Брой 1, 2017 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  ПУБЛИЦИСТИКА

  Съкровение над съкровенията

Румен СТОЯНОВ


Старият български е паде­жен, а съвременният безпадежен. Разликата между им е дос­татъчна да разграничава два от­делни езика, тя е много по-голя­ма отколкото при чешки/сло­вашки, галисийски/португалски/ испански, руски/белоруски/укра­ински... Обаче не съществуват самостоятелно старобългарски и днешен български, те съставля­ват неделимо цяло. Истинско чу­до е, че въпреки отколе изчезна­лата синтетичност сме съхрани­ли дивната си двуединност. У други при същото развойно явле­ние (разпад на склонитбеността) тръгва нов език, за справка може да вземем латинския и от него произлезлите). Тая участ не спо- хожда българския. Наший говор мил претърпява дълбока промя­на, от разред синтетичен минава в аналитичен, но си остава бъл­гарски. Тук не ме интересува за­що настъпва тя и защо е само у нас между славяните, а да над­зърна към някои последия от нея.

Погледнато през вододела без/склоняемост, който е и во- дослив, ние разполагаме с два езика в един. Твърдението ми не е никак безпочвено, ако ще би учудващо. В неговата обоснова­ност убеждава следният опит. Прочетете на обикновен бълга­рин кратък откъс из старобългар­ско (църковнобългарско) писа­ние и установете поне горе-долу каква част правилно схваща. Прочетете на руснак същия раз­мер белоруски (украински) текст и отбележете степента на разби­ране. Сторете въпросната про­верка с испанец и португалски откъслек (или обратно), проведе­те я с чехски и словашки текст. Сравнете установеното. Изво­дът ще бъде, че португалецът, чехът, словакът, испанецът, бе- лорусинът, украинецът, русна­кът проумяват съответния чужд език несравнимо повече, откол­кото ние своя безспорно наш ста­робългарски.

Думите ми не целят да се от- тласнем спроти него, опазил ме Бог!, напротив, да го обикнем още повече като осъзнаем чудо­то да притежаваме два езика в ед ин: колко народа могат се пох­вали с такъв разкош, едновре­менно да са притежатели на син­тетична и аналитична реч? Днешните българи сме тъй оша- шавени от всякакви домогвания на лукавия, коварен, насилствен национален нихилизъм, чиято дългогодишна и лекоумна жерт­ва сме, че не съзнаваме изключи­телното богатство да сме по во­ля свиша ущедрени не с един, а с два равнопоставени към всебъл- гарщината наши езика. А още по- малко го проумяваме в цялото му величие, защото подхождаме към говора мил под авляващо ка­то към граматика, сиреч прави­ла и правилца, оценяваме го тех­нически, технократски, а не с ду­шата ни. Към езика си трябва да пристъваме не в най-добрия слу­чай с високоучени мерила, пък в най-лошия с надменност: когато въпросът опира до самси живе­ца на всебългарщината мъдрува- нията са неуместни, прочие към него трябва да се отнасяме също както с Православието: не тол­кова с ума, колкото и най-вече и над всичко със сърцето, ще рече любовта. Едва тогава ще прог­леднем, че никак случайно обда­рени сме с езика два. И още: че единият днес ни е за ежедневна употреба, а другият отреден е за общуване с Бога: понастоящем и отдавна.

Сегашният италианец разу- мява латински колкото ние ста­робългарски. Но: латинският не е езикът на италианците, обозна­чава го инакво име, а старобъл­гарският друго име не носи, той се зове български. Удивителна е тая му отлика и тя ме изпълва с възторг и преклонение: латинс­кият с падежния си разпад родил е чада (каталонски, провансалс- ки, френски и т. н.), а български­ят с падежния си разпад родил е (ново)български. Как да не река и кажа, че при нас чувството за принадлежност към изконното, яко и пребъдващо родово коре­нище е надмогнало склонитбе- ната пагуба, ибо въпреки нея ези­кът продължил да се нарича бъл­гарски, не придобил нови имена както става с рожбите на латин­ския.

Българският възходил дважди в ранни златозария ( (IX - X, XIV - XV в.), надмогнал пресветлото книжовно било на падежния свой дял и тръгнал да покорява нова, тоже бистра връхнина, безпадеж- ната, обаче пак си български ос­тава, не кривва по други пътища с други имена. Коя е причината склонитбеният разпад да не пре­мине в народностен разпад, как­то с латинския, аз не знам, не ми е съдено да знам. А и не ме осо­бено вълнува: достатъчна ми е крепкостта, че при нас изчезва­нето на синтетичността и поява­та на аналитичността не разроя- ва (процепва) българите на про­изтекли народи, че съхраняваме народностната си целокупност над склонитбения пропад и в тая безспорна истина виждам съд­бовна орис. Дали тя се е изявила посредством държавотворчест- вото на булгарите в състояние съм да предполагам.

Заслужено се гордеем, че в похода си през хилядолетията опазили сме тагмата свещена българи. Но и сме опазили нещо не по-маловажно: името и це­лостта на езика си кога изчезна­ли падежите, не сме се пръснали народностно и тоя знаменателен факт трябва също да ни изпълва с достойнство и упование в нас­тоящето и грядущето. Да, аз мо­га да въздигна поглед към Все- държителя и да промълвя Иже еси на небесех или Който си на небесата; нине и присно или се­га и винаги, все на български ще звучат словата ми. Колко наро­ди удостоени са с честта да въз- насят благодарствия, възхвали, молебствия към Всепод ателя по два начина сякаш на два езика, пък те да са един, единосъщ, еди- носъщностен? Случайна ли е тая свиша благодат, двойна и един­на? Каква утеха, каква опора е за мен, многогрешния, да мълвя би­ло Помилуй мя, Боже, велицей милости Твоей, било Помилвай ме, Боже, по голямата Си милост и все по български да изричам двата зова.

Упоменавайки съкровищата, с които е наситен прадревния ни чернозем, не бива да забравяме, че други народи обладават по един свой език, а много и толко­ва нямат (къде е австрийският, панамският, бразилският, швей­царският, венесуелският, канад­ският, австралийският, североа­мериканският и т. н. ?), то ние по волята Господня сътворили сме един език в две изключващи се плоскости: склонитбена и безс- клонитбена. И че в двете сл адкий говор майчин, още бащин, изве­ли сме го до съвършенства.

Писах да се знае и помни.






Общи условия