Брой 2, 2009 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  Публицистично наследство

  Димитър Талев


Димитър Талев е роден на 14 септември 1898 г. в гр. Прилеп, Македония. Първоначално учи в Прилеп, след това е в Солунската българска гимназия "Св.св.Кирил и Методий". По-късно продължава образованието си в Загреб и София.

Още като ученик в Солунската българска гимназия проявява писателския си дар. Първоначално пробва перото си и в поезията, като подписва творбите си Димитър Донков, на името на майка си. Според неговия съгражданин Петър Колищърков, който е също ученик в Солунската българска гимназия само че в по-горните класове, Димитър Талев е проявявал и артистични способности. Той е рецитирал вдъхновено патриотични творби от Ботев, Вазов, Петко Р. Славейков, Константин Величков.

Димитър Талев е класик на българската литература. Неговото многообразно творчество не се изчерпва само с върховото му постижение в тетралогията "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам". Той е оставил много разкази, повести и романи, силна публицистика, особено тази, създадена във вестниците "Македония" и "Зора".

Почива през 1967 г., след като зърва за последно като екскурзиант така любимата му Македония.

Предлаганите две публицистични творби са ярко доказателство, че всяко, волно или неволно злоупотребяване със съкровените му национални чувства, е безсмислено.
Наранена гордост
Тежки изпитания преживя българския народ в Македония през последните 20-30 години под сръбско и гръцко робство. Ала най-жестоко, най-болезнено бе наранявана нашата народна и лична гордост, човешкото ни достойнство. Всичко друго - и опустошеният имот, и раната по тялото може по-лесно да преболее, да се забрави. Само отвореният веднъж гроб и поруганата чест и гордост не се забравят, не преболяват никога.

Помня много скръбни случки от черни робски дни и ще разкажа тук някои. Много повече знаят нашите братя, които преживяха там робството до последния му ден и нека ги помнят, нека ги разказват на децата си. Така ние всички ще знаем да ценим по-добре и винаги свободата - тоя божи дар за човека.

То започна още в самото начало и ставаше все по-грозно, все по-страшно. Скоро след нахлуването на сръбски войски в родния ми град Прилеп пришелци и натрапници сърби пред очите на целия град замазваха надписите по училищата ни, сваляха и унищожаваха образите на народните ни люде, изкъртиха мраморните плочи по стените на старата ни църква, заличаваха издълбаните по тях свети и родолюбиви слова за вяра и име българско. Църквата опустя - нека сега Бог се грижи за своя дом - вярата ни бе поругана, името ни бе отречено, ние бяхме роби безправни и безсилни.

Беше през лятото на 1913 година, веднага след междусъюзническата война. По-старият ми брат беше в неизвестност. Той беше български учител и отказа да стане сръбски. Държаха го в затвор и, заедно с други негови другари, български учители от цяла Македония, отведоха го някъде в тъмна и страшна неизвестност. Другият ми брат, беше в ноктите на "Црна рука". Не стигаше, види се, това и, един ден, в бащината ми къща нахълтаха сръбски войници. Изпратили ни бяха на квартира, за наказание, цели два взвода. Бяхме сами със старата ми майка и се заключихме в най-отдалечената стая. Къщата, двора и градината ни се изпълниха с нечистотии и смрад. Денонощно чувахме тропот и глъчка, псувни и безсрамни песни, някъде из стаите се чупеха стъкла, къртеха се врати, дъски от подовете. На втория или на третия ден, наредникът - главатарят на тия неканени гости в къщата ни, повика майка ми в гостната, дето се беше настанил без да ни пита. Отидох и аз с мама. Посрещна ни настръхнал звяр с кървясали очи. В ръцете си държеше широко разгърнат календар на осигурителното дружество "България", с ликовете на тогавашния наш цар Фердинанд, царица Елеонора и Престолонаследника. Бяхме си украсили преди гостната с него, а като почнаха сръбските насилия, мама го бе потулила някъде и сега сърбинът, тършувайки, бе го намерил.

