Брой 6, 2008 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  Анализи

  Димо Кьорчев за македонския въпрос. Светлина повече светлина!


Зоя Андонова



Гьотевият повик - "Светлина, повече светлина" приляга най-вече за една синтезирана оценка на жизнения път и творчеството на Димо Кьорчев.

Гьотевият повик - "Светлина, повече светлина" приляга най-вече за една синтезирана оценка на жизнения път и творчеството на Димо Кьорчев.
Десетилетия наред неговото име и дело потъват в забрава и днес малцина са онези, които знаят по нещо за всеотдайното му служене на род и Родина.

Кой е Димо Кьорчев?

Той е един от видните дейци на националлибералната партия в началото на миналия век, блестящ оратор, публицист, философ и литературен критик.

Роден е във В.Търново през 1884 г., където завършва гимназия, а после през 1905 г. записва право в Лайпцигския университет.

"Поскитал тук и там" - както отбелязва в дневника си - след една учебна година се връща в България.

Престоят му в Германия обаче, се оказва сред най-драматичните в живота му. Тук той се среща не само с големите имена в музиката, философията и изкуството, тук не само се въоръжава с търпение за четене и чете много, чете Ницше, без да го критикува и без някога да е в състояние да обхване всичко. Но именно тук у него се ражда и покълва подтикът за творчество и интересът да опознае немската душевност.

И още: заинтригуван е от начина, по който немците изразяват почитта си към мъртвите и затова броди дълго из алеите на Мъртвия град, събира мъдрости за смисъла на живота, някои от които ще запише в Дневника си: "Раздялата е наша съдба" или "Да се видим отново е наша надежда"
/1. Дневници С., 1997, с. 17 и 18./.

Захласва се и се възхищава и от статуята на Бетховен, когато я вижда за пръв път, като философия на духа, като величие и паметник на силата на човешкото творчество. Пред него е "Bethoven, вятърът е повод да гледам пред себе си - пише Кьорчев- чертите и линиите прокарани по мрамора, са вратата и тайнствените прозорчета, отдето надничам в храма на Божественото.". /2. Пак там. с. 21/.

Незабелязано именно тук в Германия той става по- мъдър и "остарява" с повече от десетилетие, въпреки, че е само на 21 години.

В Лайпциг влиза и в редовете на свободното зидарство.

Приемат го за масон в ложа "Аполо". Така той става вторият българин след Константин Стоилов, член на тази ложа. /3. Зид. преглед, №1, 1931./

Масонското виждане за "работа в името на обществото и Родината" става за него творческо кредо. Затова по-късно, когато е вече народен представител в ХVII-то, ХХI-то, ХХII- то и ХХIII-то Народно събрание се врича "да не изоставя никога политика в ръцете на политиканите"

И го прави !

Блестящ анализатор в речите си в Народното събрание той винаги търсил Път за България, търсил начин да облекчи страданието й, да накара противниците си да изберат най-вярното решение. Изпълнени с много благородство речете му не бунели, а карали слушателите да мислят и да разсъждават над поставените проблеми. Усилията му винаги били насочени към създаване на една по-съвършена организация на държавно управление. А изказванията му поставяли на дневен ред големите идейни въпроси, в които излагал обстойно причините за катастрофата от 1913 г.

Чужд на всякакъв догматизъм, за него най-пагубен бил догматизмът във външната политика, който можел да бъде фатален за страната.

***

Пак в Германия, в началото на юни 1905 г е и първата му среща с любовта. Тогава той се запознава с две сестри немкини. Едната от тях, изключително привлекателна и чаровна, събужда у него неистовото желание да прекара целият месец юли с нея, за да престане през горещините да мисли за "принципиални въпроси" /4. Пак там, с. 19./. Но дали младежката природа е надделяла и той се е отдал на любовното си влечение можем само да гадаем. Факт е обаче, че почти до октомври нищо не е отбелязвал в дневника си, подсказващо, че може би, се е отдал на любовното си влечение.

