брой 1, 2015 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  Повод за размисъл

  Моят баща се определяше като българин

признава Густав Влахов - секретар на Иосип Броз Тито

Книгата на Темелко Нешков "Раздяла няма. Македония срещу македонизма"постави остро въп­роса за националното ренегатство в Македония. Става дума за част от хората там със силно изразени кариеристични амбиции като Димитър Влахов, който от българин, роден в гр. Кукуш, учил в Со­лунската българска гимназия и учителствал там , а после в Белоградчик и Казанлък, дипломирал се в СУ "Свети Климент Охридски, служил в Школата за запасни офицери като български поданик в София, член на ЦК на ВМОРО, депутат в Младотурския парламент като представител на Народната федеративна партия /българска секция/, изпълнявал и дипломатически мисии в правителството на Стамболийски в Одеса и по-късно - във Виена до преминаването му на Коминтерновските просръб- ски позиции по македонския въпрос, за да заеме висши ръководни функции в Титовата администра­тивна и партийна система. Интервюто, което предлагаме, е със сина му Густав Влахов, из­дигнал се в югославската йерархия до шеф на кабинета на Тито. То е публикувано в тога­вашното югославско списание "Дуга" 2-15 май 1987 г. и е ярко доказателство за манталитета и пора­женията в характера на онази категория хора от Македония, на които Темелко Нешков противопос­тавя човешкото си достойнство и национална чест.

Густав Влахов е роден на 18 септември 1912 г. в Цариград. Учи в СССР. По време на Втората световна война участва в от­браната на Москва като част от състава на Червената армия. През 1945 г. го виждаме в Скопие като член на Втората коми­сия за създаване на македонска азбука. Той е директор на Пър­вата партийна школа на КПМ, секретар на пожизнения пред­седател на Югославия Йосип Броз Тито. Бил е заместник- ми­нистър на вътрешните работи, дипломат, подпредседател на Съюзното събрание на СФРЮ и др. Председател на Югос­лавския олимпийски комитет...Каква шеметна кариера! От не­винно българско момче, ученик във Варна, което според собствените му признания, плаче след загубата на българския национален отбор по футбол - до висшия чиновник от обкръ­жението на Тито, вече като фанатичен македонец по национал- сност, който не знае да говори на "майчиния си македонски" език! Автор е на няколко книги и на биографична книга за баща си, в която оправдава превратното му поведение като бълга­рин. А те и двамата - баща и син направиха кариера точно като ренегати - национални и политически, върху тази мракобесна политическа почва. Почива на 16 януари 1991 г. в Белград.

ИНТЕРВЮ


Македонският революционер Гоце Дел­чев е казвал на своите съратници.че не е толкова страшно, че Македония се намира под турско управление, ще бъде по-страшно, ако се позволи тя да бъде разделена.

Господин Влахов, на практика Вие сте израснали в постоянна борба за приз­наването на македонската нация. Дълго жиеете в имиграция, докато не се определихте за Югославската ре­волюция, привлечен от нейната поста­новка за правилното решаване на ма­кедонския въпрос?

Реагирах във връзка с дебата в CCPHJ дали отбелязването началото на Първата балканска война трябва да получи общоюгославски харак­тер. Моята позиция произлиза от решенията на Второто заседание на АВНОЮ /Антифашистка войска за народно освобождение на Югосла­вия/, поради които аз, в края на краищата, дой­дох да живея в Югославия. За мен Нова Югос­лавия означаваше, че със старата окончателно бе свършено и че е създадена държава, която с югославското си име дава съвсем ново съдържа­ние. Всичките народи получиха своята независи­мост, право на собствен живот и държавна неза­висимост, въз основа на което доброволно вля­зоха във федерацията. В това отношение, цяла­та предишна история може да се разглежда като история на отделни народи, които имат право да празнуват всички свои велики дати, възприема­ни като значителни. За македонците беше мно­го трудно да приемат празнуването на дата, свързана с тяхната загуба на идентичност и тях­ното раздробяване на три части, превръщайки ги по този начин в обект на насилствена асимила­ция от страна на трите балкански държави, кои­то уж са ги освободили от турското робство. То­ва бяха Кралството на CXC, България и Гърция.

Вие сте роден тъкмо по време но Бал­канската война?

