Брой 2, 2017 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  ПРОЧЕТЕТЕ

  "1877-1878 Война! Освободителна и спасителна за българския народ" от Жоро Цветков

 


Иван НИКОЛОВ


Това е книга, в която въпреки изключително специфичната ге- ополитическа материя, обогате­на от добросъвестно подбрани от автора факти, е поставена в ко­ординатната система на две вза- имноизключващи се пропаганд­ни схеми - на сантиментално-на- ивното русофилство и на брутал- но-претенциозната русофобия.

Във встъпителната глава "Ос­нования за написването на тази книга" Жоро Цветков, придър­жайки се към принципа на обек­тивността, не пропуска да под­чертае личната си позиция. Тази позиция, декорирана с аргумен­ти, но наситена с емоциите на следосвобожденската епоха, се превръща в митология, с целена­сочени пропагандни внушения.

И тук е силата, и слабостта на автора.

Той е абсолютно прав, в стре­межа си да защити обективния резултат от Руско-турската вой­на - появата на свободното бъл­гарско Княжество, колкото и осакатено да е то. Това е факт, върху който натрупването на носталгично-сантиментални из­блици или на сгъстени отрица­ния, измества фокуса на безком­промисния сблъсък на интереси­те тук, на Бал­каните. Да се приемат ин­тересите на еднатавелика силачрезпро- пагандно-раз- красените им образци, а ос­таналите иг­рачи на гео- политичес­кия терен да се представят в хищно-ого- ления им вид е метод, кой­то поражда редица съм­нения. Този медод бе гос­подстващ до неотдавна у нас. Днес без­контролната вакханалия в боравенето с фактите, про- тивнона науч­ната мно-

гопластовост при използването им, отвежда до крайности. Тех­ните носители са хора, които на­саждат също национални комп­лекси.

 

Тази книга на Жоро Цветков, в подтекст поставя сериозно въп­роса за способността на българс­ките добросъвестни и качестве­ни историци, да откриват и гео- политическия контекст на съби­тията, оставящи дълбока следа в съзнанието на хората и в съдба­та на народите. За голямо съжа­ление, интересите на големите държави са вереломни като хищ­ници. Те не търпят прегради пред поставените си цели. Жоро Цветков на няколко пъти цитира изказвания на Бисмарк, неглижи- ращи българите или турците, но ако се задълбаем малко повече в цялостната стратегия на Желез­ния канцлер, ще открием гео по­литическата същност на пробле­ма, че именно Руско-турската война от 1877-1878 г. е натрапе­на на Александър Втори от Бис­марк. Научната и дипломатичес­ката документация от онова вре­ме недвусмислено потвърждава, че руският император не е имал никакво намерение да воюва в този момент с Турция. Авторът на този труд на няколко пъти спо­менава книгите на академик К. Косев за Бисмарк, но премълча­ва цитираните извадки от днев­ниците на вътрешния министър Валуев, на военния министър Милютин, на финансовия ми­нистър и т.н. Те възмутено роп­таят, че благодарение на импери- атрицата-германка в Русия са мобилизирани всички славяно- филски среди за пропагандиране на необходимостта от война сре­щу Турция.

Например Валуев е записал в дневника си следното: "...Импе- риатрицата е организирала съ­биране на помощи за християни­те в широки мащаби...Ако пог­леднем назад, ще видим, че ние сме доведени до прага на война­та не от събитията, не от интере­сите на държавата, не от полити - ката на правителството, а от дру­жеството на Червения кръст и...

дамското усърдие в неговите сво­еобразни форми. Просто е страшно, като се видят пружини­те на това движение - една жена- чужденка и две стари девици ис­кат да изхвърлят империята през прозореца...Империатрицата продължава нагло да говори за користната политика на другите държави и за наша­та безкористна политика. Но нима е възможно да има без­користна политика?..."

Германският посланик в Пе­тербург Фон Швайниц чрез дневника си също свидетелства за тази дейност: "Славянофили- те се групираха главно около ца­рицата. Най-активни бяха дами­те. Царят, който по това време имаше връзка с княгиня Катери­на Долгорукая, беше гузен и нас­троен към отстъпки пред царица- та...Изобщо движението печеле­ше популярност и се разраства­ше под патронажа на царицата. Разбира се, това облекчи много нашата политика..."

Министърът на войната Ми­лютин сякаш допълва:" Импери­атрицата Мария Александровна си позволява открито да упреква нашата дипломация, че била па­сивна по Източния въпрос...Тя постоянно приканва към реши­телни действия по Източния въп- рос...Царят изрази опасенията си, че нас могат да ни въвлекат във война дори против нашата воля..." В същия дух говори и А. Головин:"Няма никакво съм­нение, че Бисмарк ни забър­ка в тази каша..."

Става напълно ясно, че подбу­дите за тази война съвсем не са алтруистични. Не от хуманизъм са предизвикани и многоходови- те комбинации при подписване­то на Санстефанския прелими- нарен протокол. Оспорването на този протокол оголва сложния възел от противоречия, довел до Райхщад ските договорености и до Будапещенските тайни кон­венции между Австро-Унгария и Русия през януари и март 1877г., за които споменава и Жоро Цвет­ков. Той споменава, но подмина­ва органичната връзка между те­зи два документа - от Будапеща и Сан Стефано, за да даде пред­нина на пропагандната съставка, обгръщаща и до днес Сансте- фанският протокол с аурата на постигнат, но разрушен от "ло­шия" Запад български блян. За да не бъда голословен, отново ще се обърна към мнението на академик Константин Косев. Той твърди :

"Когато Н.П.Игнатиев съгла­сува с царя проекта за мирен до­говор и очертаните граници на Балканите, царят го одобрил, но същевременно изразил съмне­ние дали този договор ще може да бъде осъществен. Във връзка с това той разкрил пред Игнати­ев, че Русия е обвързана с пред­варителни ангажименти към Ав­стро-Унгария и Англия относно бъдещите граници на Балканите, поради което очаквал възраже­ние от тяхна страна. Въпреки то­ва царят утвърдил проекта за ми­рен договор.