***

В края на юли 1906 г. се връща във В.Търново. Буйната му и вечно търсеща натура трудно възприема провинциалната атмосфера. Тя го потиска и смазва, допълнително отежнена и от болестта на майка му.

Още по-малко може да разбере и майка си, която в цялото си нещастие, страдание и непоносими болки може да му дава заръки "кое къде е", защото не знае кога ще свършат дните й, та той да е наясно как да я приготви за "Пътя", който я чака.

Смирението пред смъртта го влудява. И той изпада в депресия. За него е необяснимо липсата на борба за живот, както и липсата на съпротива срещу смъртта. Затова в началото на 1907 г. заминава за Загреб.

Там продължава юридическото си образование, но душата му отново копнее за нещо велико.Усеща в себе си сили и воля за това, особено след мъката, налегнала го по повод отрицателните бележки, които е написал за Пенчо Славейков. И замисля да изкупи греха си като напише "История на времето от 1876 до сега", книга в няколко тома, с която ще се започне нещо ново в България". /5. Пак там. с. 26./.

Изпълнен с творчески заряд и яснота по систематичното подреждане на материала не му е оставало нищо друго, освен да седне и да започне да пише. В същата година заедно с Трифун Кунев започват да издават и литературния алманах "Южни цветове ".

Но и в Загреб той не намира онова спокойствие и възвишена атмосфера, която е очаквал да открие. И поема отново по обратния път към Родината, минавайки през Виена, Северна Италия, Мюнхен и Букурещ.

Две години по-късно в началото на 1909 г. заедно с Елин Пелин ще започнат да списват литературното списание "Слънчогледи". Едновременно с това сътрудничи на списанията "Наш живот", "Общо дело", "Свобода" и вестниците "Ден", "Воля", "Българан", "Дневник", "Независимост" и др.

Като есеист, публицист и литературен критик Димо Кьорчев се явява добър тълкувател на модерните естетически и философски теории, разпространили се в Европа в началото на ХХ век. Основополагаща негова идея е, идеята за усъвършенстване на човека. Затова и никак не е случайно, че той е сред основателите на масонския институт "Заря", чиято задача е да пръска знания, да пръска светлина в обществения живото на страната. През всичките години от живот си работи неуморно, гради, зида, твори и не крие любовта си към Отечеството, нито пък отрича идеята за национализма: Обратното: в една от статиите си "Любовта към Отечеството" написана през 1910 г., когато е вече член на Народно-либералната партия, отбелязва: "В идеята на национализма се събират всички други идеали, защото нация, в която не е развито националното самочувствие, няма почва за никакви идеали, нито за каквито и да било културни нужди. Народ без Отечество измира, както рибата извън водата, за туй любовта към Отечеството съдържа всички добродетели, без които човек е нещастен странник в живота".

В друга своя статия "Родината като елемент на изкуството" пък пише, че изкуството е средство за самоусъвършенстване, криещо в себе си три елемента: Бог, Мълчание и Родина. А Бога и мълчанието в своята неразделност крият Родината, Родината която обича, на която посвещава цялата си творческа сила и енергия.

Връзката между народ и държава е немислима според него , ако няма солидаритет между народ и земя. "Този вековен процес на непрекъснат солидаритет между народа и земята показва, че на създадената веднъж държава принадлежат не само масите на една жива генерация от народа, но и масите на измрелите генерации, както и тези на бъдещите."
/6.Статии. С., 1923. Държава и народ, с. 35. /.

Изобличителните му статии за демагогията на комунистите, за Балканския съюз и др. му отреждат след 9.IХ.1944 г. съдбата да остане непознат за поколения наред, до началото на 1990г., когато се появява един сборник с негови статии и политически речи.

Като политик и член на национал-либералната партия Димо Кьорчев не се свени до напада и българската демокрация, но все пак, единствено в нея вижда своя съюзник в борбата за смяната на политическия режим.