- Какво е това? - попита той, като се напрягаше да сдържа гнева си.

Кадро, господине. От турско е останало - отговори майка ми спокойно, ала аз забелязах как побледня леко лицето й.

Наредникът не можеше да се сдържа повече. Той бързо нави като мокра дреха календара и ругаеше мръсно всичко българско, а от устата му пръскаха капчици слюнка.

- Българи... цар Фердинанд! - изрева той и удари с календара старата ми майка.

- Хей! - изпищях аз с незакрепналия си юношески глас, обзет от болка. Тогава мама ме сграбчи с две ръце и заедно се отдръпнахме към вратата, а сърбинът, изпаднал в бясна ярост, разкъса календара, хвърли го на пода и започна да го тъпче ту с едната, ту с другата си нога.

Ние побързахме да се скрием в стаята си и мама ми даде студена вода, за да не ми прилошее - моето детско сърце не можеше лесно да понесе жестоката обида.

Пак по тия дни беше, на някакъв празник. Беше късно следобед, наизлязли бяха люде тук-там пред портите си и тихо си приказваха, изплашени и тъжни. По улиците сновяха четници от "Црна Рука" - въоръжени, усмирителни команди, дошли от Сърбия, та мъжете не смееха да се отдалечат от домовете си, дори и децата бяха тихи в игрите си.

Изведнъж, по една от главните улици, стана съвсем тихо. Откъм горния й край се зададе малка група - трима сръбски четници и, пред тях Аце Янов, един от видните прилепски граждани. Той беше човек уважаван от всички, доста просветен за времето си и един от малцината в прилепската чаршия, които неотдавна бяха отказали да подпишат една верноподаническа декларация до сръбския крал, която сръбски четници с ножове на пушките си разнасяха от дюкян на дюкян за подпис. Сега той вървеше по улицата със спокойната си походка, гологлав, с побелелите си коси. Единият от четниците вървеше по петите му и безмилостно го шибаше с бич по гърба, по главата. Зловещо плющеше бичът в тишината, все по-силно и по-често, но гордият родолюбец нито веднъж не подигна ръка да се защити, да обърше кръвта, що бе потекла по лицето му. Така той мина по цялата улица, следван от тримата злодеи. Никой не се реши да му се притече на помощ - това би значило сигурна смърт, ала целият град изтръпна от болка, от една обща, люта болка.

Като наближи краят на това незабравимо лято и началото на учебната година, събраха ни с барабан, под страх от тежки глоби, всички ученици, които бяхме учили преди в български гимназии от Битоля, Солун и Скопие. Събраха ни да ни записват за сръбските училища, които се готвеха да отворят вместо многобройните български училища.

- Как се казваш? - попита ме някакъв си директор или инспектор сърбин.

- Димитър.

- По баща?

- Талев

- Няма вече Талев, чуваш ли? - чукна с молива си по масата сърбинът.

- Ти се казваш Димитрийе Талевич. Запомни добре!

Аз не знаех значи името си, знаеше го той - сърбинът, дошъл тук в родния ни град, от дивите усои на Шумадия. Той отхвърли нашите имена - имената, които ни бяха дали нашите бащи и, под страха на тежки глоби и наказания, ни наложи други, чужди.

Все такива си останаха сърбите до края на тяхното господство в Македония. След световната война трябваше да продължа образованието си за още една година. Явих с в една тамошна сръбска гимназия и понеже идвах с българско свидетелство, подложиха ме на приемен изпит по сръбски език и сръбска история.

Изпитваше ме млад учител и бяхме сами в стаята си. Мина изпитът по сръбски, мина и по история. Накрая той ме погледна някак особено и каза:

- Още един, последен въпрос. Какъв цар е бил Самуил?

- Самуил? - попитах аз, като да не бях дочул, а знаех много добре каква цел преследваше коварният сърбин.

Обля ме студена пот. Да кажа, както твърдяха сърбите, че Самуил е бил сръбски цар - не можех, а да кажа, че е бил български цар - не смеех. Тъкмо между тия два огъня бе ме поставил да се пека господин учителят и, очаквайки отговора ми, по устните му се бе изписала тънка, лукава усмивка.

