Брой 2, 2017 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  НАЛИЗИ

  Стратегията на ислямизма

Алекс АЛЕКСИЕВ

Публична лекция на Алекс Алексиев, сътрудник в Хъдсън ин­ститут във Вашингтон,експерт по международна сигурност и радикален ислям в Дипломатическия институт към министъ­ра на външните работи /2011 г./.


Идеологията на радикалния ислям е тема, която не е добре разбрана на Запад, поне според мен, а пък е изключително важ­на, тъй като радикалният ислям е враг на демокрацията, враг на традиционния ислям и както ки­тайският философ Сън Цу е ка­зал: "За да спечелиш една вой­на, първо трябва да знаеш, кой ти е противникът". Аз бих казал, че поне на Запад, в Съединени­те щати, ние невинаги сме си­гурни кой е противникът. Пре­зидентът Буш например каза на американския народ, че след 11-ти септември 2001 г. ние се намираме в състояание на вой­на с терора, или сме обявили война на терора. Президентът Обама неотдавна потвърди то­ва, дори дефинира врага още по тясно, като каза, че ние се борим срещу Ал Кайда. И терорът, и Ал Кайда не са противникът, а са просто симптоми на радикал­ния ислям. Така че, ако се бориш със симптомите на една болест, например с болките, причинени от рак, без да обърнеш внима­ние на истинската болест, няма да стигнеш далече.

И така, да започнем с това - каква е тази идеология и дали наистина, както ислямистите претендират, тя е фактически част от религията на исляма или е нещо друго. По мое мне­ние тя е по-скоро една доктри­на, една идеология, която има много повече общо с тотали­тарните идеологии на XX век - нацизъм, комунизъм и прочие - и заимства части от исляма, ко­ито й дават или мислят, че и да­ват легитимност в ислямския свят.

Тази идеология се състои от четири основни части, едната от които е заимствана от религия­та, това е Шариата, другите три части са заимствани от тотали­тарните идеологии на XX век и аз накратко ще говоря за всич­ки тези отделни части.

Шариата е, така да се каже, знамето на радикалния ислям по една много важна причина - много по-радикален е като док­трина отколкото Корана като такъв и това е, което се харесва на ислямистите. Също така в много отношения Шариата про­тиворечи на Корана в основни положения, което не се разбира добре от обикновените наблю­датели на исляма и също, разби­ра се, не се декларира от исля- мистите. Ще ви дам два или три примера:

-     основно положение,

застъпено в радикалния ислям, е идеята, че насилственият Джи- хад срещу неверниците е рели­гиозна задача, задължение на всеки мюсюлманин;

-       друго основно положе­ние в Шариата е, че да се бориш за създаването на халифат или световно господство на исляма е религиозно задължение на все­ки мюсюлманин;

-     трето, също така основно задължение, е че апостатството /отстъпничеството - б.р./ от ис­ляма се наказва със смърт без съд.

Нито едно от тези три основ­ни положения не съществува в Корана. Там нито веднъж не се споменава халифат или каквато и да било друга мюсюлманска държава. Шариата, като закон, въобще не се споменава в Кора­на, има една единствена сура, в която се употребява думата "ша- риа"в традиционното й арабс­ко значение - като "пътека към извора". Що се отнася до апос­татството, в Корана се казва, че апостатите трябва да се наказ­ват със сто тояги. Така че това са три основни положения, кои­то залягат в базата на радикал­ния ислям и които директно про­тиворечат на Корана. Едно чет­върто положение, също много важно, е така наречена­та теория на Такфир. Такфир е доктрината, която позволява на един мюсюлманин да обвини друг мюсюлманин в апостатст- во и фактически се равнява на смъртна присъда. Това, както казах, в Корана не само, че не е позволено, а напротив - смята се за знак на апостатство. В Кора­на се казва, че един мюсюлма­нин, който обвинява друг мю­сюлманин в апостатство, сам става неверник.

