Брой 6, 2008 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  Интервю

  "Българите да не чакат нито Европа, нито САЩ, а да си запретнат ръкавите..."


Господин Тончо Ккарабулков е роден в с.Българево, Бургаско. От 60 години е емигрант в Париж. Той е поет, журналист, политик. Ратува за една България, в която политиците да служат на народа. Ратува за единство на земеделските политически формации в България. Ратува за един Европейски съюз, който да завърши окончателно обединението на континента.

Той е един от създателите на Френско-българския институт в Париж през 1955 г. и редактор на сп. "Revue periodique sur la vie en Bulgarie", което от десет години редовно излиза в Париж.

Автор е на сборниците стихове "Камбаните бият", 1953г.,"Черни години", 1955 г., и "Изгнанически стихове"




Господин Карабулков, Вие сте емигрант от 1947 г. Как приехте вестта за промяната на 10 ноември 1989 г.?

Господин Карабулков, Вие сте емигрант от 1947 г. Как приехте вестта за промяната на 10 ноември 1989 г.?
Ние очаквахме, че неизбежните промени ще настъпят по-бързо и по-решително. За съжаление, не стана това, което искахме. Ние, както по-голяма част от българите, не искахме проливане на кръв, защото знаехме какво стана при фаталната промяна през 1944 г. - загинаха хиляди невинни хора. Ние се завърнахме през 1992 г. с желанието да помогнем, с каквото можем. Никой от нас нямаше големи политически амбиции. Така или иначе ние бяхме с политически убеждения, клонящи надясно и нашите идейни другари ни убедиха да участваме в политическия живот. Лично аз не исках да влизам в политиката, защото първо, годините ми бяха се натрупали и второ - моето поле на работа беше по-друго, но те настояваха да вляза в листите за изборите през 1992 г.

Имате предвид хората около Милан Дренчев ли?

Не, ние се опитахме да направим БЗНС -единен и да съберем хората от различните тенденции в земеделското движение и да се опитаме да вървим напред.

Вие сте били с господин Ценко Барев, когато той дойде през 1992г., така ли?

Да. Ние тръгнахме от гръцката граница. Правихме събрания на няколко места в провинцията и тогава дойдохме в София. Искахме да се създаде известна гласност и тогава да се включим в общите усилия за промяна. След това известно време останахме по-настрана, за да бъде ръководството на движението в ръцете на хората, които бяха минали през затворите и концентрационните лагери. Опитахме се да направим това обединение и в известна степен се постигнаха някакви резултати, но за съжаление, както знаете, в земеделските организации има много тенденции и не можа да се получи онова единство,за което мечтаехме. Имаше много фактори - лични амбиции, вероятно и подстрекаване отвън. Така БЗНС не получи възможност да влезе в парламента, а в една демократична обстановка след като нямате представители в Народното събрание, не може и да влияете. За съжаление и първоначалният образ на СДС започна да се разпада. Аз останах в България с намерение да помогна с каквото мога, но видях, че не е възможно, че няма много хора, които искат да променят нещата истински и се върнах в Париж. Там бях оставил за около година семейството си.

Как съжителстват у Вас поетът и политикът?

Аз винаги съм се опитвал да бъда реалист. Никога не съм се стремял да фантазирам. Знам, че в политиката трябва много време, много толерантност и затова се опитвахме да бъдем много коректни един към друг в организацията и то към хората, които не мислеха като нас.

Какви бяха различията във възгледите на бългрските емигранти в Париж?

Сред емигрантите имаше хора, обединени около Българския национален комитет с председател Г.М.Димитров. В този комитет влизаха хора от земеделците, социалдемократите, от демократическите партии. Това бяха хора с убеждения център и леко вляво. От друга страна имаше хора и с по-десни убеждения. Монархистите не бяха особено активни. Имаше и групи, които изповядваха по-десни идеи. Това бяха хората от Националния фронт на Иван Дочев. Те издаваха и списание. Имаше и група на български анархисти. Те не бяха ного шумни, но не оставаха и незабелязани. Имаха един отговорник, който се казваше Георги Хаджиев, той е участвал в Испанската гражданска война. Той се върна в България и почина тук.

Това бяха трите основни групи в емиграция. Всеки си вървеше по своя път, но никога не сме изпадали в нападки, нито писмени, нито пък в някакви сбивания.

Ролята на българската държава и преди, и сега върху живота на емиграцията?

