Брой 6, 2008 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  Геополитика

  Безполюсният свят. Какво ще последва от господството на САЩ

Резюме: Еднополюсният период, начело със САЩ, е приключил. Международните отношения през XXI век ще бъдат белязани от знака на безполярността. Силата ще бъде по-скоро дифузна, отколкото концентрирана, а влиянието на националните държави ще запада, пропорционално на възхода на недържавните актьори. Това, обаче, не е изцяло лоша новина за САЩ. Вашингтон все още е в състояние да направлява този преход и да направи света по-сигурен.


Оказва се, че главната характеристика на международните отношения през XXI век е безполярността. Намираме се в свят, доминиран не от една или две, или дори няколко държави, а от десетки актьори, притежаващи и упражняващи различни видове власт. Това е радикално разместване в политическата архитектоника.

Оказва се, че главната характеристика на международните отношения през XXI век е безполярността. Намираме се в свят, доминиран не от една или две, или дори няколко държави, а от десетки актьори, притежаващи и упражняващи различни видове власт. Това е радикално разместване в политическата архитектоника.
XX век определено започна многополюсно. Но след 50 години, 2 световни войни и множество по-малки конфликти, възникна двуполюсната система. След края на Студената война и рухването на Съветския съюз, двуполюсният модел бе заменен с еднополюсен, при който в международната система доминираше една сила - САЩ. Днес, обаче, силата не е концентрирана в една точка, и началото на тази безполярност повдига редица важни въпроси. По какво се различава тя от други форми на международния ред? Как и защо се случи тя? Какви са нейните евентуални последици? И как би трябвало да реагират САЩ?

ПО-НОВИЯТ СВЕТОВЕН РЕД

Противоположно на многополюсния свят - който включва няколко ясно изразени силови полюси - безполюсната международна система се характеризира с множество центрове със значителна концентрация на сила.

В многополюсната система не доминира нито една сила; в противен случай тя се превръща в еднополюсна. Нито пък концентрациите на сила се разпределят между две точки - тогава системата ще бъде двуполюсна. Многополюсните системи могат да бъдат основани на сътрудничество, дори могат да приемат формата на съюз, при което няколко велики сили съвместно изработват правилата на играта и наказват тези, които ги нарушават. Те могат и да се конкурират помежду си, установявайки баланс на силите, или да влязат в конфликт, ако този баланс се наруши.

На пръв поглед светът днес може да изглежда многополюсен. Главните играчи - Китай, ЕС, Индия, Япония, Русия и САЩ - имат малко повече от половината население на света, 75% от глобалния БВП и 80 % от глобалните разходи за отбрана. Видимостите, обаче, могат да бъдат измамни. Днешният свят коренно се различава от този на класическата многополярност: съществуват много повече силови центрове, и голяма част от тях не са нации-държави. И наистина, една от характерните черти на съвременната международна система е, че нациите-държави са загубили своя монопол върху силата, а в някои области - и своето преимущество. Държавите са изправени пред конкуриращи ги актьори: над тях стоят регионалните и глобални организации, а отдолу - паравоенните образувания; хоризонтално тяхната власт се оспорва от многобройните неправителствени организации и корпорации. Силата сега е дифузирала: тя се намира в много ръце и на много места.

Освен 6-те главни, има и много регионални сили в света: Бразилия и, с известни уговорки, Аржентина, Чили, Мексико и Венецуела в Латинска Америка; Нигерия и ЮАР в Африка; Египет, Иран, Израел и Саудитска Арабия в Близкия Изток; Пакистан в Южна Азия; Австралия, Индонезия и Република Корея в Източна Азия и Океания. Доста голям брой организации също така биха могли да бъдат включени в списъците на властовите центрове, в това число: глобални организации като МВФ, ООН, Световната банка; регионални, напр. Африканския съюз, Арабската лига, АСЕАН, ЕС, Организацията на Американските държави, Южноазиатската асоциация за регионално сътрудничество; тези на функционална основа, като Международната енергийна агенция, ОПЕК, Шанхайската организация за сътрудничество, Световната здравна организация. Тук биха попаднали и някои щати в рамките на нации-държави (Калифорния в САЩ, Утар Прадеш в Индия), и градове (Ню Йорк, Сао Паоло, Шанхай); големите глобални компании в областта на енергията, финансите и производството. Други актьори, заслужаващи внимание, са глобалните медии (Aл Джазира, Би Би Си, Си Ен Ен), милиции (Хамас, Хизбола, армията на Махди, талибаните), политически партии, религиозни институции и движения, терористични организации (Ал Кайда), наркокартели и неправителствени организации от по-малко агресивния тип (фондацията Бил и Мелинда Гейтс, Лекари без граница, Грийнпийс). Днешният свят все повече става свят на дифузната, а не на концентрираната власт.