Това са само няколко приме­ра за това как Шариата факти­чески противоречи на Корана, а пък всички ние знаем, че един истински мюсюлманин би тряб­вало да смята всяка строфа, всякта сура от Корана като све­щена. Защо Шариата е толкова важен за радикалните ислямис- ти? Между другото почти всич­ки ислямисти твърдят, че Шари­ата е свещената дума на Проро­ка, което изобщо не е вярно. То­ва е една доктрина, създадена 150 до 200 години след Пророка Мохамед, която е сътворена от хора, базирана до известна сте­пен на Корана, но и на много други неща и тя се опира само на тази част от Корана, която фак­тически проповядва насилие и нетолерантност.

Може би трябва да спомена това, че Корана се състои от две части, както предполагам, пове­чето от вас знаят. Първата част е тази, която е предадена на Про­рока в периода, когато е бил в Мека, когато той е проповедник и фактически се мъчи да наме­ри все повече и повече хора да го подкрепят. Втората част е та­зи, когато той е в Медина, кога­то вече е не само проповедник, а държавен глава на новото мю­сюлманско общество и тези две части са много различни по ха­рактер. Първата част има мно­го толерантни сури, има призи­ви за ненасилие, говори се за то­ва, че насилието няма място в религията, говори се за това, че " хората на книгата" - с други ду­ми, евреи и християни - са наши братя, тъй като и те вярват в Единния Господ и общо взето е доста толерантна доктрина. Втората част, създадена в Меди­на, е точно обратното, тя става много по-насилствена, демонс­трира по-голяма нетолерант­ност и тази втора част се прев­ръща фактически в базата на Шариата. Как става това? Ста­ва чрез така наречената доктри­на на аброгация от латинската дума abrogatio, което значи "правене на нещо невалидно" и това просто се разяснява от те­зи ислямисти и от други, че ед­на сура, един аят, които са от по- късен период хронологически и обясняват същото явление или същата идея, отменят или абро- гират по-ранната сура и аят. Фак­тически това значи, че една су­ра, като например известната су­ра 9-5, която казва:" убивай не­верниците, където ги намери­те!" отменя близо 140 толеран­тни сури, които казват, че ние трябва да толерираме и да сме едва ли не приятели с евреи и християни. Това, разбира се, съ­що противоречи на основната идея на Корана, че всяка дума от него е свещена и не може да се променя. Затова радикалният ислям е не само противник на неверниците, а и против основ­ната част от мюсюлманството, която е умерена, като например суфистките братства, които са базата на толерантния ислям. Ако четете вестниците, излиза­щи сега в Пакистан, ще видите, че едва ли не всяка седмица има атентати, има самоубийства, в почти 99% от случаите, жертви­те са други мюсюлмани. Това са умерените, синкретични мю­сюлмани в Пакистан, които се наричат "барелви". Много от радикалните ислямисти не признават шиитите изобщо за мюсюлмани. Например ради­калните "деобанди", секта в Па­кистан, искат да обявят шиити­те за апостати на държавно ни­во. Други, които постоянно за­гиват там са суфистите, така на­речените "ахмади", секта на ах- мадите, исмаили и прочие. Важ­но е да се разбере, че нерадикал- ните мюсюлмани са не по-мал­ко жертва на радикалния ислям, отколкото неверниците - евреи и християни, индуси и прочие.

/.../ Нека да минем към тези части от радикалния ислям, ко­ито са заимствани, според мен, от тоталитарните доктрини на ХХ век. Тук трябва да кажа, че това е нещо съвсем ново. Тази радикална ислямистка теория или идеология не съществуваше до средата на ХХ век, тя е съв­сем модерна доктрина. Тя беше създадена от най-големите фи­лософи на ислямизма, неговите идеолози, най-вече двама души: Абул Ала Маудуд и от Пакистан и Саийд Кутуб, който наистина е така да се каже светецът, пат­рон на ислямистите от Мюсюл­манското братство. Голяма част от тази доктрина, за която се го­вори в момента, е създадена и фактически се проповядва от Мюсюлманското братство в Египет. Така че от гледна точка на съвременните събития много важно е да се види дали това Мю­сюлманско братство, което в момента съществува в Египет, продължава да разделя тези ид е- ологически позиции. Те са три:

Саийд Кутуб в частност, както и Маудуди, ги описват доста подробно.