Ако ви интересува, аз мога да изпратя филма, който направихме върху фактологията от моето досие. Първо, аз написах книга, която озаглавих "Досие - изменник на родината". Това стана възможно след като през 1997 г. се запознах с досието си. Поставих на книгата това заглавие, защото през цялото време след 9.09.1944 г. българските власти ни третираха като такива. По книгата по-късно направиха филм. Филмът беше дело на френски екип. Дойдохме в България през 2005 г. и успяхме да минем по пътя, който всъщност е пътят на моя живот, пресъздаден в книгата. Отидохме в Държавна сигурност, разпитахме някои от бившите затворници, бяхме в лагера "Белене". След това аз поисках да интервюирам и някои от бившите шефове на ДС. Срещнах се с Димитър Иванов, някогашен началник на Шесто отделение, а сега пак важен фактор - издател на вестници и т.н. Във филма, който създадохме е документирано как господин Д. Иванов самоуверено казва: "Е, да, Вие се борите за демокрация, ако тръгнете по този път, по който тръгнахме ние, значи вашата демокрация е като нашата."

Интервюирах също и г-н Бойко Борисов, който тогава беше главен секретар на МВР. Той доста се изненада, защото според искането за срещата аз трябваше да взема интервю за списанието, което издаваме на френски език "Revue periodique sur la vie en Bulgarie", но след като ме прие аз веднага минах на интересуващите ме проблеми. Той се изненада и възкликна: "Ама нали щяхме да говорим за друго!" Казах му, че ще говорим и за друго, разбира се... Тогава той започна да ми обяснява, че също е пострадал от режима, че дядо му е бил репресиран. Нашият разговор трая няколко минути.

Каква е съдбата на този филм?

Предложих го на няклко български телевизии, разбира се, те не го излъчиха, понятно защо. Телевизия "Скат" го излъчи. От отзивите за филма разбрах, че тази телевизия се гледа масово. Обадиха ми се не само мои близки, познати и роднини. Обадиха ми се и хора, които не познавам. Във Франция една телевизя го излъчи. Каква ще бъде съдбата му по-нататък не знам.

Кажете нещо за списанието, което издавате?

Това списание излиза от името на Френско-българския институт. Целта беше да запознаем французите с България, особено в миналото. Ставаше въпрос да изнесем истинското положение на българския народ. През 1955 г. създадохме Френско-българския институт и ще подчертая, че това стана по инициатива на един български евреин господин Уливенбаум, който работеше тогава във френска библиотека и с когото си сътрудничехме. Един ден господин Уливенбаум предложи да създадем този институт. Разбира се, участваха хора много по- отговорни от мен, аз бях тогава най-младият в екипа. Тогава дори започнахме да издаваме и списание, от което излязоха само няколко броя. И както много инициативи в емиграция това списание спря съществуването си поради липса на финансови средства. След това екипът се пръсна, минаха години и след като дойдоха промените/ не знам с кавички или без кавички да изричам думата п р о м е н и/, събрахме се отново и решихме да възстановим Френско-българския институт. Минаха още няколко години, във Франция се създадоха френско-български организации, които имаха за цел да подпомогнат живота в България, обикновено чрез изпращане на помощи за детски и старчески домове. Ние, от Френско-българския институт, решихме, че няма смисъл да повтаряме тази благотворителна дейност, защото нямахме възможностите на споменатите организации. Вместо това започнахме да издаваме списанието , за което стана дума.То започна да излиза преди десет години. Слава Богу, стигнахме до брой 41 и надявам се - ще продължим.

Как Вие виждате днес френско- българските взаимоотношения?

Няма никакво съмнение, че България има интерес да разширява сътрудничеството си с Франция и с другите страни от ЕС. Франция, не го казвам аз, казват го редица френски дипломати, не е достатъчно активна в Източна Европа и специално в България. По едно време Франция заемаше едва дванайсто място по инвестиции в България, което е учудващо за една такава голяма страна. Струва ми се, че Франция прави много в областта на културата, на езика. Може би за французите българският пазар е доста малък и затова не ги интересува. По едно време даже някой ми казваше, че ако французите влязат в българския пазар, това ще бъде като възможност за проникване в пазарите на бившия Съветски съюз. Струва ми се, че в последно време има някакво активизране в тази посока.

Еднакво ли се понася изгнаничеството от поета и политика. Има ли конфликт в самия Вас?

