Брой 2, 2007 г.
Търсене в сайта:
 
Вход за потребители:
Име:   
Парола:   

  


НОВО!

НОВО!


Новия Брой

  Минало-съвременност

  Лавровенчаната поема “Сердарят” на Григор Пърличев и новите олимпийски игри


Григор Пърличев
Олга ПЪРЛИЧЕВА
н.с. в Кирило-Методиевския научен център – БАН

През 1830 г. в Охрид, в семейството на родители “бедни, но честни” се ражда Григор Ставрев Пърличев. По-късно ще го нарекат “апостолът от Охрид”, “Втори Омир”, “Венценосецът”, заради получената първа награда на поетическия конкурс в Атина през 1860 г. и заради лавровия венец, с който за пръв и единствен път е бил отличен българин. Детството на бъдещия писател преминава под контрола на патриархално семейство - майка, която не се бои от тежък труд – “лъвица телом и душею”, както сам Пърличев говори за нея с много обич, баща, който с усилия изхранва многолюдното семейство и си отива от този свят твърде рано, когато Григор е едва “шестмесечно младенче-седаче”. От ръцете на белобрадия, мъдър свой дядо, за когото Пърличев разказва в “Автобиография”-та си с признателност, едва четиригодишният – Григор, поема първия си буквар. Неимоверно бързо изучава гръцки език и още невръстен подпомага семейството с черен преписвачески труд на сложни гръцки ръкописи за богати охридски фамилии. В своята “Автобиография” Пърличев пише: “Нищо на света не обичам повече от майка и Омир!” След тази почти заклинателна фраза, можем да си представим вълнението, с което младият поклонник на музите е влязъл през 1850 г. в мечтаната Атина – люлка на античната култура.
Издържал с отлична оценка приемния изпит по гръцки език и получил “чудо похвали” от професорите, още същия ден се записва в Медицинския факултет на Атинския университет. Така Пърличев изпълнява непоколебимото си решение на всяка цена да следва в Университета, дори и да се наложи да живее “само с хлебец”. Посещава със старание лекциите, но се стъписва от езиковите грешки, допускани от самите преподаватели – “ми се струваше, че небото пада” – пише Пърличев и добавя в своята автобиография, че си е позволявал дори да коригира, някои от професорските езикови грешки “на много професори мога да преподавам”. Истинско удовлетворение Гр. Пърличев изпитва, когато по черните дъски на университетските аудитории изписва своите импровизирани стихове, четени с възторг от състудентите му, които обаче се отнасят презрително към българското му произношение, както и към минаващите покрай университета майстори, от близкия град Костур. С неизтляла след толкова десетилетия болка, по този повод, Пърличев си припомня: “Оскърбен в народното честолюбие тлеех от гнева и не можех да го излея”. Тук, в Атина, Г. Пърличев присъства на събитие, което ще изиграе извънредно важна роля не само в неговата съдба, но ще има своето значение и в обществения и литературен живот, както на Гърция, така и на България.
Атинските университетски конкурси заемат особено важно място в духовния живот на новоосвободена Гърция. С най-голям обществен резонанс между тях е конкурсът, основан в 1851 г., от Амвросиос Ралис. През периода на четвъртвековното му съществуване са разгледани общо 388 произведения от най-добрите поети на Гърция, а са наградени едва 21. Определеният за този конкурс ден е 25 март – рожденият ден на гръцката независимост.
Първото пребиваване на Григор Пърличев в Атина /1850-1852/ съвпада и с първото особено тържествено провеждане на конкурса през 1851 г. Пърличев присъства на събитието, което оставя незаличим спомен в съзнанието му. От Пърличевата кореспонденция с известните охридски търговци и меценати – братя Робеви – се очертават и причините за принудителното напускане на Гърция в 1852 г. “беше ме посетила пустата бедност” – пише Пърличев. Определят се границите и на втория му атински престой – 1858-1861 г. Настоятелните молби на младия ученик на Димитър Миладинов – Г.Пърличев – пред учителя да бъде изпратен да следва в Русия остават без всякакъв отговор. Със закътаните с мъка пари от скромната “учителска плата” Пърличев отново заминава за Атина. Второто следване в Атина може да се определи като най-бляскавия период от живота му. Когато получава възможно най-високото признание за литературния си талант, по някаква лоша игра на съдбата, същото време е белязано от огромни предизвикателства към присъщите му чест, благородство и литературно дарование. Проучването на гръцкия периодичен печат от ХІХ век, извършено от проф. Кирил Топалов, което осветлява най-важните периоди от биографията на Пърличев, дава редица интересни факти и за участието му в атинските поетически конкурси.
