Брой 3, 2017 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  СЪБИТИЕ

  Книга за цената на свободата

"Искам да бъда свободен. Разкази за Левски"

Автор Димитър Дишев, издателство "Сиела", С. 2017


Иван НИКОЛОВ

"Искам да бъда свобо- ден.Разкази за Левски" на Ди­митър Дишев не е книга само за Апостола. Това е задълбочено изследване върху манталитета на българите, в една гранична епоха, когато османските терти- пи на мислене и живеене се раз­падат и когато бавно и мъчител­но си пробива път идеята за ос­вобождение. Става дума за ман­талитета, обременен от привич­ките на досегашното битие и постепенното проглеждане и осъзнаване през мъглата от предрасъдъци и закоравели на­вици, че има и друг начин на жи­вот - свободния.

За всеки един от шеснайсет- те разкази Димитър Дишев се е подготвял като учен, пред съд­бовна експедиция. И най-малка­та подробност е огледана, и най-незабележимият човек е по­лучил достойно място в струк­турата на всеки текст. А броят на тези незабележими човеци, е лавината, под която идеите на хора като Васил Левски се раз­сейват, пречупват се през дреб­ни сметки, битови несгоди и за­коравели навици, за да породят в препатилите им глави съмне­ния, недоверие и страхливост.

Авторът има ясно поставена цел: да спаси образа на Лев­ски от банализираното сла- вословие на инерцията, да го постави в ситуации на взаимно- изключващи се интереси, на вне­запни битови или житейски казуси, в които той, все още нари­чан Дякона, и възприемащ се от околните като един от тях, пос­тъпва не като призван и велик.

Дишев има таланта да въвли­ча читателя в потока на тогаваш­ния живот естествено и неусетно. Всеки един от тези разкази започ­ва с битов детайл, реплика или разсъждение, които отвеждат направо към сърцевината на сю­жета, в който хората, житейски­те случки и битовите подробнос­ти се разтилат като път през зе­лена морава. И разбира се, все­ки разговор, оценка, или изказа­но съмнение е подчинено на пос­тавената тема - Левски. Начални­те изречения на повечето от раз­казите започват внезапно, с ня­каква битова или закачлива под­робност: "Все с Яким Шишков споделяше тревогите си, защото той беше човек сърдечен и отвът­ре му идеше готовността за от- глас на чуждата болка..." Или: "Йордаки Хаджиминчович и Ва­сил Левски не се бяха карали и почти не бяха говорили..." Или:"...През 1884 година упра­вителят на най-големия от чиф­лиците му се яви пред него с мал­ка книжка в ръце и забързано и угодливозапочнадахулисписо- вателя Захарий Стоянов и дори го напсува, защото окепазил с писанието си почтени българи и на първо място уважавания гос­подин Иванчо Хаджипенчо- вич..." Или:"Найден Геров, ос­танал в съзнанието на просвете­ните българи като автор на пър­вата българска поема "Стоян и Рада" и на големия речник на българския език....живя 22 годи­ни след Освобождението и 27 го­дини след смъртта на Левски, но не написа спомени за него."За- що тъй, господин Геров? - го пи­таха. - Та нали към тебе се обър­на Дякона с писмото си от 1868 година..." и т.н.

Всеки един от разказите носи своята историческа достовер­ност, характерологическа оцве- теност на въвлечените лица и психологическа оправданост на поведението им. Димитър Ди­шев е проучил епохата, събити­ята и по-дребните житейски случки като историк, но ги въз­произвежда като писател. Това е голямото му предимство пред множеството днес претенциоз­ни тълкуватели на далечната и близката ни история, които със замах изваждат от потока на поз­навателния процес някакъв факт и го абсолютезират като фено­мен, непроменящ се през хиля­долетията и вековете.

Най-общо книгата на Дими­тър Дишев "Искам да бъда сво­боден. Разкази за Васил Левски" предлага три гледни точки: на потъналите в османското все­кидневие българи, на богатите и образовани българи и на турски­те властници.