В едно стихотворение казвам, че винаги съм тук, в България, при семейството ми. Понякога, като се събудя, обсебен съм от някакво чувство,че съм още в родината. Но ние нямахме друга възможност. Избрахме този път, водени от романтизма, че отиваме в емиграция, за да се върнем един ден по Ботевски, да се бием за свободата на България. И тази наша романтична идея сякаш бе доловена от хората на ДС, които както разбирам от досието ми, винаги са следили всяка наша стъпка. Това е било страх, идеологически фанатизъм или предчувствие за справедливо възмездие, не знам. Предават се нареждания да се проверява около къщата ни, дали съм се върнал. Особено след Унгарските събития през 1956 г. През цялото време мерките срещу мен от страна на ДС са били такива, като че ли всеки момент ще се върна и сам ще сваля режима. Придавали са си такава важност. Подписвали са се под заповеди полковници, генерали. Ще дам един пример: отивам с един политически съмишленик във Виена. Годината е 1956-а. Така правехме обикновено, за да се видим с нашите приятели, да обсъдим конкретни въпроси. Не зная кой ги е излъгал, че ние отиваме във Виена със съвсем други цели. И чета аз в досието си, цяла сага, сътворена от ДС. Още на другия ден след нашето тръгване, виждам заповед от зам.министъра на МВР до Гранични войски. От тази заповед разбирам,че ние не отиваме във Виена, а в Турция, за да прехвърлим оттам емигранти. И така от Гранични войски заповед до Бургас, от Бургас друга заповед до Айтос. Приложена е шифрограма, от която разбирам,че около 20 човека са ангажирани да следят евентулните мои пътеки. Предполагали, че като се върна, ще отида при родителите ми, при сестра ми, че ще потърся връзка с близките ми, които денонощно са под наблюдение. Някои от доносите, подписани с псевдоними, също издават системта. Някой бил при баща ми, увещавал го да ми пише да се върна и т.н. Но баща ми нито ред не ми е писал в този смисъл, дори и да беше писал нещо подобно, аз щях да се досетя, че това е под натиск и давление. Когато се върнах и видях досието си, не открих никой от моите близки да е доносничел против мен.

Какви бяха впечатленията Ви от българското село, когато се върнахте през 1992 г. и какви са днес?

Трагично е положението на българското село. Мисля, че можеше да бъде по-иначе. Разбира се, ние не можехме да се върнем към селското стопанство отпреди 50-60 години. Заехме, че земята беше насилствено кооперирана, но какво попречи това насилствено колективизиране да се превърне в свободно коопериране. За голямо нещастие това не стана. На мен ми е тъжно, когато гледам порутени сгради на бившите ТКЗС-та, защото всичко, което е имало някаква стойност е разграбено. Тракторите, комбайните, камионите бяха продадени на безценица.

Аз съм привърженик на кооперативната идея. Мисля, че истинската кооперация можеше да бъде от полза в този труден преход. За съжаление, това не стана.

Вие имате ли някаква рецепта за излизане на българското село от това тежко състояние?

България пропусна съзнателно или не, а може би и по желание на някого, важните години, когато можеха да станат промените. Сега, както виждам, българският пазар е наводнен от чужди стоки, много по-евтини от българските, било от Турция, било от други страни, където работната ръка е много по-слабо платена отколкото тук. За съжаление, това не обещава нищо добро за българския пазар.

Как виждате България след 10-15 години?

За голямо съжаление, виждам България без българи. Виждам България уморена. Ще ви кажа искрено, аз всеки път като се върна, а се връщам с голямо желание, тръгна ли по обратния път към Париж, отнасям известна умора.

Има обаче нещо много противоречиво. Аз бях две -три седмици в Бургас. В Бургас не виждам бедни хора. Виждам млади семейства, които се разхождат вечер. Виждам бременни жени, излезли с децата си. От друга страна знаем, че населението на България намалява. Това е необяснимо за мен. Гледам хора, облечени прилично, ресторантите пълни, това не са чужденци. Тези хора не създават впечатление на бедни. Та не знам какво да Ви кажа. Чудотворни решения на проблемите не същестуват. Българите да си запретнат ръкавите и да не чакат нито Европа, нито Америка!

Нещо по-конкретно?

Създаване на гражданско общество, което в България липсва. Аз знам на Запад какво е. Когато на хората от една социална категория засегнат интересите те излизат да протестират на улицата. Когато примерно на учителите по политически или социални пътища уронят престижа, може пет дни, може петнайсет дни, но те ще протестират и няма правителство, което да устои на такъв натиск.

А как виждате Европа и съдбата на промените, свързани с разширяването на ЕС?

Европа няма друг избор,освен да се обедини. Европа загива, загива първо по причини на демографията. Знаете, че всички големи държави внасят работна ръка. За Франция това са хора предимно от бившите й колонии. Как да Ви кажа, това стана в известна степен и с цел да притиснат синдикатите. Ако имаше липса на работна ръка, синдикатите щяха да бъдат силни. Получи се обаче и обратният ефект, защото внасянето на работна ръка е нож с две остриета. Затова сега се вземат и контрамерки. През миналата година около 15-20 000 лица, дошли във Франция, бяха върнати по родните им места.

И да се върнем на Европа. Тя няма бъдеще,ако не се обедини. Не със сила, а с убеждаване.

В този ред на мисли как виждате присъединяването на Р Мкедония към ЕС?

Това е много щекотлив въпрос. Всички съседи на Македония са заинтересовани от нейното бъдеще. Аз се връщам отново на демографията. Демографията ще изиграе своята роля. В момента Гърция от своя страна създава проблеми. България като че ли нехае. Не знам до каква степен Сърбия има още влияние там, но ако приемането на Р Македония е пътят за постигане най-сетне мир на Балканите, аз казвам: "Да живее Македония".

 

Благодарим Ви за това интервю, господин Карабулков!

Иван НИКОЛОВ





Общи условия