Носейки в себе си два идейни свята - на поколението до войните, с което има здрави връзки, а принадлежащ на следвоенното поколение, когато влиза в политиката след Балканската война, той носи в душата си онова терзание на големите родолюбци и политици, които мислят, работят и търсят Път за своята Родина.

На 4 ноември 1919 г. заедно с другарите си министри той е затворен в Централният софийски затвор, по късно освободен, но това подкопава здравето му. За него деветоюнският преврат от 1923 г. е една грешка и затова не може да има връщане назад,към тактиката на нелогични и вредни компромиси.

Подготвен солидно за обществена работа, изучавал еднакво със страст политическата история и философия Димо Кьорчев е не само политически писател, публицист, литературен критик и есеист, но и пламенен родолюбец.

През 1926 г., пише и публикува не голямата си студия" Балкански съюз или Югославия", в която отбелязва, че до Балканската война идеята за Балкански Съюз е чужда на България.След падането на Стефан Стамболов, става ясно, че близкоизточният въпрос е в ръцете на Великите сили и макар да се поддържа т.н. македонско движение, се знае, че окончателното разрешаване на националните ни задачи ще стане с вота на Европа. По същото време според него цената на България на Балканите се определя единствено от силата.

Създадената силна армия е причината на България да се правят редица предложения за споразумения и съюзи. Нещо повече: след младотурската революция от 1908 година за сръбските, гръцките и турските политици България представлява могъщ Балкански фактор.

/7. Вж.Д. Кьорчев. Балкански съюз или Югославия. С., 1926, с. 3-7./. Затова и Сърбия дири сближаване с България от 1908 г. поради заплахата от Австро-Унгария и загубата на Босна и Херцеговина. /8. Пак там. с. 8-20/ И още: Още тогава Сърбия получава съчувствие за загубата от Англия и Франция.

Що се отнася до Македония по същото време - пише Кьорчев има две тези:  

Първата, да се подели Македония, като Скопие остане сръбски град. И втората да се раздели Македония на сфери на влияние.

Затова по същото време Гърция търси пътища за сближаване с България, доколкото се открива за решаване македонския въпрос.

Наред с това от 1909-1910 година европейската дипломация насочва взор и се устремява към Балканите. Балканската политика от постоянство в своето развитие се превръща в политика на колебания, компромиси, ориенталска хитрост и безгранична алчност
/9. Пак там. с. 25-26/.

В целият си по-нататъшен анализ Димо Кьорчев посочва какво иска всяка една от Балканските страни при решаването на МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС.

Гърция иска Крит, Епир, Тесалия и части от Македония и Тракия, като и островите в Егейско море.

Сърбия иска Адриатическото пристанище на запад от Скопие, като изход за своите бъдещи походи: единият на Юг, другият на Запад.

България е смутена от всичко това и не вижда смисъл от една бъдеща коалиция.

Без да отхвърля възможността за укрепване на югославската държава и за взаимоотношения на България с новата държава Кьорчев не приема създаването на Югославска държава заедно с България, защото "единение между славяните не съществува и славянството днес /тогава б.а./ не представлява от себе си политическо цяло. Славянството днес е по-зле, отколкото преди войната. Мирните договори нанесоха вреди на много славянски народи. Независимо от това по никой въпрос никъде не се изисква вече някакво общославянско гледище."
/10. Пак там. с. 52./ ... И по-нататък "Ето защо славянската основа и славянската идея въобще за уреждане на отношенията между България и Югославия няма да имат за сега значение. Струва ми се, че и това име Югославия не ще се държи дълго време..." /11. Пак там. с. 53./.

Важният, големият въпрос за него е: как да се преодолеят мъчнотиите между Сърбия и България и как да се реши македонският въпрос, за да можем да живеем като съседни държави в мир и разбирателство.