- Самуил - се опитах да се измъкна аз - царувал по тия места...

- Да, но какъв е бил: български или сръбски цар?

- Ами... тукашен. Тукашен цар е бил - отговорих аз и очите ми се напълниха със сълзи.

- Хм - изкриви ехидната си усмивка учителят. - Добре. Стига.

Тоя сръбски учител беше социалист.

В. Зора, 8.IV.1941 г.

Скопие

Шуми легендарната река. Високо над каменния бряг се издигат дебелите каменни стени на Скопската крепост. Шумят старите тополи край високите стени. Бели гълъби размахват крила в синия зрак на небето - бели сенки, или долетели искри от блясъка на белите върхове на Шар в далечината, или пък души, възрадвани в тоя светъл пролетен ден, души чисти на деца, души на воини храбри, на мъченици свети за родина и свобода, за име българско.

В шума на солените води, на тополите край старите каменни стени звучи тихият говор на вековете.

Далеко прославеният древен град Скопие бе любим град на Самуил - цар велик български и борец неуморим. Когато цар Самуил умира с разбито сърце, скоро цялата българска земя падна под византийско робство. Ала едва бяха минали двайсетина години от кървавото тържество на Братоубиеца, в Скопие се яви с ново българско войнство внукът Самуилов - Петър Делян. "През тая година (1040) - разказва византийският историк от XI в. Йоан Скилица - след двайсет и едно годишно робство и подчинение, българите дигнаха въстание. Един българин Петър, по прозвище Делян, който се издигаше за син на Гаврила, син Самуилов, роден от дъщерята на маджарския крал, избяга от Цариград. Той подбуди към въстание българското племе, което неотколе бе свило врат в робство и се стремеше много да се добере пак до свобода. И поради това, като дадоха вяра на думите на Петър Делян, определиха го за цар на България и като се дигнаха с него през Ниш и Скопие, като главен град на България, провъзгласиха го с викове за цар. "Тридесет години след това въстание против Византия, българите в Скопие подготвили второ въстание. Начело на българските въстаници застанали велможи и техният главатар Георги Войтех.

От векове още... дух борчески и свободолюбив. От тоя град преди повече от сто години за пръв път се дигна всенароден глас за българската църква. През тия сто години на всенародно възраждане и борби за освобождение от турско, гръцко и сръбско иго, Скопие остана яка крепост на българщината в подножията на величествената Шар планина. Най-напред срещу него бе насочен пристъпът на врага от Север и Скопие бе, което даде първите жертви в борбата, но там останаха непобедими и недостъпни като скалите поднебесни на Шар, и Скопие, и героично Куманово, и китно Тетово, и Дебър. Колко много имена можем да изброим, имена светли на мъченици и герои, от най-старо време и до наши дни, какви страшни тайни биха могли да разкажат мрачните подземия на скопските зандани, дълбоките води на Вардар, тихите улици край Серава, колко много мъки и каква пламенна вяра крият стената на всеки български дом в Скопие.

Шуми, пее Вардар - легендарната българска река. Бих искал да бъда там в тоя час, на стария каменен мост, над най-високия му свод. Вдясно се издига крепост, в ляво, по-далеч, вдига рамене Водно, накичен със зелени китки. По разлюляната повърхност на водата искрят сребърни люспи, които се събират, сливат се в далечината напред и пламват в ослепителен блясък. А още по-нататък в далечината е прострял гигантска снага Шар и под самото синьо небе, се издигат дълга редица, един до друг, бели върхове. Повече от двайсет години минаха откакто не съм стоял на стария каменен мост над Скопие. Над най-високия му свод, ала и в тоя час, притворил очи, аз виждам тая чудна, незабравима хубост Божия - в бистрите води на Вардар, в каменните стени на старата крепост, в зелените китки на Водно, в белите върхове на Шар планина и небето над тях, синьото небе на Македония.

 

В. Зора, 15.IV.1941 г.






Общи условия