Или по-точно десетина дни преди началото на войната. Роден съм в Цариград, където моят баща Димитър Влахов беше първият социалис­тически посланик в новия турски парламент след Младотурската революция. Един от четирима­та посланици - македонци. Напълно основател­но е да се каже, че Младотурската революция от 1908 г. е била един вид буржоазна революция, ма­кар спечелена с преврат на младите офицери, ко­ито искаха промени, за да доближат Турция до цивилизованите държави в Европа. Започнаха с реформи и не трябва да ни изненадва фактът, че четири македонски отряда взеха участие в защи­та на революцията срещу опитите да бъде извър­шена контрареволюция.

Как македонците посрещнаха Балкан­ската война?

C възторг, разчитайки на истинското освобож­дение и получаване на автономия на Македония като цялост. Те не подозираха, че Първата бал­канска война ще бъде най-голямата и най-тежка­та трагедия на македонския народ в неговата ис­тория, неговата Голгота. От една историческа, икономическа, културна и етническа цялост, се стигна до разделението на македонския народ на три части. Започна неговото насилствено прев­ръщане в българи, сърби и гърци. Населението в Макединия не е било национално единно, даже е национално разделено, в резултат на което геог­рафът Йован Цвиич ясно отбелязва, че опреде­лението като българи или като сърби е повече политическо, отколкото национално?

Голямо беше очакването, че съседните държа­ви ще го освободят от турската власт. Моето мне­ние донякъде се различава от официалните тео­рии за създаването на македонската нация. Наци­ите се създават едва в миналия век, така че ма­кедонците последни се обединяват в отделна на­ция.

Вие сте македонец, а в Македония сте

живели едва осем месеци?

Малко повече. Най-напред, шест месеца в лун през 1912/13 година и от края на ноември 1944 г. до края на юли 1945 година. Аз съм типичен пример на имигрантско дете, което по-голямата част от своя живот прекарва извън своето отечес­тво. Баща ми искаше да се изсели в Америка, но нямаше достатъчно пари. Моите първи спомени са свързани с Одеса, където баща ми събираше храна като консул на ^амболийска България... Баща ми тогава се определяше като бълга­рин.

Олед Първата световна война, революцията се усещаше навсякъде във въздуха... В тази насока ВМРО мина на български национални позиции, правейки всичко възможно да си създаде условия, в които да издейства създаването на Македонска държава в рамките на България с прогресивното правителство на ^амболийски. Начело на орга­низацията бяха Тодор Александров, Александър

Протогеров и Петър Чаулев. Търсейки все по-си­гурна почва за своята дейност, ВМРО искаше да я съгласува и с руснаците, които се превърнаха в един вид покровители на всички бунтовници. Затова Александров определи моя баща /секре­тар на Търговската камара във Варна/ като ком­петентен да замине в Москва, където да проучи доколко руснаците са готови да подкрепят бор­бата на ВМРО. Баща ми след това, от името на Организацията бе изпратен като търговски пред­ставител на българското посолство във Виена, къ­дето да преговаря с руснаците и да обединява всички македонски фракции, отцепили се от Ор­ганизацията, поради пробългарската върховист- ка политика на ръководството.

"Балканска федерация" тогава най-чес­то критикуваше положението в крал­ството на СХС и същевременно се от­насяше много по-толерантно към Бъл­гария, Гърция и Румъния? Не! Основната атака беше насочена именно към България, защото българското влияние беше по-силно и трябваше да бъде ликвидирано. Алек­сандров, Протогеров и Михайлов действаха ка­то представители на великобългарските интере­си. Кралството СХС беше атакувано заради ве- ликосръбската хегемония и политиката на динас­тията на Караджорджевичите.

Кой поддържаше финансово цялата тази дейност?

Коминтерна. ВМРО-обединена беше лигитим- ният продължител на революционната дейност на Гоце Делчев и Илинденското въстание. Баща ми беше македонски революционер, аз не бях, макар че може би се чувствах повече македо­нец, отколкото баща ми и майка ми, които ня­кога се определяха като българи. На практика аз израстнах в условия на постоянна борба за признаването на македонския народ. Вярно е, че основното си образование завърших във Варна и за кратко бях българин. Даже плаках, кога­то българският национален отбор по футбол беше загубил един мач с 6:1...

Къде бяхте по време на опожаряване­то на Райхстага?