***

Средата, от която излиза Ва­сил Иванов Кунчев, в повечето случаи, няма склонност да ве­личае неговата личност и него­вото дело. Тя дори невинаги раз­бира усилието му, обвързва раз­лични негови постъпки и деяния с закоравелите си представи за добро и лошо. Нещо повече, не­говото дело в немалко случаи е недоразбрано, неосмислено, а и равнището на познанията у хо­рата от тази среда не надхвърля библейските притчи и предста­ви. Когато Лазар Хадживасилев на 28 август 1871 г. случайно вижда Левски на цариградската скеля за островите в компания­та на Хаджи Иванчо Хаджипен- чович и на "един напет турски офицер със сабя на кръста", зак­лючава, че Левски е предател и турски шпионин. Въпреки пос­ледващите доказателства, че този турски офицер е д-р Хрис­то Стамболски, който като пре­подавател в Цариградското ме­дицинско училище е трябвало да носи такава униформа, Лазар Хадживасилев не променя мне­нието си.

Съвсем друго мисли за Лев­ски Марийка Сиркова, обикно­вена българка от Ловеч, в чий­то дом Левски е добре дошъл винаги и когото тя възприема ка­то необикновен човек. Дишев предава така нейните мисли: "...Не беше за сам човек работа­та на Васил и за двама-трима не беше, а трябваше двайсет, пет­десет, че и стотина души като него да тръгнат. Но кого да из- бере?Николча ли? Ивана Дра- сов ли или Марин Поплуканов, Димитър Пъшков или поп Кръстя? Предани на делото бя­ха те...но силата на душата им беше малка и не можеха да бъ­дат водачи и вдъхновители, не можеха да бъдат двигатели, как­то веднъж Левски нарече себе си... "

А Вуто Ветьов от Видраре не може да си обясни, какво зло е сторил, като е казал истината, че се познава с Левски и призна­ва всичко, пред съда, за Коми­тета.

Дишев като водолаз се впус­ка в дълбините на психиката на тези хора и отвътре осветява хо­ризонта на техните размисли и прозрения, претоварени с ба­ласта на така тежко легналото

върху тях османлийско битие. ***

Два разказа - "Темане пред Бога" и "Бяла кост, черна кост", посветени съответно на личнос­тите и делата на Хаджи Иванчо Хаджипенчович и Найден Ге­ров, могат категорично да се по­сочат като един от малкото опи­ти за философско осмисляне, чрез средствата на художестве­ната литература, на страници от българската история. Тук въо­ръженият до зъби с историчес­ка фактология, битови подроб­ности, административна доку­ментация и частна кореспон­денция автор е в стихията си. Без капчица претенциозност той навлиза все по-дълбоко и по- дълбоко в характера на вече ана- темосания , в съзнанието на съв­ременните българи,като турс­ко мекере Иванчо Хаджипенчо- вич и на заслужилия за българс­ката култура и дипломация, в онази епоха, Найден Геров. Той съвсем добронамерено разчис­тва пътя за различни гледни точ­ки при оценката на техните дея­ния, като дава същевременно простор и те самите да развият своите възгледи за освобожде­нието на България, различни от възгледите на Левски. Тук сблъ­съкът на противоположните идеи няма характер на догматич­но отстояване на една или дру­га позиция. Далеч от черно-бя- лото тълкуване на процесите и събитията в историята от пос­ледните две десетилетия преди Освобождението, на преден план излизат и аргументите за еволюционния път за нашето освобождение, защитавани от тези двама, с противоположен ореол, български дейци. Авто­рът сякаш хваща и двамата за ръ­цете и опрян на собствената им способност да разсъждават, да съпоставят и да анализират идеи, възгледи и постъпки ги превежда внимателно през всички възможни варианти на техните закоравели схващания, за да бъдат осенени, в края на краищата, от прозрението за правотата на Апостола. Това съвсем не е безусловно преми­наване на другия бряг. Те са с достатъчно натрупан житейски опит, за да се отрекат с лекота от себе си. Разколебаването на възгледите им е особен вид фи­лософско прозрение, което при Иванчо Хаджипенчович отвеж­да до откриване на общия "ба­цил" в идеите на Васил Левски за освобождението на България и на Митхат паша за реформи­рането на Османската империя, еднакво неприемливи, според него.