На 25 март 1860 г. в кралския Отонов университет се състоял поредния поетически конкурс, основан от А.Ралис. До конкурсната комисия, състояща се от авторитетните професори М.Икономидис, К. Папаригопулос и А. Рангавис, е адресирано писмо. То съпровожда една от поемите – “Сердарят” /“Войводата”/ и гласи: “Дошъл в Атина по диогеновски, поставям под отвеса на Вашата преценка първото си поетическо произведение – “Сердарят”, любопитен да науча дали мнението, което съм съставил от известно време за себе си, се оправдава донякъде или е рожба на младежко самохвалство… Очаквам решението ви с уважение и без предубеждение… Ако, обаче намерите в стиховете ми някаква хубост, желая да възнаградите бденията и трудовете, които съм положил, поне с една малка бащинска усмивка… Защото ви ги предложих не заради себе си… и ако не намерих доброто, то поне го потърсих.”
Така, непознавайки точно регламента на конкурса, т.е. че трябва да изпише името си пълно и да постави листа с него в запечатан отделен плик, Пърличев се подписва само с инициалите си – Г.С.П….
В подробния и обективен критически преглед на представените четиринадесет литературни творби, председателят на конкурсната комисия, Алекос Рангавис, достига и до поемата “Сердарят”. Описвайки накратко сюжета й, започва с някои малки несъвършенства, за да достигне до анализа на творбата. “Малък е камъкът, малко са релефите върху него, но колко точност, колко симетрия, колко усет за доброто в линиите му и колко живот е вдъхнало на тази проста творба чудотворното длето, така, че за него да тупти сърцето, когато всички други го оставят студено… Това произведение не допуска друго тълкуване, само едно възклицание на възхищение… Езикът му е много чист и безпогрешен… Композицията на поемата не е сложна, но истината рядко се нуждае от сложност, за да трогне и да се хареса… Колко опитно и забележително са изработени всички детайли, колко художествено е организирано всичко!... Всеки стих блести като чист бисер, поставен на подходящо място в богато украшение… Поема, която има толкова сериозни достойнства, може би трябваше да се отнесе не до едно село в Албания, а да увенчае Гърция!... Понеже има много и превъзходни достойнства, а недостатъците й са малко и съвсем второстепенни, комисията я смята за първа тази година и дава венеца на “Сердарят”. Тези думи прозвучават на церемонията по тържественото обявяване на резултатите от конкурса, пред огромно множество, препълващо две обширни зали в университета – министри, сенатори, професори и студенти. Но наградата всъщност се присъжда на анонимния победител, известен само с инициалите си. Той е някъде там – изтласкан от огромното множество към входа на залата, който е прекрачил с треперещи нозе. Шокиран от присъждането на наградата, обезсилен от прекомерно вълнение – българинът от Охрид, Григор Ставрев Пърличев. По-късно, описвайки звездния миг на присъждането на наградата и лавровия венец за поезия, в своята “Автобиография”, Пърличев ще обяви пред читателите, че не пише от”собствена гордост, а за възвишение на народната”, както и че “чрезмерната радост е по-убийствена от нещастието”. Поради шока, лавровенчаният поет не успява да реагира адекватно на момента и да заяви публично авторството си на наградената поема. За него най-важен е актът на признанието, което получава като поет и то отличен от най-авторитетно жури. Чужд на всяка показност, той е готов да остане анонимният лавроносец, но посъветван от приятели да идентифицира самоличността си, за да не се предизвикат спекулации с авторството на наградената поема, по-късно Г. Пърличев обявява пред комисията своята самоличност и авторство. Още на следващия конкурса ден, столичният вестник “Фос” помества официално съобщение на секретаря на Отоновия университет, Г. Докос за обявеното авторство от Григор Пърличев на новонаградената творба.