В този свят Съединените щати са, и задълго ще останат, най-големият властови център. Те харчат повече от 500 млрд. долара годишно за армията си - а ако включим и операциите в Афганистан и Ирак, това прави повече от 700 милиарда - и притежават сухоземни, въздушни и морски сили, които са най-боеспособните в света. Тяхната икономика, с БВП от около 14 трилиона долара, е най-голямата в света. Съединените щати са и мощен източник на влияние - културно (чрез филмите и телевизията), информационно и иновационно. Но реалната мощ на американската позиция в света не бива да замаскира нейния относителен упадък, а с него и абсолютния упадък на влияние и самостоятелност. Делът на САЩ в глобалния внос вече е паднал до 15 %. Въпреки че американският БВП надхвърля 25% от световния, този процент ще спада, като се има предвид действителната и проектирана разлика в темпа на растеж между Съединените щати - от една страна - и азиатските гиганти и много други страни - от друга - в много от които той превишава два-три пъти този на Съединените щати.

Ръстът на БВП едва ли е единственият показател, за това че САЩ отстъпват от лидерската си позиция в икономиката. Друг фактор е нарастването на суверенните фондове на богатство в страни като Китай, Кувейт, Русия, Саудитска Арабия и Обединените Арабски емирства. Тези контролирани от правителствата богатства, предимно от износа на газ и петрол, възлизат на около 3 трилиона долара. Те нарастват, предполагаемо, с 1 трилион годишно и са все по-важен източник на ликвидност за американските фирми. Високите цени на енергията, дължащи се предимно на повишеното търсене в Китай и Индия, ще се задържат за известно време, което означава, че размерът и значението на тези фондове ще продължат да растат. Възникват алтернативни стокови борси, които отклоняват компаниите от американските борси и дори отправят първоначални обществени оферти (IPO). Лондон, по-специално, се конкурира с Ню Йорк като световен финансов център, и вече го е надминал по брой на IPO. Доларът отслабна по отношение на еврото и британската лира, и има вероятност да направи това и спрямо азиатските валути. Повечето вложения в света сега са във валути, различни от долара, и е възможно деноминирането на петрола в евро или в кошница от други валути - стъпка, която ще направи американската икономика по-уязвима към инфлацията и към валутните кризи.

Американското превъзходство се оспорва и в други области, напр. военна ефективност и дипломация. Военните разходи не са пропорционални на военния капацитет. 11 септември показа как с малки инвестиции терористите можаха да причинят човешки и физически загуби в огромен размер. Много от най-скъпите модерни оръжия не са особено полезни в съвременните конфликти, в които традиционните бойни полета са заменени с градски фронтови зони. В такава обстановка голям брой леко въоръжени бойци могат да се окажат по-добре действащи от по-малко на брой високо тренирани и по-добре въоръжени американски войници.

Във века на безполярност силата и влиянието са все по-малко свързани. Призивите на САЩ към другите да се реформират, ще остават без отзвук, техните помощни програми ще купуват по-малко, а санкциите, инициирани от тях, ще постигат по-малко. В края на краищата Китай се оказа страната, която упражни най-голямо влияние върху ядрените програми на Северна Корея.

Призивите на САЩ към другите да се реформират, ще остават без отзвук, техните помощни програми ще купуват по-малко, а санкциите, инициирани от тях, ще постигат по-малко. В края на краищата Китай се оказа страната, която упражни най-голямо влияние върху ядрените програми на Северна Корея.
Способността на Вашингтон да окаже натиск над Техеран бе повишена от участието на няколко западноевропейски държави, но отслабена от нежеланието на Китай и Русия да санкционират Иран. И Пекин, и Москва подкопаха международните усилия за натиск върху суданското правителство да прекрати войната в Дарфур. Пакистан, междувременно, неколкократно демонстрира, че е в състояние да отклонява увещанията на САЩ; същото правят и Иран, Северна Корея, Венецуела и Зимбабве.

Такава тенденция се наблюдава и в областта на културата и информацията. Боливуд произвежда повече филми годишно от Холивуд. Увеличават се алтернативните ТВ програми на тези, произведени и разпространявани от САЩ. Уебсайтове и блогове от други страни все повече конкурират новини и коментари, произведени в САЩ. Разпространението на информация е не по-малка причина за безполярността, отколкото разпространението на оръжия.