Вратата е отворена, не за без- принципност, а за проникване в характерите, изплетени от ниш­ките на незаобиколима отдаде- ност на някаква неизличима страст. Страстта на Левски и Митхат паша е една, на Иванчо Хаджиепенчович - друга, да пе­чели пари. И в отдадеността им на тези страсти, Иванчо Хаджи­пенчович открива родство и с единия, и с другия. И заключе­нието на автора:"Всеки има сво­ята мисия и своя духовен ръст, за които не трябва нито да бъде обвиняван, нито да бъде хвален. Умният се гордее не с мисията и с ръста си, а с това, че е разб­рал замисъла на Бога за себе си и добросъвестно е изпълнил не­говата заръка.

Хаджи Иванчо беше сигурен, че е такъв човек."

Иронията на автора, в пос­ледното изречение, е очевидна.

Найден Геров по друг начин извървява пътя до истината за Апостола. Като анализира тек­стове от фейлетоните на Ботев и като съпоставя оригиналите на дописките, изпратени от Левс­ки до Любен Каравелов и техни­те редактирани публикации, той категорично, въпреки обърка­ния словоред на Апостола и по- ниската му култура, го поставя и над двамата негови единомиш- леници.

Освобождението на Бълга­рия е цел, която събира и разде­ля хора, със значим духовен, мисловен и деятелен потенциал. Фаворизирането на едните за сметка на другите само стесня­ва периметъра на възможности­те да се използват всички спо­собности на нацията за нейния напредък.

Димитър Дишев внимателно насочва погледа си към слож­ностите на битието, когато оценките за хората се объркват по някакви видими, но съвсем повърхностни знаци. Така за Ла­зар Хадживасилев Левски е тур­ски шпиони, за Иван Вазов поп Кръстьо е предател, а за Захари Стоянов Иванчо Хаджипенчо­вич е подлога на властващите турци. Въпреки всичко, образът на Левски, който няма как да не се свързва с образите на поп Кръстьо и Иванчо Хаджипен­чович, по простата логика на ис­тината и справедливостта, от­давна е обезмислил клеветите, докато поп Кръстьо и Иванчо Хаджипенчович продължават да събуждат спорове. Това не е ли знак, че техните личности все още крият тайни, което съвсем не е намек за безкритичната им реабилитация, въпреки че и тях двамата ги дели цяла пропаст.

Дишев е посветил отделен разказ на поп Кръстьо - "Двама с Любен". В него разнопосочни­те обстоятелства дават простор на дарбата му да онагледява дра­матизма на ситуацията, да впли­та философски нишки в тъкън- та на психологическите момен­ти, да открива мъдрост в разка­янието и разкаяние в правотата на собствената убеденост. При­ел като закон наставленията на Стария завет и Божиите запове­ди, поп Кръстьо хем не понася робската участ на братята си българе, хем не е съгласен и с методите на борбата за осво­бождение, водещи до пролива­не на невинна човешка кръв, въпреки че лично е заклевал над Евангелието хората от Ловеш­кия комитет. Духовната криза у него внезапно настъпва, когато Яким Шишков плаща и за него­вото освобождаване след арес­туването му при залавянето на Димитър Общи. В суматохата на тази стресова за него случка, той, според указанията на Яким Шишков, дава лъжливо обеща­ние пред ловешкия каймаканин, че ще му обади, когато разбере, че Левски е дошъл тъдява.Така в документацията около аресту­ването на Апостола стои и ра­порта до мютесарифа в София. Седмица след освобождаване­то му, поп Кръстьо е повикан от каймаканина, който му казва следното:"Улови дикиш моят отговор до мютисарифа...Бях те похвалил даже, че си добър до­носник, само и само да не те пра­щам в София. Тъй се бяхме раз­брали с Яким ефенди..."

Оттук тръгва и мълвата за предателството на поп Кръс­тьо.

Пристрастните оценки, роде­ни в клокочещата стихийност на една епоха, задължително би трябвало да бъдат преосмисля­ни от следващите поколения, за да се открият онези подробнос­ти, които обогатяват картината на цялото, освободена от емо­ции и предразсъдъци.