Атинските вестници печатат обширни коментари за тържеството в университета, за състезаващите се поетически произведения и техните автори. С повече подробности и опит за анализ на поемата “Сердарят”, специалното си похвално отношение към автора и поемата, показва в. “Атина”, чиято публикация е съпроводена със следното посвещение към поемата: “На велемъдрия
г-н Евангелис Запас, приятел на древната слава и основател на новите олимпийски състезания – първият плод на моите трудове – посвещавам. Евангелие запас
/1800-1865/, роден в с. Ламбово, Северен Епир, участник в армията на М.Бочар и се отличава с храбростта си. След революцията основава първото всегръцко индустриално и селскостопанско изложение и дава средства за възстановяване на Олимпийските игри. Посвещението към поласкания основател на новите олимпийски игри и богат меценат – Запас – донася на автора на лавровенчаната поема малка финансова помощ, с която през 1860 г. Пърличев издава поемата в отделна книга. В книгата авторът помества и специално обръщение към Запас, което гласи: “Прелюбородний мъжо. Вчера едва взел лавровия венец, бързам, посвещавайки ти моята увенчана поема, да засвидетелствам към тебе искрената си почит, чувство, което ти дължи и всяко елинско сърце. Без колебание, се надявам да видя и други богати твои сънародници, благородно следвайки достопочтения ти пример като основател на новите олимпийски състезания и примера на г-н Амвросиос Ралис, покровител на хубавия стил, да допринесат и в други дела, не по-малко полезни и насочени към голямата цел на Елинското възраждане. Убеден, че ще желаете да приемете благосклонно този мой дар, съм цял Ваш. “Това посвещение, с което за пръв път българин се застъпва за възраждането на модерните олимпийски игри. Г.Пърличев прави 34 години преди Пиерде Кубертен да основе Международния олимпийски комитет и 36 години преди провеждането на новите олимпийски игри в Атина през 1896 г.
За да се докоснем до атмосферата на това изключително събитие в културния живот на Гърция, а още повече на България, ще си послужа с цитати от атинския периодичен печат, засягащи темата за конкурса. Конкурсната комисия е твърде изненадана, от факта, че лавровенчаният българин владее до съвършенство сложния гръцки книжовен език – катаревуса – и търси доказателства за авторството на поемата. Вестник “Фос”: “Както се потвърди от различни доказателства, дадени пред ректора и особено от сходството в почерка и от различни строфи, които поетът издекламира наизуст, се доказва авторството на тази поема, действително, достойна за награждаване. … Поздравяваме поета, загдето с първите си крачки се представи с толкова съвършено произведение… Когато прочетохме цялата поема, се издигнахме в друга поетическа сфера и фантазията ни блуждаеше в героични места, за много време мислехме, че четем самия Омир – толкова го наподобява в описанията и в нравите: Интересен е коментарът на в. “То Мелон тис патридис” по повод отстъпването на половината от паричната награда, съпровождаща лавровия венец, от страна на Григор Пърличев – факт, произвел поразително впечатление, още повече, че подобна щедрост и благородство не е проявявана от други участници в конкурса. Преотстъпените 500 драхми се предоставят на беден гръцки семинарист. Пърличев се отказва и от стипендията, която с кралски указ се дава на наградените поети. Може би заради невръчената публично награда, а вероятно и заради накърняване на честта му в полемиката около конкурса с влиятелни съперници-причина за отказване от много блага в живота му. Вестникът посочва, че тази постъпка прави толкова повече чест на поета, като се има предвид, че той самият не е от богатите? Изключително ценна е рецензията, която печата на страниците на в. “Илиос”, един от най-авторитетните поети на своето време, Панайотис Суцос, който пише: “В съществената част на “Сердарят” г-н Григориос Ставридис е успял в извънредно голяма степен да създаде изключителна поема, чрез описанието на гръцките нрави и античния гръцки начин на творене… Ценим младия певец и смятаме, че ще има голямо бъдеще… “ Високата оценка на таланта и на поемата, която не е могла да бъде премълчана даже от един Суцос, който по правило никога не пише за този поетически конкурс, заради свои литературно-идейни съображения, е ярко доказателство за значимостта на тази творба, рожба на самобитен и силен поетически талант.