СБОГОМ НА ЕДНОПОЛЯРНОСТТА

Чарлс Краутхамър бе по-прав отколкото си даваше сметка когато, преди повече от две десетилетия, писа на тези страници за това, което той нарече "времето на еднополярността". По онова време превъзходството на САЩ бе реално. Но това трая 15-20 години. От гледна точка на историята то бе не повече от един момент*. Традиционната теория на реализма би предсказала края на еднополярността и зараждането на многополюсен свят. Съгласно тази линия на разсъждения, когато великите сили действат като такива, те стимулират съпротива от страна на други сили, които се боят от тях или ги ненавиждат. Краутхамър, в духа на точно тази теория, писа: "Несъмнено, с течение на времето ще настъпи многополярност. След може би едно поколение ще има велики сили равни на САЩ, и светът по структура ще наподобява този отпреди Първата световна война.

Това, обаче, не се случи. Въпреки широкото разпространение на антиамериканизма, нито една велика сила, или група такива, не е способна да се конкурира със САЩ. Отчасти това е, защото неравенството в силите е все още твърде голямо. С течение на времето страни като Китай може да постигнат БВП сравним с този на САЩ. Но в случая с Китай голяма част от това богатство ще отиде за задоволяване нуждите на огромното население на страната (голяма част от което все още живее бедно) и няма да може да бъде използвано за увеличаване на военния капацитет или за външни начинания. Поддържането на политическа стабилност по време на такова динамично, но неравномерно, развитие няма да бъде лесно. Индия е изправена пред подобни демографски проблеми и е допълнително обременена от твърде много бюрокрация и твърде малко инфраструктура. БВП на ЕС сега е по-голям от този на САЩ, но ЕС не се проявява като единна национална държава, нито е в състояние, или склонен, да действа по настоятелния начин на историческите велики сили. Япония, от своя страна, е с намаляващо и стареещо население и не притежава политическата култура да играе ролята на велика сила. Може би Русия има по-голям шанс, но нейната икономика е все още предимно от експортен тип, а е и притеснена от намаляващото си население и вътрешни предизвикателства към целостта на държавата.

Фактът, че сега не се наблюдава класическото съперничество между великите сили, и няма вероятност то  да се възроди в близко бъдеще, също е отчасти резултат от поведението на САЩ, което не насърчава подобна реакция. Това не означава, че САЩ при управлението на Джордж Буш-младши не са отчуждили другите държави от себе си; напротив, направили са го. Но те в повечето случаи не са действали по начин, който да доведе другите държави до извода, че САЩ представляват заплаха за техните жизнени национални интереси.

Друга пречка пред надигането на потенциални съперници сред великите сили е, че са зависими от международната система за своето икономическо благополучие и политическа стабилност. Следователно, те не са склонни да подкопават един ред, който служи на техните национални интереси. Тези интереси са тясно обвързани с трансграничните потоци на стоки, услуги, хора, енергия, инвестиции и технологии - потоци, в които САЩ играят решаваща роля. Интеграцията в съвременния свят потиска съперничеството и конфликтите между великите сили.

Но независимо че сред великите сили не се изявяват съперници на САЩ, еднополюсният модел е приключил. Изпъкват три причини за това. Първата е историческа. Държавите се развиват; те се усъвършенстват в създаването и обединяването на човешките, финансови и технологични ресурси за по-голяма производителност и просперитет. Същото важи за корпорациите и други организации. Възходът на тези нови сили не може да бъде потиснат. В резултат нараства броят на играчите, способни да упражняват регионално и глобално влияние.

Втората причина е политиката на САЩ. С това, което правят или не правят, САЩ ускоряват възникването на алтернативни силови центрове в света и отслабват своята позиция спрямо тях. Американската енергийна политика (или липсата на такава) е движещата сила за разрушаването на еднополюсния свят. От времето на първия петролен шок през 70-те години на ХХ век насам, американското потребление на нефт е нараснало с приблизително 20% и, което е по-важно, САЩ са увеличили вноса на петролни продукти повече от два пъти, и почти са удвоили неговия процент от потреблението. Тази нараснала нужда от чужд петрол допринесе за повишаването на световната му цена от 20 долара до повече от 100 долара за барел в рамките на по-малко от едно десетилетие. Резултатът е огромният трансфер на богатство и влияние към страните с енергийни запаси. Казано накратко, американската енергийна политика допринесе за превръщането на нефтените и газови производители във важни силови центрове.