Според него мъчнотиите не са само от т.н. македонски въпрос. Мъчнотиите идат и с особеностите на сърбите и българите, които са си оспорвали първенството на Балканите. Сърбите - отбелязва той - са най-щастливи след Берлинският конгрес, който разпокъса България. Тя е загрижена, когато става Съединението, защото ставаме големи и ни отваря война. През 1913 година беше подла, защото се отказа от подписа си. Тя е враждебна след войната, защото сме и причинили нещастие. "Днес сърбите си мислят, че е най-добре да ни няма. Не е прочее, само македонският въпрос. Ако Македония беше свободна, дълбоко съм убеден, че сърбите щяха да употребят изкуството си да правят коалиция с нея против нас. Исторически, обаче, е абсурд да се мисли, че сърбите ще имат на Балканите съдбата, която Пиемонт имаше върху Апенинския полуостров. Не само да бъдем поделени, но и да бъдем избити, пак не ще успеят сърбите да господстват върху Балканите, защото и силите, до които могат те да се развиват, са обективно ограничени.

Македония за нас е скъпа. Македонците са водили борби за възраждането на нашия народ. Те участваха в създаването на Екзархията, те са пазили българското име векове, те са дали много и скъпи жертви, те носят с нас общия кръст на историческите ни нещастия. Македония и македонската революция са две имена, които крият повече национални добродетели, отколкото това ни сочат борбите на който и да било друг народ.

Но Македония ние загубихме още на Берлинския конгрес, когато Съглашението между маджарите и сърбите ни взе областта между Пирот и Враня. Стратегически и стопански Македония е продължение на Моравската долина. ЩОМ НЕЯ ЗАГУБИХМЕ ТРЯБВАШЕ ДА РАБОТИМ ЗА АВТОНОМИЯ НА МАКЕДОНИЯ.

След съзнатите грешки ние разбираме едва сега значението на една автономия на Македония. За нас това е нравствен дълг и ние не можем да се откажем от него" /12. Пак там с. 54-56./

Според него нерадостната съдба на голямата югославска държава иде най-вече по отношение на нейния морски бряг, защото Адриатическото море е затворено море, а Югославия ще се стреми на Юг към Солун. Това е мъчнотията за сближаване на България със Сърбия.

Голям политик и родолюбец Димо Кьорчев прозорливо видя съдбата на голямата югославска държава, която днес вече я няма на картата на света. Предвиди и необходимостта от просъществуването на една автономна Македония, от която България не може и не бива да се отказва. Това е неин нравствен дълг!

Две години след написването на тази знаменателна негова работа на 22 декември 1928 г. от Париж идва известието за неговата смърт.

Десет години по-късно през 1938 г. съгражданите му от Велико Търново за последен път ще отбележат в читалище "Надежда" неговата кончина.

Прочувствено слово произнася Михаил Арнаудов, който изтъква заслугите му в областта на литературата и политика и вярното му и всеотдайно служене на народ и Родина.

Доблестен строител на нова България, достоен приемник на Стамболов и страстен защитник на националната идея - така го характеризира накратко Михаил Арнаудов. В заключение отбелязва: "Най-утешителната мисъл за бележития ни покойник би било да види народа и интелигенцията ни сплотени, в името не на личните, а на държавните ни интереси, носейки в душите си живия спомен на силите, за да градим национално съзнание, предпоставка, необходима за народната ни самоотбрана и нейният напредък." /13. МВР архив, ф. 3, оп.2, а.е. 708./.

Това е последната почит и уважение отдадена към делото и творчеството на големия българин, страстен родолюбец, политики и литератор.

По-късно нишките на спомените изтъняват и след 9.IХ.1944 г.името му тъне в забрава. Не се публикуват книгите му, не се почита духовното му наследство.

Духът и парадигмата на новия ХХI век по необходимост обърна погледа ни назад /Вж. Димо Кьорчев. Време на надежди и катастрофи .С., 1994 / в отминалото време за да преоткрием за идните поколения делата на онези достойни мъже-зидари, градили камък по камък самочувствието ни като народ, самочувствието ни на българи.

Димо Кьорчев е един от тях. Един от онези, които искаха и работеха за просперитета на своята Родина, пръскаха светлина и градяха утрешния ден на своята Родина.





Общи условия