Брой 4-5, 2008
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  Цели

  Новата геополитическа стратегия на Франция*


Триумфалната арка. Символът на френската независимост
Джордж ФРИДМЪН

 

Както е известно, през март, френският президент Никола Саркози обяви, че страната му възнамерява да съкрати ядрения си арсенал като остави не повече от 300 ядрени бойни глави. Това означава, че френският арсенал ще стане два пъти по-малък от онзи, с който страната разполагаше по време на студената война. Междувременно в Париж планират и възстановяване на пълното членство на Франция в НАТО. Мартенското посещение на президента Саркози в Лондон също бе пряко свързано с проблемите на френската реинтеграция във военните структури на пакта.

Речта на президента, посветена на бъдещето на ядрения потенциал на Франция, беше произнесена в Шербург, по време на пускането на вода на новата френска ядрена подводница от четвърто поколение
/"Страшни"/, снабдена с балистични ракети. В нея той заяви, че днес нито една френска ядрена ракета не е насочена към конкретна мишена, но подчерта и, че "всеки, който застрашава нашите жизнени интереси, рискува да понесе сериозния ни ответен удар". Последната фраза беше произнесена в контекста на проблема с иранската ядрена програма. Тоест, Франция, едновременно привлича вниманието към ядрената си отбранителна способност и демонстрира все по-враждебно отношение към Техеран. Но, докато медиите фокусират вниманието си най-вече върху личността на Саркози, на мен ми се струва, че проблемът е много по-дълбок и не се изчерпва с персоналните особености на сегашния френски президент. Налице са мощни процеси, трансформиращи международната политика на Франция и нейната геополитическа стратегия.

Засега промените в нея все още не са кардинални, налице е по-скоро стремежът за съхраняване на приемствеността във френската външна политика. Подобно на всички френски лидери от последния половин век, Саркози се концентрира върху стратегическата независимост на страната си, особено по отношение на ядрения й потенциал. В същото време, френската позиция по иранския проблем е по-близка до тази на САЩ, и в известна степен, се доближава до американската визия за Близкия изток, като цяло. При това, Франция започва да оказва натиск върху партньорите си в ЕС и се опитва да преразгледа отношенията си с Германия. Тези, засега трудно забележими, промени имат огромно значение, което следва внимателно да се осмисли.

Френската геополитика
след 1871

След 1871, Франция провежда две различаващи се външни политики. Както е известно, през 1871 се осъществява обединението на Германия и възниква т.нар. Втори Райх. Дотогава, разпокъсаността на Германия на множество държави гарантира сигурността на френската източна граница. Това дава възможност на Франция да концентрира вниманието си основно върху останалата част на Атлантическа Европа и особено върху Испания и Великобритания. Германското обединение обаче преформатира френската геополитика, като основният й вектор се насочва на изток. Междувременно, Германия все още не се чувства достатъчно уверена, защото е притисната между Франция, Русия и Австро-Унгария. Тази германска несигурност се превръща в проблем за Франция. Защото обединена Германия се стреми да изясни и отстрани причините за несигурността, а Франция е една от тях. Обединението на Германия ефективно съвпда с френското поражение във войната с Прусия и това допълнително увеличава неговото значение.

От първото германско обединение и Френско-пруската война до 1945, същността на френската външна политика се определя от необходимостта да бъде отхвърлен, или поне сдържан, германският натиск. Това означава, че на французите се налага да променят отношенията си със своя исторически конкурент Великобритания и да удържат Русия във фарватера на британско-френския съюз. В течение на повече от 80 години, френската външна политика се свежда до сдържането на Германия. Стратегията се оказва усепшна, като изключим щетите, понесени от страната по време на Първата световна война и четиригодишната нацистка окупация, през Втората световна война. В края на краищата, Франция оцелява и дори излиза победител от схватката с Германия.

След стратегията от 1871 следва нова стратегия, която е лансирана през 50-те години на миналия век и е институционализирана от Шарл дьо Гол. Тази следвоенна френска стратегия има две съставни части. Първата въвлича Франция в различни многонационални организации, особено в Европейската икономическа общност /ЕИО/, която се трансформира в ЕС, както и в НАТО. Втората част от стратегията пък включва използването на тези организации за съхраняването на френския суверенитет и независимост. С други думи, стратегията на Франция предполага участие в многонационалните структури с цел използването им за нейните собствени интереси /или поне създаването на ограничени отношения с тези структури/.