Първата е доктрината на външния враг. Тази доктрина много прилича на нацистката теория за арийската, чиста раса и нейните врагове навън, които са болшевиките, англо-амери- канците, описаните като получо- веци /untermenschen/ славяни и др. и също на комунистическа­та теория за световната буржо­азия и империализма като вра­гове на пролетарията. Маудуди е първият, който говори за това, като взема един добре известен термин от ислямското учение - "джахилия". Джахилия е период в арабската история преди Мо­хамед, който те смятат за пери­од на невежество и безбожие или варварство и в Корана дос­та добре се описва това. Мауду­ди и след него Саийд Кутуб, кой­то заимства много от идеите на Маудуди, казва, че целият Запад е в период на джахилия, с други думи, всичко което в момента е модерно на Запад, самият За­пад, неговото общество, негово­то духовенство и прочие са джа­хилия - невежество и безбожие. По този начин те демонизират западното общество като цяло. Същото, между другото, се от­нася и за индусите, но фокусът и на Маудуди, и на Саийд Кутуб, е Запада. Саийд Кутуб, в своята прочута книга "Показатели по пътя" или "Километрични ка­мъни", на английски е "Mile­stones", казва не само, че Запа­да е в състояние на джахилия, но е и смъртен враг на исляма, че ислямът никога не може да съ­ществува мирно, додето същес­твува тази западна джахилия. Между исляма и тази джахилия не може да има примирие, само война ще реши кой ще спечели. За да съществува ислямът, той трябва да победи тази джахилия не само чрез военни средства, но също чрез покръстване и вът­решна субверсия. Основното тук е, че не може да има никак­во примирие между двете систе­ми и това е базата на идеологи­ята на радикалния ислям до д ен- днешен.

Втората част, заимствана, по мое мнение, от модерните тоталитарни идеологии, е идея­та за вътрешния враг. Идеята, че в исляма, в истинския ислям, според тях има един много сери­озен вътрешен враг и това е вът­решната джахилия. Този вътре­шен враг, между другото, мно­го наподобява на така наречения вътрешен враг в тоталитарните доктрини като нацизма, където евреите са този вътрешен враг, който трябва да бъде унищожен, за да може нацизмът да преус­пее. Както буржоазията, класо­вият враг при комунизма, който трябва да бъде елиминиран. Та­зи джахилия, вътрешна джахи­лия, са всички тези мюсюлмани, които не вярват на това, в което ислямистите вярват и Саийд Ку­туб го дефинира по следния на­чин: "Всяко мюсюлманско об­щество, мюсюлманска държа­ва, която не е провъзгласила Ша­риата като единствения закон на тази държава, е в състояние на джахилия". Ако си в състояние на джахилия, ти де факто си апостат и всеки мюсюлманин има право да те убие. Когато през 1971 г. Садат беше убит от един член на Братството, той бе­ше обявен за фараон, върхът на джахилията. Върхът на невежес­твото и безбожието е фараонът. Много е важно да се разбере, че това е една направо революци­онна доктрина, защото в Кора­на се говори, че никой мюсюл­манин няма право да обвинява друг мюсюлманин в това, че не е истински мюсюлманин. Това е само работа на Господ - Бог, когато този мюсюлманин отиде при Него. Това е много голяма иновация и е база на цялата та­зи теория на Такфир и идеята, че на една мюсюлманска държава например, може да се обяви вой­на отвътре, поради това, че тя не е истинска мюсюлманска дър­жава, ако не е провъзгласила Шериата като единствения за­дължителен закон в държавата. Ако четете теоритичните обяс­нения на Мюсюлманското брат­ство в Египет през години пре­ди и след Саийд Кутуб, който беше малтретиран, изтезаван и евентуално обесен в затвора през 1966 г., много от тези, кои­то след това бяха изгонени от Египет и намериха подслон в Саудитска Арабия, много от те­зи идеолози, умни хора, които пишеха по тези въпроси, застъп­ваха проблема за вътрешната джахилия като основна разлика между истинското мюсюлман­ско общество и тези неверни мюсюлмани.