В Берлин. Докато гореше огънят, се доближих до него и можех като чужденец да бъда заловен, ако нацистите бяха търсили подпалвача, вместо сами да го издирят. Беше арестувана само майка ми и братовчедка ми, след като баща ми вече бе­ше заминал в Париж, а аз - за Виена... След като баща ми беше разбрал, че Димитров и неговата група са арестувани, извика ме и каза веднага да напусна следването си по стоматология и да се укрия при приятелката ми Илса във Виена, а той ще замине за Париж... Докато бях в Берлин, аз станах пролетарски интернационалист и послу­шен войник на световната революция. Затова до­като се намирах в Париж, едвам дочаках разре­шението да замина през юни 1934 г. със съпруга­та си с образователна цел в Съветския съюз.

Знаехте ли къде отивате?

С препоръката на Васил Коларов бях приет във Военната академия, специалност химическа защи­та. Знаех, че във Военната академия ще получа ху­бава стипендия и добра храна. Съпругата ми по­лучи работа в библиотеката за чужди езици... Не е за вярване, колко бях заблуден. Оправдавах да­же и зачестилите чистки на враговете на наро­да, даже и баща ми в началото на февруари беше арестуван. Аз носех офицерската униформа на Червената армия.

Все пак Българската комунистическа партия успява да запази своите кадри в Москава?

Българите бяха водещата партия в Коминтер­на, с много по-голям авторитет, да речем, от Ко­мунистическата партия на Германия и всички ос­танали. Пострада единствено фракцията около Искров, което се дължеше на междуличностни­те отношения в ръководството. Полека ми се от­варяха очите. Тогава отидох при баща ми: "Тат­ко, тука нещо не е наред..." Имах късмета след дипломирането ми да замина в един московски завод. Началото на войната ме намери на работ­ното ми място и още същия час аз се записах ка­то доброволец да защитавам страната на социа­лизма. На 7 юли получих призовка да се явя в НКВД в Любянка... Издигнах се до функцията на заместник- командир на полк по политическа ли­ния. Там останах докато макар и с голямо закъс­нение не разбрах за решенията на Второто засе­дание на АВНОЮ и създаването на автономна Македония в рамките на Нова Югославия. Баща ми пръв взе решението да заминем в Югославия, а аз получих съобщение, че ме търси ЦК на БКП.

Беше ли лесно напускането на Черве­ната армия?

Казаха ми: "От Червената армия не се излиза. В нея се умира или те изхвърлят!" Веднага ме сва­лиха от поста, който заемах, на мен гледаха с не­доверие, макар че се бях изяснил по въпроса за братската Титова армия. Една година бях в неми­лост. Подготвяйки се за полета в Крайова при Ти- то, от Божидар Масларич, от мен и баща ми бе­ше поискано да подпишем, че никога повече, до­като сме живи, няма да стъпим на територията на Съветския съюз. Масларич и баща ми направиха скандал и някак си, с много консултации отгоре ни пуснаха без този унизителен подпис...След петнадесетина дни в Скопие ме извика партийни­ят секретар Лазар Колишевски, когото аз за пръв път бях виждал на приема в чест на Деня на Ок­томврийската революция. Обясних на другаря Марко /Александър Ранкович/, че съм се изяснил за идването ми в Югославия, за да помогна на Македония. Мисля, че те там нямат достатъчно кадри, школувани в Съветския съюз. Бях назна­чен за директор на партийната школа за ръково­дители, докато баща ми, преди това беше избран за ръководител на АВНОЮ. Заплатата си полу­чавах от Центъра за разпределение на селскос­топански продукти и същевременно бях член на Агитпропа, инструктор на ЦК на КПМ, органи­затор на Дружеството на приятелите на Съветс­кия съюз, председател на ФО "Македония" и на Републиканския футболен съюз.

Говорехте ли македонски език?

Не. Инструкторът на ЦК на КПЮ, Добривое Радосавлевич - Боби ни изпрати на 17 декември 1945 г. - мен и поета Венко Марковски да се опитаме от София да доведем съветския академик - езиковеда Державин, да ни по­могне в създаването на първата македонска азбука. След като той вече си беше заминал, ние на другия ден се върнахме в Скопие. Бях избран за член на Комисията за създаване на азбуката. Между руската и тази на Вук, беше приет Вуко- вият вариант. От Белград пристигна Радован Зо- гович да оказва влияние, да не казваме Белград, а Београд, Скоплйе, а не Скопйе и да вмъкнем буквите "nj" и "lj". Всичко с обяснението, че то­ва много по-лесно ще преглътне сръбската бур­жоазия. Бях изненадан, че някой изобщо може да си помисли за отстъпките на буржоазията след като в държавата е въведена диктатура на проле­тариата.