Основният стремеж на Франция е да се избегне избухването на Трета световна война, тъй като страната и без това е опустошена достатъчно от първите две. За да бъде предотвратено подобно развитие, Париж подкрепя разделянето на Германия, за да сложи край на опасенията за политиката на своя източен съсед. Това е постигнато по два начина. На първо място, Западна Германия бива обвързана икономически, чрез формирането на такава система от отношения, които да направят френско-германския конфликт невъзможен. На второ място, Франция става член на НАТО, включвайки се в условията по блокиране на съветската заплаха.

Френският проблем е, че колкото повече се задълбочава интеграцията на страната в европейските организации и в НАТО, толкова по-малко значим става собствения й суверенитет. Франция се нуждае от стабилни икономически и политически отношения с Германия, но в същото време иска да има и достатъчно пространство за маньоври. Тоест, Франция иска да е близо до Германия и да използва за реализацията на своите интереси системата за колективна сигурност, без обаче да се превръща в държава-клиент на САЩ. Затова тя остава в НАТО, но напуска интегрираната военна структура на алианса, през 1966 г. Военната структура на НАТО създава автоматизирана система от отговори на евентуална съветска агресия. Франция обаче отказва да бъде използвана "автоматично", оставайки си ангажирана с колективната отбрана на Запада.

Париж е заинтересован от максимизирането на своята автономия, но в същото време изпитва и определени опасения. Отбраната на Западна Европа се основава на американската намеса. Според доктрината за масирания отговор се смята ,че в случай на съветска атака /която може и да не се случи/ САЩ ще използват ядрено оръжие срещу руснаците. Тоест, американскката позиция включва началото на ядрена война, която потенциално би довела до опустошаване на американските градове, но би защитила Европа.

Проблемът на Франция обаче е, че Париж не е наясно, дали Вашингтон ще изпълнява това свое задължение до края на военните действия. От френска гледна точка, подобно поведение на САЩ би било ирационално - да допусне разрушаването на собствената си страна, за да защити Европа. Затова Париж смята, че в най-добрия случай, американските гаранции не могат да бъдат проверени, а в най-лошия - че става дума за зле прикрит опит Европа да бъде изложена на опасността, да се изправи сама пред съветското нападение, без да разчита ,че САЩ ще рискуват серизоно, за да я защитят.

Независимите ядрени сили

За да защити френския суверенитет, Париж решава да поддържа собствен отбранителен капацитет извън НАТО, като в същото време остане част от пакта, както и от ЕИО. Франция иска НАТО да продължи да функционира. За нея е необходимо и да бъде по-близка с Германия. В същото време й се налага да анализира и редица варианти, извън контекста на НАТО, които биха й гарантирали, че няма отново да бъде окупирана - този път от Съветската армия.

Решението да се изграждат независими френски ядрени сили се основава именно на тази предпоставка. Както отбелязва Дьо Гол, Франция иска да запази възможост "поне да отхапе ръката на противника си" в случай, че Съветският съюз я нападне, през територията на Германия. Париж не е сигурен, дали САЩ наистина ще се намесят, за да сдържат руснаците, но дори наличието на ограничен ядрен потенциал, би защитило французите от окупация. Затова Франция разработва /и запазва/ ядреното въоръжение, което днес Саркози иска да съкрати, но не и да ликвидира. Този проблем остава крайъгълен камък в напрегнатите френско-американски отношения през цялата студена война и след нея. Американците смятат, че САЩ и цяла Западна Европа /както и някои средиземноморски държави/ са заинтересовани от оказването на съпротива на съветския натиск и, че тя би била най-ефективна, ако всички участват в многостранните икономически и военни организации, позволяващи им да работят заедно. Тоест, Вашинтгон тълкува френското нежелание сляпо да го следва, като доказателство, че Париж предпочита да се впусне в "свободно плаване".