Между другото при шиитите, при Хомейни, този момент също съществува. Идеята, че Шариа­та е единственият закон на една държава е съвсем нова, тя през цялата ислямска история факти­чески не е съществувала, защо­то Шариата е абсолютно неп­рактичен и неадекватен като ед­на съдебна система, като един закон. Затова още от самото на­чало, като се започне от Омаяд- ската империя, абасидите, след това отоманите, могулите в Ин­дия, Шариата от време на време е бил употребяван като фамилно право, но почти винаги е имало паралелна съдебна система, ко­ято е де факто светска. Например в тези ранни империи това са та­ка наречените съдилища, "маза- лим" - те са съдилища, където всеки може да отиде и да се оп­лаче от, да кажем, местния вел­можа или местния ръководител и съответно има право да дока­же, че той е по някакъв начин мал­третиран или репресиран. Други подобни съдилища, като напри­мер така наречените полицейски съдилища, наречени "Шурта", също са съществували от само­то начало. В Отоманската импе­рия още от Х1V век се създава ед - на система, която е светско зако­нодателство, наречена "Канун османл и " - в много от своите по­ложения тя противоречи дирек­тно на Шариата и Шариата фак­тически почти през цялото вре­ме е подчинен на Канун осман- ли. Това го казвам само да напом­ня, че Шариата никога не е играл ролята на абсолютна съдебна система и закон, защото би бил просто неадекватен за нуждите на едно общество, дори по ото­манско време и преди това. Чак в съвсем модерно време, ХХ век, като се започне от Саудитска Арабия, Шариата става единст­веният закон в страната. Въпре­ки че дори и там много положе­ния на Шариата, които са прос­то несъвместими с модерния живот, се отхвърлят, без да се го­вори за това. Например робство­то е напълно легитимно в Шари­ата. Саудитска Арабия отмени със закон робството през 1963 г., но почти не се говори за това, за­щото според ислямистите никой няма право да отмени дори една буква от Шариата - свещената ду­ма, свещеният закон на Аллах. Така че има такива противоре­чия, които са много интересни, тъй като не могат да се обяснят с теориите на ислямизма.

След Саудитска Арабия трябваше да се дочака идването на власт на Хомейни /1979/ и в Судан, в Пакистан /1977/, кога­то ген. Зия Ул Хак започна да налага някои, не всички, части на Шариата. По-късно, напри­мер, в последните 10-15 години в северните щати на Нигерия Шариата е обявен за закон в ня­кои отношения; части от Малай­зия също, но общо взето, като действащ закон, Шариата фак­тически не е играл особена ро­ля до съвсем ново време.

Четвъртата част от идеологи­ята на ислямизма е директно за­имствана от комунизма - в този случай от теорията на револю­ционния аванград на Ленин. Ле­нин, както знаете, пише подроб­но за това, че пролетариатът е най-прогресивната част на чове­чеството, която трябва евентуал­но да вземе властта и да построи комунизма. В същото време оба­че Ленин смята, че пролетариа­тът има незряло съзнание - той не знае колко е прогресивен и какъв потенциал има. За да се справи с тази дилема, Ленин предлага да се създаде един революционен аванград на пролетариата и този аванград е Комунистическата партия.Тя трябва да посочи пъ­тя на пролетариата да изиграе историческата си роля. Между другото Мусолини също има ин­тересни размисли по този въп­рос, както и Хитлер, който смя­та, че германците, въпреки че са арийци, не съзнават точно какъв потенциал имат и затова е необ­ходима една партия - неговата партия - да им обясни каква е тях­ната роля в историята. В исля­мизма Саийд Кутуб е този, кой­то взима въпросната теория и я превръща в една от най-важните теории на ислямизма в неговата книга "Milestones" или "Кило­метрични камъни", която е напи­сана специално за това. Той каз­ва, че книгата е за революцион­ния авангард на мюсюлманите, за да им покаже пътя, по който трябва да се върви за постигане на историческата им цел. Той съ­що, както Ленин, казва, че исля­мът е единствената религия, единствената философия, която е вярна и справедлива, особено защото според него и според Ша­риата ислямът не е само религия, а е перфектна симбиоза между религия и държава -din wa dawia /на арабски/ - този перфектен съ­юз между държава и религия.