Лазар Колишевски ме ангажира да подготвя доклад по повод рождения ден на Сталин. На Бо­би показах текста на руски и казах, че ще мо­га да го прочета и на македонски, доколкото някой го преведе. Боби махна с ръка и каза: "Да­вай тогава на български, но трябва да ра­зясниш, защо говориш на български!". На бъл­гарски говореше цялата македонска имиграция, макар че се определяше като отделен народ. Още нямахме нито своя азбука, нито грамати­ка.

След това последва поканата на Ти- то да работите при него?

Бях назначен за политически секретар и замес­тник на началника на Кабинета, Любодраг Джу- рич, който този пост си запази и като генерален секретар на правителството.

На кой език говорехте с Тито?

На руски!

Има съмнения, че сте бил упълномощен представител на НКВД в Белия двор?

Ако наистина бях човек на НКВД, досега да са ме активирали. Руската мисия в Югославия имаше по един представител във всяка републи­ка. За Македония отговаряше майор Инков. До раздяла с руснаците не се стига така лесно. Ми­ля, че основният препъни камък беше огромният международен авторитет на Тито и на останали­те наши ръководители.

Като жест на добра воля към русна­ците, Вие като техен човек сте бил назначен за зам. министър на външни­те работи, вместо Влатко Велебит, който в писмото на Сталин и Моло- тов е определен като английски шпи­онин?

Тито и Ранкович бяха коректни към мен, до­като останалите до ден днешен се съмняваха и аз пред всеки поотделно трябваше да се доказвам, че не съм никакъв руски шпионин... Не само ох­раната, но и Политбюрото и ЦК бяха недовер­чиви към мен. Аз ги разбирам: всеки нормален щеше да се съмнява в мен и да ме махне от обк­ръжението на Тито.

/Със съкращения/ Превод: Зденка ТОДОРОВА

По повод решението на двете управляващи партии ВМРО-ДПМНЕ и албанската ДУИ /Де- мократска унија за интеграција т.е. Демократи­чен съюз за интеграция/ да бъде сменен досегаш­ният държавен герб, възникнаха много спорове. Предмет на споровете стана предложението но­вият герб да бъде разгневен лъв на златно-жълт щит и върху него корона с някакви символни ор­наменти. Реакцията на Градския съвет на ^юза на борците от 1941-1945 г., че новият герб няма нито един идеологически знак, напомнящ за тях­ната борба, до известна степен беше очаквана. Изненада възражението на ^юза за култура на власите от Македония. Нейният председател Ди­мо Н. Димчев отрече лъвът да е обединяващ символ на всички етноси в републиката, като не спести гневните си думи по адрес на проф. Ни­кола Жежов, защитаващ проекта за нов герб. ^оред Димчев духът на новия герб не е маке­донски, а български и добавя: "Впрочем, вече и врабците знаят, че в Македония повечето от про­фесорите в Института по история към Философ­ския факултет са с български настроения и в та­зи насока тласкат тълкуванията си. Възражения­та от България с твърдението, че лъвът е българ­ски символ, разголва позицията на господин Же­жов, който защитава македонското становище с български аргументи..." Реакцията на шефа на власите в Македония Димо Димчев очертават две тенденции.

Първо. В Македония поради целенасоченото сърбокомунистическо тълкуване на историята в училищата малцинствените групи също са с прог­рамирано и рамкирано познание за миналото.

Второ. Обвиненията в пробългарски настрое­ния сред учените-историци са някакъв признак, че въпреки всичко историческата истина си проби­ва път, съвсем плахо, бавно, мъчително... Поява­та на обширна рецензия за излязлата в ^фия кни­га на Темелко Нешков "Раздяла няма. Македония срещу македонизма" в скопския вестник "Днев­ник" е също някакъв знак по пътя към отрезвява­нето. Разбира се, това са само свенливи кълнове, случайно пробили дебелия окървавен слой от лъ­жи и жестоки безчинства върху националното са­мосъзнание, съхранено през вековете и изригна­ло от вдъхновението на братя Миладинови, Пър- личев, Джинот, Жинзифов, Шапкарев... А днес трубадури на югославското средновековие в Ма­кедония като журналистта Блаже Миневски от

в."Дневник",  продължават да ръсят мрак в прос- ветляващите се души и да дърпат колкото е въз­можно по-силно струната на българомразието. Колко е права констатацията от 26 февруари 1999





Общи условия