е политиката на САЩ. Американската енергийна политика (или липсата на такава) е движещата сила за разрушаването на еднополюсния свят. От времето на първия петролен шок през 70-те години на ХХ век насам, американското потребление на нефт е нараснало с приблизително 20% и, което е по-важно, САЩ са увеличили вноса на петролни продукти повече от два пъти, и почти са удвоили неговия процент от потреблението. Тази нараснала нужда от чужд петрол допринесе за повишаването на световната му цена от 20 долара до повече от 100 долара за барел в рамките на по-малко от едно десетилетие. Резултатът е огромният трансфер на богатство и влияние към страните с енергийни запаси.
Икономическата политика на САЩ също играе роля. Президентът Линдън Джонсън бе масово критикуван за това, че едновременно води война във Виетнам и увеличава вътрешните разходи. Джордж Буш води скъпоструващи войни в Афганистан и Ирак, позволи на президентските разходи да се увеличават с 8% годишно, и намали данъците. В резултат фискалната позиция на САЩ се влоши от излишък от 100 млрд. долара за 2001 г. до дефицит от приблизително 250 млрд. долара в 2007 г. Може би по-сполучлив пример е балонният дефицит по текущата сметка, в момента, надвишаващ 6% от БВП. Това оказва натиск върху долара, стимулира инфлацията и натрупването на богатство и мощ другаде по света. Лошата регулация на ипотечния пазар и последвалата от това кредитна криза още повече изостриха тези проблеми.

Войната в Ирак също допринесе за отслабването на американската позиция в света. Тази война се оказа скъп избор - във военно, икономическо, дипломатическо, както и в човешко отношение. Преди години историкът Пол Кенеди очерта тезата си за "имперска свръхекспанзия"; теза, която предвиждаше, че Съединените щати в края на краищата ще западнат поради свръхекспанзия, подобно на други велики сили в миналото. Теорията на Кенеди най-непосредствено се оказа валидна за Съветския съюз, но се вижда, че и Съединените щати - при всичките си корективни механизми и динамика - не са застраховани.

И накрая, днешният безполюсен свят е резултат не само от възхода на други държави и организации, или на неуспехите и недомислията в американската политика. Той е и неизбежно следствие от глобализацията. Глобализацията увеличи обема, скоростта и значението на трансграничните потоци на почти всичко: от наркотици, електронна поща, парникови газове, произведени стоки, хора, радио- и ТВ-сигнали, вируси (виртуални и реални) до оръжия.

Глобализацията увеличи обема, скоростта и значението на трансграничните потоци на почти всичко: от наркотици, електронна поща, парникови газове, произведени стоки, хора, радио- и ТВ-сигнали, вируси (виртуални и реални) до оръжия. Глобализацията засилва безполярността по два основни начина. Първо, много трансгранични потоци действат извън контрола на правителствата, и дори без тяхно знание. В резултат глобализацията води до отслабване влиянието на великите сили. На второ място, същите тези потоци често усилват въздействието на недържавните актьори, напр. енергоизносители (които преживяват драматично увеличение на богатството си), терористи (които използват интернет за рекрутиране и обучение, международната банкова система - за трансфер на ресурси, и глобалната транспортна система - за трансфер на хора), непочтени държави (експлоатиращи черния и сивия пазар) и 500-те най-големи фирми в САЩ (които извършват бърз трансфер на персонал и инвестиции). Все по-очевидно е, че да бъдеш най-мощната държава вече не означава да имаш почти изключителен монопол върху силата. Сега е по-лесно от всякога отделни индивиди и групи да натрупат и акумулират значителна власт.
БЕЗПОЛЮСНО БЕЗРЕДИЕ

Все по-безполюсният свят ще има предимно негативни последици за САЩ, както и за голяма част от останалите държави. Това ще затрудни водачеството на Вашингтон в случаите, в които се опитва да организира колективен отговор на регионални и глобални предизвикателства. Една от причините е свързана с простата аритметика. При толкова много играчи, притежаващи значима сила и опитващи се да утвърдят своето влияние, ще бъде по-трудно да се осъществяват колективни отговори и да се накарат институциите да работят. Да се подтикват десетки е по-трудно от това да се подтикват неколцина. Многозначителен пример бе неспособността да се постигне съгласие в преговорите за глобалната търговия в Доха.

Безполярността също така ще увеличи броя на заплахите и рисковете, пред които е изправена страна като САЩ. Тези заплахи могат да приемат формата на непочтени държави, терористични групи, енергопроизводители, предпочели да намалят добива, или централни банки, чиито действия или бездействие създават условия в ущърб на ролята и силата на американския долар..