Това е и посланието на авто­ра на тази книга.

***

Мюлезим т.е. лейтенант Сабри Кадир който има модер­но военно образование, който знае френски, и който се смята за духовен син на Мидхат паша, наскоро е преместен от Багдат- ския вилает да служи в София. Това става точно, когато е зало­вен и Васил Левски.

В София службата на младия офицер не тръгва добре. Бимба- шията Омер Тефик го ненавиж­да заради опитите му да проме­ни ориенталските казармени на­вици с по-модерни. Но когато от Истанбул идва извънредна ко­мисия за съдебния процес сре­щу "главатаря на българските бунтовници", под председател­ството на Али Саиб паша, живо­тът на младия офицер се преоб­ръща. Той е извикан от истан­булския големец и получава сл едната заповед:" Утре ще до­карат един човек на име Дякон

Левски, който е водач на поли­тическата опозиция в този район на империята. Възлагам ти да отговаряш за неговата охрана, защото се боя, че Омер Тефик и другите говеда ще го малтрети­рат, а може и да го убият ... Този човек трябва да се пази зорко и да му се осигури хубава храна и лекар, който да го превързва все­ки ден, защото е ранен."

Оттук нататък, наблюдавай­ки внимателно затворника, Саб­ри Кадир започва да води с не­го мислено разговор за бъдеще­то на империята, за българите, за тяхното бутовничеството и разбира се, за своя духовен ба­ща Мидхат паша. От всекиднев­ните си срещи с Апостола, той разбира едно, че този човек е по- различен от всички размирници и душмани на империята, с кои­то службата го е срещала. Това в края на краищата проумява и самият Али Саиб паша. Когато на пети февруари 1873 г. идва потвърждението на смъртната присъда от Истанбул, при зат­ворника отива и Али Саиб паша, лично да му съобщи вестта, че утре ще бъде обесен. Без да трепне Левски само кимва с гла­ва. Това смущава големеца, кой­то объркано се обръща и изли­за, като промърморва: "Бам­башка човек!"

Това "бамбашка човек" е и самопризнание на съдниците на Левски, че те са победени духом от този българин, когото едино­душно решават да изпратят на оня свят!?

***

За изключителната подго­товка на Димитър Дишев, която предшества написването на раз­казите по темата "Левски", вече стана дума. Той не пропуска и проблемите с корупцията, фи­нансовата задлъжнялост на им­перията, и за разлика от много историци и интепретатори на темата, отдава дължимото и на геополитическия фактор. Така българският въпрос и водачите на българската интелигенция - просветителска или революци­онна, получават наднационално измерение и се вплитат в слож­ния възел на европейската поли­тика по това време.

Има обаче един разговор, който се води в къщата на Иван- чо Хаджипенчович на остров Халки вечерта на 28 август 1871 г. между домакина и Левски. То­зи диалог заслужава внимание. На твърдвението на Иванчо Ха­джипенчович, че той също е за освобождението на България, но това може да стане, по пътя на утвърждаване на българска­та народност чрез икономичес­кото й замогване и просвета, Левски възкликва: "Чакаха ли италианците да станат по-бога­ти и по-образовани от владее­щите ги австрийци, за да придо­бият свободата си без битки и бунтове? Не тръгна ли Гарибал- ди с хилядата си момци да събо­ри чуждата власт? Турция е гни­ла държава и ако и занапред все така се туткаме, нейната болест ще почне да разболява и нас... Дишането на гнилия турс­ки въздух ви поврежда като хо­ра и затова няма да се съгласим вие да управлявате България след нейното освобождение. Всеки плаща с нещо пътя, кой­то е избрал. Ние плащаме с жи­вота си, а вие... "

Иванчо Хаджипенчович, ка­то член на турския съд, гласува с "да" за смъртната присъда на Левски.Това негово "да" има множество морални, историчес­ки, социални и политически из­мерения, които, без да го ониви- няват, се нуждаят от по- цялос­тен и лишен от пристрастията на епохата, прочит...

Оставям това като отворен финал за тази книга.

Нека всеки сам направи изво­дите за себе си!?






Общи условия