Това разбира се, значи, че ре­лигията е само част от исляма, другата част е халифатът, дър­жавата. Не може да се постигне тържеството на исляма, ако той не господства в света и като дър­жава. Саийд Кутуб фактически е първият, който развива тази теория, доразвита след него от други идеолози, философи на исляма най-важният, от които в момента е Юсуф Ал-Карадауи от Катар, който има специално написана книга по този въпрос. Това, което е необходимо да се разбере в цялата идеология на исляма, че тя не е само, както много хора - например прези­дентът Буш - мислят, въпрос на тероризъм - изобщо не е така, идеята е да се осигури господс­твото на "правилния" ислям в света с всякакви мерки и раз­лични мероприятия, от които тероризмът е само една част. Например в теорията на Кара- дауи за революционния аван­гард на исляма има осем катего­рии за това, което трябва да се направи, за да може този аванг­рад да поведе мюсюлманството към халифата. Тероризмът е са­мо една от тези осем категории и не е най-важната. Много по- важни са например "дауа" /dawa/ - мисионерството - за да се прекръстват възможно пове­че немюсюлмани в мюсюлман­ството. В Шариата се казва, че неверниците имат само три оп­ции - едната е да се покръстят, да станат конвертити, да станат мюсюлмани; втората е да пла­щат данък като подчинени су­бекти на мюсюлманската дър­жава - това в Отоманската импе­рия се казва jizie, по арабски се казва jizya; и третото е - ако не решат да вземат една от първи­те две опции, те просто трябва да бъдат убити.

Революционният авангард говори за това как трябва да се използват временни съюзи с час­ти от невярното общество. Об­що взето това са основните док­трини в радикалния ислям и до­колко той в момента се управля­ва, да кажем, от Мюсюлманско­то братство в Египет и други ра­дикални организации - много важен въпрос за нас от гледна точка на това, което става в араб­ския свят, в Африка, в Пакистан и прочие. Ако погледнете мю­сюлманското братство в мо­мента, дори днес има статии в американския печат, и то от ви­сокопоставени лица, които каз­ват, че Мюсюлманското братс­тво, не е вече това, което е било - неговите привърженици вече не пропагандират насилие, го­тови са да работят по демокра­тични правила и т.н. Но, ако пог­леднете например техния уеб­сайт, ще видите, че мотото им продължава дабъде, тук цити­рам, по памет: "Джихад е наши­ят път, мъченическата смърт за Аллах е нашата съкровена меч­та" - това не се е прменило.

 

Напоследък имаше едно много интересно интервю в аме­риканското списание "Световна политика", където американец беше интервюирал Халед Хам- за - един от младите ръководите­ли, смятани за модерни, умере­ни водачи на Мюсюлманското братство - месеци преди падане­то на Мубарак. В него той казва: "Ние сме за избори, ние сме за едно демократично общество", но когато е запитан това означа­ва ли, че вие сте готови да приз­наете правото на Израел да съ­ществува, той казва: "...Не, изоб­що не означава това, ние защита­ваме позицията на Хамас". А по­зицията на Хамас е съвсем прос­та - физическото унищожаване на евреите, няма други опции. И, когато беше запитан, това озна­чава ли, че вие ще дадете право­то на жените да бъдат ръководи­тели, той каза: " Не, жена не мо­же да бъде президент". Така че, интересно е да се разбере точно накъде върви тази идеология и, както казах, това е много по-важ­но, отколкото нашата фиксация върху тероризма. Тероризмът е само част от доктрината на ради­калния ислям, която като цяло е много по-опасна според мен.





Общи условия