В същото време САЩ смятат, че поемат основния удар в името на защитата на Европа и, че са оказали голяма помощ за възстановяването на следвоенна Европа, докато Франция се е възползвала и от едното, и от другото и ще продължи да извлича полза, докато американците продължават да защитават Германия. Тоест, според тях, Париж печели от американското присъствие, но не желае да сподели бремето на евентуалните загуби. От друга страна, САЩ не са сигурни, че в случай на война, Франция действително ще защити Германия, Италия или Турция. Вашингтон дори подозира, че Париж би запазил неутралитет, ако Франция не бъде подложена на пряка атака.

Така френското недоверие към поетите от САЩ задължения в Европа се сблъсква с американското недоверие към аргументите на Франция да членува в НАТО, но да не участва в системата на общия ответен удар срещу Съветите. Самата Франция обаче се чувства удобно в подобна двусмислена ситуация. Нещо повече, тя се нуждае от нея. Тя иска да интегрира икономиката си с германската и да остане част от НАТО, но да разполага със собствени варианти за националната си отбрана. И, ако тази позиция провокира ръста на американското недоверие и дори поражда обвинения в предателство, французите са готови да го преживеят само и само да постигнат стратегическите си цели.

С разпадането на Съветския съюз, Франция навлиза в нова стратегическа фаза. Париж реагира на краха на комунизма и обединението на Германия, разширявайки основната си политика. Страната продължава двусмисленото си участие в НАТО, ангажирайки се само с онези акции на пакта, които смята за целесъобразни. На практика, Франция концентрира усилията си върху трансформацията на ЕС в многонационална федерация със собствена интегрирана външна полтика и отбрана.

Подобна позиция изглежда парадоксална. От една страна, Франция иска да запази своя национален суверенитет и свободата си на действие. От друга, иска да играе ролята на противовес на САЩ и да укрепва връзките си с Германия, окончателно отстранявайки историческата опасност, свързана с нейния източен съсед. Франция очевидно не може да се противопоставя на САЩ, ако е сама. Тя може да го направи само в контекста на Европейската федерация, в който отношенията й с Германия са от критично важно значение.

Френската независимост versus Европа

Затова Франция трябва да избира между провеждането на съвършено независима външна политика и федерацията с Европа. Вместо това, тя се опитва да съчетае и двете. Така, Париж подкрепя принципа на федеративна Европа и в рамките на тази федерация, търси особено близки отношения с Германия. Но френската визия за въпросната нова европейска федерация е такава, че докато /във формален аспект/ Франция уж ограничава своя суверенитет, на практика, продължавайки да играе ролята на "старши партньор" на Германия, тя си гарантира доминиращи позиции в европейската федерация.

Тъкмо това обяснява и сблъсъка между централно и източноевропейските държави и френския президент Жак Ширак, в навечерието на американската интервенция в Ирак. Въпросните страни не изпитваха особен възторг от очертаващата се война, но още по-малък възторг у тях пораждаха действията на Ширак. Те смятаха, че френският лидер използва иракския проблем, за да формира европейски блок, начело с Франция, против САЩ. За държави, като Полша например, наивно заложила на френските и британски гаранции в навечерието на Втората световна война, самата идея, че Франция може да поведе Европа проотив Америка изглеждаше недопустима. Междувременно, Ширак даде скандалната си пресконференция, на която осъди "централноевропейското отклонение" от френската опозиция срещу нахлуването в Ирак, като представление на нации, които не са били "достатъчно убедени". Именно това бе моментът, поставил началото на френското разочарование.

В крайна сметка, Франция не получи федерацията, на която разчиташе. Прекалено много европейски държави пожелаха да запазят свободата си на действие, този път от френските претенции. Те не възразяваха против икономическия съюз, но формирането на федерация с обща външна и отбранителна политика не бе прието с ентусиазъм нито в малките европейски страни, нито в някои от по-големите, като Великобритания, Испания и Италия. И тъй като антифедералистките настроения нарастваха, накрая те обхванаха и самата Франция, където референдумът за Европейската конституция се провали.