Още по-интересна е реакция­та на княз А.М.Горчаков - шефът на руската дипломация. Той ут­върждава проекта на Игнатиев без уговорки и колебания. Ала малко по-късно, точно преди подписването в Сан Стефано, нарежда с тайна шифрограма на Игнатиев, че договорът трябва да има характер на " обикновен прелиминарен протокол..."

Българите обаче не могат да знаят, просто няма как да знаят, че Санстефанският договор е временен и подлежи на неизбеж­на ревизия. Това е строго повери­телно, зорко прикрито зад кули­сите на дипломацията.

Разбира се, много скоро реви­зията на договора ще стане из­вестна, но печалните последици за българите ще изглеждат, а и ще се възприемат от тях като ре­зултат от противодействието на западните руски съперници в Из­точния въпрос. Тогава, според предвижданията на Горчаков, недоволството от неговата реви­зия ще се насочи против руските опоненти - Англия и Австро-Ун­гария, което пък на практика още повече ще утвърди авторитета на Русия..."/К.Косев, "Санстефан- ският мирен договор", в."Труд", 25 февруари 2008 г./

Формулираните по този на­чин проблеми от академик К.Ко­сев влизат в остро противоречие с позицията на Жоро Цветков. Пропагандно звучащите загла­вия на няколко раздела в негова­та книга не са случайни.Чрез тях той внушава собственото си убеждение в безкористността на руската политика, пренебрег­вайки хищната природа на всеки геополитически проект. Колко искрено звучат думите от днев­ника на вътрешния министър Ва- луев, когато опонирайки на им- периатрицата, възкликва:"Но нима е възможно да има безко­ристна политика!?" А ето как зву­чат няколко подзаглавия в книга­та на Жоро Цветков:"Запазване- то на целостта на българския на­род става приоритетна задача на руската политика за изхода на войната", "Европейските сили отричат на българския народ правото на държавно самоопре­деление", "Берлинският дого­вор: правата на народите в плен на националния егоизъм на евро­пейските сили" . т.н.

Нека да поясня. Нито за мо­мент не бихме могли да обвиним автора на тази книга в недобро­съвестност. Напротив. Той иск­рено вярва в идеите, които про­пагандира, незабелязвайки хищ­ната природа на междудържав­ните интереси. Всички теорети­ци на геополитическата наука от Фридрих Ратцел и Ханс Морген- тау до корифеите на съвремието Хенри Кисинджер и Збигнев Бжежински в САЩ или Игор Па- нарин и Александър Дугин в Ру­сия разчитат единствено и кате­горично на реалполитиката за постигане на съответните дър­жавни цели. И преди 140 и преди 100 години руската политика не е правила някакво изключение от това правило. Това откриваме и в едно изказване на руския циви­лен агент в Македония, според Мюргщегската реформена про­грама, Демерик, от 27 ноември 1906 г. Той изрича думи, които би трябвало да отрезвят всички на­ивни ентусиасти в безскористи- ето не само на Русия, но на всяка държава, с претенции за велика сила:"Българите се заблуждават - пише Демерик -като вярват, че Русия работи в Македония за техните интереси. Русия развива в Македония реална политика и намира за желателно не засилва­не, а отслабване на българския елемент там. Македонският въп­рос е всичко друго, но не и бъл­гарски въпрос, а европейски въп­рос, чието решение ще бъде обусловено от европейските ин­тереси и особено от интересите на най-заинтересованите сили - Русия и Австро-Унгария..."/Фик- рет Аданър, "Македонският въп­рос", София, 2002 г. стр.247./

Това е суровата, жестоката, неподправената истина. Друго­то е балсам за душите, жадуващи да превърнат хищниците в бла­городни вегетарианци.

Книгата "1877-1878 Война!

Освободителна и спасителна за българския народ" от Жоро Цветков, вероятно, е плод на стремежа на автора да оспори днешното тесногръдо противо­поставяне на Русия у нас. Тя е ад­ресирана, обаче, към определе­ни социални, политически и ин­телектуални среди, които пред­почитат да си останат в пелени­те на розовите идеолого-пропа- гандни сънища.

***

Самочувствието на една нация се изгражда и утвърждава, ако взаимоотношенията й с другите, се основават върху принципа на РЕЦИПРОЦИТЕТА т.е. "да- ваш-вземаш", "вземаш - даваш". Ако в резултат на поредната Рус­ко-турска война, България, пора­ди географското си положение и поради геополитическия покер на великите сили, последна се освобождава на Балканите, това трябва ли да ни превръща в на­ция с комплекси, че ние, бълга­рите, сме получили нещо да- ром!?Не. Сто пъти "не"!

Ако в Москва забравят и не искат да чуят, ние сме длъжни да напомняме постоянно, че имен­но на България руснаците дъл­жат своята писменост и утвърж­даването на християнската циви­лизация. И че в края на Х1У в. митрополит Киприан пренесе богатството на Търновската кни­жовна школа и утвърди христи­янските образци в Киевская Рус.

Нека да се научим на всеки Трети март да говорим не само за руския принос за Освобожде­нието на България, а и за БЪЛ­ГАРСКИЯ принос за утвържда­ването на християнската цивили­зация в Русия върху основата на старобългарската писменост и култура.

Това е изворът на нашето са­мочувствие, извор, за който ние престъпно нехаем!






Общи условия