойсов и др. - всички с бъл­гарски корени, всички със сръб­ска формовка, прославили се в масовите убийства и истезания. В Македония се знаят имената на кървавите майкопродавци. Как­во ли не правят болните амбиции за власт и лесен живот, когато ня­ма нито съвест, нито нравстве­ност. Уви, това не са непознати случаи в историята, но следвоен­ните събития в Македония са уникални със своето еничарство, с мащабността и с псевдоидео- логията. Печално е, че по също­то време и в България голяма част от населението беше заста­вяно да плаща за коминтернов- ския македонизъм (помакедонч- ване в България, срещата Сталин - Димитров в Москва, юни 1946 г.).

И ако отново се върнем към Българския Великден 1941 г., то сведения за него изобилстват в печата по онова време. "Тичах­ме всички ние, които се чувствах­ме българи, тичахме около орга­низирането на посрещането. Всички събрани отидохме с бъл­гарски ленти и цветя да посрещ­нем българските войски, които считахмезаосвободители"- пи­ше Благой Гавазов от Скопие. Картината е била внушителна: войниците са били окичвани с цветя, мъже и жени са се прегръ­щали и целували и непрекъснато "ура" е огласявало улиците, по които е вървяло шествието от войска и народ. Xората са се поз­дравявали с "Xристос воскре- се!", "Вечна да ни е свободата !", като се наблягало на "вечна". Според в. "Зора" (2.5.1944 г.) "...посрещането трябваше да се види, то не може да се предаде с думи ...". И така е било и в Щип, и в Прилеп, и в Струмица, Бито­ля, Охрид - навсякъде, където е влязла българската войска. Това е бил истински народен плебис- цит, най-мощната манифестация на народния дух в историята на нашата Трета българска държа­ва,.

Българският Великден 1941 г. не е химера, това бяха реални съ­бития в реално време с реални хора. Xимери са македонизмът във всичките му превъплащения. И като гледаме напред, нека да не забравяме миналото - Осогов­ската планина никога не е разде­ляла два различни народа, тя ви­наги е свързвала българите.


 


 


□ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ ТЕМАТА I

Идат богарите?

През пролетта на 1942 г. усилено се заговори, че българските войски скоро ще пристигнат и в нашия край. По всички български села се строяха триумфални арки с големи надписи "Добре дошли братя освободители!"

Дните и месеците бързо минаваха, но уви българите все ги нямаше. Xората почнаха да си задават въпроси един на друг: "Не се ли чува нещо от Болгария? Кога ки дийдат? Или нема веке да идват?" Някои почнаха да се отчайват. Мнозинството, обаче, не губеха надежда. Едни отиваха в коменданство- то във Воден, други в Солун, някои отидоха чак до София. Питаха и разпитваха, но конкретен отговор не получаваха от никъде. От едно място колебливо им отговаряли: "Трябва да дойдат", от друго: "Мо­же би времето не им е дошло". "Може, може. Но това време много стана. Половин век ви чакаме. И този път ако не дойдат, ние ще изчезнем като народност...!" - Отговаряли интересуващите се.

Много наши хора, особено по-младите, ясно осъзнаваха, че в настоящия момент българските войс­ки не могат да бъдат наши освободители... Въпреки това, тази надежда беше като отдушник след десет­ките години национално потистничество, унижение и безогледна асимилация.

Нашите баби, дядовци, майки и бащи, които най-много си изпатиха, особено от диктатурата на Ме- таксас, изхождайки от чисто национални чувства, много се радваха на тези слухове и искрено очакваха българската войска, защото я чувстваха като своя, братска, без да се интересуват от политика и идеоло­гия. Това беше едно истинско опиянение.

Ето например какво казва на моя баща Xристо Руковалов - член на организацията: "Защо ти са тия богари бай Маноле, тия са фашисти, окупатори...!" "Абе Ристо, яс не знам що е това фашисти, комунис­ти, окупатори. Пък и не ме интересува. Яс си ги сакам богарите, защото са наши бракя и когато одам во градот да си лафам слободно майчиния език, а не да ми забраняват, да не бият и да ни дават рициново масло. Да пеем слободно нашите песни, приказки да ги разказваме на децата и внуците, а те да учат майчинния език, а не чужд, който не разбират. Поп да си имаме наш...!"





Общи условия