Този момент постави началото на екзистенциална криза, довела, в крайна сметка, Саркози до президентския пост. Защото Саркози повдигна два фундаментални за Франция въпроси. Първият е за отношението към Германия. От обединяването на Германия, през 1871, Франция постоянно бива измъчвана от "германския синдром". А вторият е свързан с отношенията между Париж и Вашинтгон. Ширак олицетворяваше възгледите на следвоенното движение на Шарл дьо Гол в най-крайната му форма: трансформиране на европейските организации в многонационални сили, под френско ръководство, за да бъде балансирана американската доминация. Този опит обаче се провали, което наложи Саркози да предефинира отношенията, които Франция би трябвало да има със САЩ, след като не е в състояние да балансира американската мощ. 
Средиземноморският съюз

Проблемът за отношенията с Германия и САЩ е свързан и с новите френски идеи за т.нар. Средиземноморски съюз. От обединяването на Германия, през 1871, насам, Франция винаги е държала под око Северногерманската низина. Тя обаче разполага със сериозно влияние и в Средиземноморието, има дългосрочни интереси в Северна Африка и Близкия изток /в страни като Алжир, Мароко, Тунис, Ливан и Сирия/. И, ако Германия е изцяло северноевропейска сила, Франция не е такава. Затова и Ширак лансира идеята, оставайки член на ЕС, Франция да формира и отделна и отличаваща се от него "Средиземноморска Европа". Последната би трябвало да включва останалата част от Средиземноморския басейн, простирайки се до Турция и Израел. В този съюз няма да участват несредиземноморски държави, като Германия, Великобритания и др.

Тоест, Франция няма намерение да напуска ЕС, но разглежда Средиземноморския съюз, като допълнителна възможност, твърдейки, че формирането му би позволило разширяването на Евросъюза, без на практика към него да се присъединят нови членки. Германците виждат в тази идея опит на Франция да се превърне в стратегически център на Европа, който да ръководи и двата съюза, т.е. да бъде едновременно и северноевропейска, и средиземноморска сила. Берлин, естествено, не е склонен да подкрепи подобен сценарий, което накара французите временно да отстъпят, без обаче да се отказват от идеята си.

Но, ако Франция наистина възнамерява да се превърне в голям средиземноморски геополитически "играч", тя трябва да стане и близкоизточен "играч". Ако пък Париж реши да играе в Близкия изток, ще му се налжи да преразгледа отношенията си със САЩ. И Саркози направи тъкмо това, като систематично започна да се доближава до американската позиция за Иран, Сирия и Ливан. С други думи, за да реализират успешно новия си курс, французите постепенно се отдръпват от германците и се доближават до американците.

Все пак, днес сме свидетели само на началните стъпки в тази игра, при това те са доста неуверени. Така или иначе, но французите правят опит да се освободят от натрапчивата си идея по отношение на Германия и от опасенията си по отношение на САЩ. Крахът на европейския федерализъм повторно постави на дневен ред въпроса за глобалната роля на Франция, чиито взаимоотношения с останалите силови полюси вероятно ще бъдат радикално преразгледани. Това, което правят днес французите, и онова, което правеха в продължение на дълги години, е търсенето на максимална свобода на действие за Франция, без това да е съпроводено с неуместен риск. Макар че Франция дълго време, и достатъчно последователно, преследва интересите си, сегашните й стъпки са съвършено различни. Тя се отдалечава от Германия и търси ново място, като глобален играч в Средиземноморието. А това означава, че ще й се наложи да работи заедно с американците.

* Текстът е предоставен на редакцията от г-н Тодор Кондаков, гл. редактор на сп. “Геополитика”.

Този момент постави началото на екзистенциална криза, довела, в крайна сметка, Саркози до президентския пост. Все пак, днес сме свидетели само на началните стъпки в тази игра, при това те са доста неуверени. Така или иначе, но французите правят опит да се освободят от натрапчивата си идея по отношение на Германия и от опасенията си по отношение на САЩ. Крахът на европейския федерализъм повторно постави на дневен ред въпроса за глобалната роля на Франция, чиито взаимоотношения с останалите силови полюси вероятно ще бъдат радикално преразгледани. Това, което правят днес французите, и онова, което правеха в продължение на дълги години, е търсенето на максимална свобода на действие за Франция, без това да е съпроводено с неуместен риск. .



Общи условия