И все пак, дори и безполярността да е неизбежна, не е задължително тя да носи тези характеристики. Ако перифразираме теоритика по международни отношения Хедли Бул, глобалната политика във всеки даден момент е смес от анархия и йерархия. Въпросът е в баланса и в тенденцията. Много може и трябва да се направи за оформянето на безполюсния свят. Редът няма да възникне просто така. Напротив, оставен сам на себе си, с течение на времето, безполярният свят ще става все по-объркан. Ентропията постулира, че системите съставени от голям брой актьори клонят към по-голяма произволност и безредие в отсъствието на външна интервенция.

САЩ трябва да предприемат стъпки за намаляване риска от превръщане на безполярния свят във врящ котел на нестабилност. Това не е призив към едностранност; това е призив към САЩ да внесат порядък в собствения си дом. Еднополярността принадлежи на миналото, но САЩ все още са по-способни от всеки друг играч да подобрят качеството на международната система. Въпросът е дали те ще продължат да бъдат способни на това.

И накрая, САЩ трябва да засилят своята способност да предотвратят банкрут на държавата или да ликвидират неговите последици. Това ще изисква изграждането и поддържането на по-голяма армия, която да бъде в състояние да се справя със заплахи от рода на тези в Афганистан и Ирак. Също така, това ще означава създаването на един граждански еквивалент на военния контингент, в помощ на задачите по националното изграждане. Продължителната икономическа и военна помощ ще бъде жизнено важна в подпомагането на слабите държави за едно отговорно поведение към техните граждани и съседи.

НЕ ТОЛКОВА САМОТНАТА СУПЕРСИЛА

Многостранността ще бъде решаваща в един безполюсен свят. За да успее, обаче, той трябва да бъде преустроен така, че да включва актьори и извън великите сили. Съветът за сигурност при ООН и Г-8 (групата на високо индустриализираните държави) трябва да се реконструират, за да отразят днешния свят, а не ерата след Втората световна война. Моделът за това бе подсказан на неотдавнашна среща в ООН. Въпросът как най-добре да се отговори глобално на проблемите в общественото здравеопазване бе дискутиран от представители на правителства, агенции към ООН, неправителствени организации, фармацевтични компании, фондации, мозъчни тръстове и университети. В подобен формат бе срещата в Бали през декември 2007 г. за климатичните промени. Многостранността може да бъде по-неформална и не толкова всеобхватна, поне в началната фаза. Наред с организациите, ще бъдат необходими и мрежите. Да се постигне всеобщо съгласие по всичко, ще става все по-трудно; САЩ ще трябва да мислят за сключване на споразумения с по-малко на брой партньори и с по-скромни цели. Търговията е един сполучлив модел, в смисъл че двустранните и регионални споразумения запълват вакуума, създаден от неуспешното приключване на кръга преговори за глобалната търговия. Същият подход може да се приложи и към климатичните промени, където съгласие по отделни аспекти на проблема (да кажем, обезлесяването), или споразумения, включващи само някои страни (главните производители на газови емисии, напр.), може да се окаже работещо, за разлика от споразумение, което се опитва да включи всички страни и да реши всички проблеми. Повелята на деня вероятно е, да се подхожда конкретно във всеки отделен случай.

Безполярността усложнява дипломацията. Неполярният свят не само включва повече актьори; той също така е лишен от предсказуемите фиксирани структури и отношения, които обикновено определят едно-, дву- и многополюсните светове. Съюзите, по-специално, ще загубят много от своето значение, дори и само защото те предполагат предсказуеми заплахи, перспективи и задължения - все неща, които вероятно ще бъдат в недостиг в ерата на безполярието. Вместо това, отношенията ще станат по-селективни и ситуационни. Ще става по-трудно да се класифицират другите страни като съюзници или противници; те ще сътрудничат по някои проблеми и ще се противопоставят по други. Печеливши ще бъдат консултациите и изграждането на коалиции, както и дипломацията, насърчаваща сътрудничеството, когато то е възможно, и която предпазва това сътрудничество от вредното излъчване на неизбежните несъгласия. САЩ вече не могат да си позволят лукса да провеждат външна политика на принципа "Който не е с нас, е против нас".

Безполярността ще бъде трудна и опасна. Но насърчаването на по-голяма степен на глобална интеграция ще помогне за по-голяма стабилност. Създаването на едно ядро от правителства и други актьори, заинтересовани от сътрудничеството на мултилатерализма ще бъде голяма стъпка напред. Наречете я "съгласувана безполярност". Това няма да елиминира безполярността, но ще допринесе за нейното управление и ще повиши шансовете за това международната система да запази своята стабилност.

* В оригинала буквалният израз е "еднополюсният момент".


 

 
/Със съкращения/
Превод Мак Станчев

 

 





Общи условия