Наградата донася на Пърличев, запознаство и сътрудничество и с писателя Емануил Роидис, авторът на романа “Папеса Йоанна”, известен като писател, който в работата си се е доверявал само на много видни творци. Работейки над превода на съчиненията на Шатобриан, Роидис, поканва Пърличев да преведе част от тях в стихове. Очевидно Пърличев извършва успешно превода, защото под част от него, сам Роидис пише: “Тези стихове преведе за мен награденият поет на “Сердарят” г-н Григориос Ставридис.” Този факт показва сериозния авторитет, който си спечелва Пърличев сред най-известните писателски кръгове в Атина и че ако би останал в Гърция, пред него наистина се е откривала възможност за бляскава писателска кариера.
Този съзвучен с литературните достойнства на поемата “Сердарят” тон в столичната преса, е нарушен от Теодорос Орфанидис – професор по ботаника и съперник в поетическия конкурс на младия охридски поет. Очевидно, очаквал със сигурност наградата за поезия, която не получава, пише поредица от статии, с които оспорва решението на журито. Щедро обсипва със злостни клевети и обиди към всички – от председателя на конкурсната комисия. А. Рангавис, до получилия наградата. Първоначално Орфанидис помества хвалебствена статия за Рангавис, от чието продължение, след обявяване на победителя в конкурса, се отказва. Провокиран от лъжливите и твърде невъздържани нападки, опетнили “не само далите венеца, но и увенчания”, въпреки заявеното си искрено нежелание да не участва в подобни вестникарски разправии, верен на духа на олимпийските идеи за мир, разбирателство и сътрудничество, на които посвещава оспорваната поема, принуден да полемизира със своя професор, за да се защити Пърличев пише статия – отговор във в. “Фос”: “Г-н Орфанидис… уважавам те и сега, но само като професор и като поет, а не като мъж-философ, т.е. безстрастно. Но щом ти сам потъпкваш достойнството си, щом плачеш за наградата като малко дете, което иска от майка си сладкиш, щом ругаеш стиховете, достойно увенчани от мъже, които имат няколко зрънца философия в повече от мен и от теб, щом по твое желание слизаш от висините на Парнас, за да потънеш в блато от скандални чувства и фрази… които петнят не само комисията, но и цяла Гърция… щом смяташ, че си корифеят сред поетите… тогава смятам за опетнени не само далите венеца, но и увенчания… Без да го искам, ме предизвикваш да се състезавам, с теб и в прозата, както и в поезията…” Цитирам в съкратен вариант тази, както я окачествява в монографията си “Григор Пърличев. Живот и дело”, проф. К.Топалов, “забележителна по своята стройност и полемична логика обвинителна реч”, за да докажа, че макар и да е ранна публицистична изява, в нея откриваме редица черти, характеризиращи зрелия публицистичен стил на Пърличев: яснота на мисълта, последователност и убедителност на аргументацията, горещ темперамент и остър сарказъм. Недопускащ, че ученикът му е способен да даде толкова достоен и унищожителен отговор, Орфанидис пише нова статия във в. “Авги”, обвинявайки председателя на комисията, че е написал статията от името на Пърличев, окачествявайки Пърличев като: “подставен автор”, “българин-елинофил” и “един от апостолите на българската пропаганда в Атина”
Пърличев отхвърля инсинуациите на опонента си, подчертавайки и искрения си филелинизъм, и не без чувство на превъзходство и достойнство, заявява категорично българската си национална принадлежност, срещу коварните обвинения на Орфанидис: “… макар и да си ми професор – пише отново във в. “Фос”, Пърличев – ако слънцето ще ми дава светлина с ругатни, не му ща светлината. Вярвам в публиката, тоя неподкупен критик… Вярваш непоклатимо, че Рангавис пише на моя отговорност… Правиш като прост овчар, чието стадо е убито от мълния и не можейки с бедния си ум да си обясни явлението, с физически причини, вярва, че Бог го измъчва за греховете му. С тази разлика, че овчарят търси греховете си и се поправя, докато ти оставаш непоправим. Казваш, че съм българин! Да, г-н професоре, не се отричам от народността си! Но петнадесет години живях в служба и на Гърция… Образовах с гръцки език хиляди младежи /б.а., като учител в Охрид, Тирана, Габрово, Солун/, докато ти образоваше само себе си. Аз никога нищо, от никого не съм искал и ако пожънах лаври, пожънах ги героично, без да тропам на никоя порта! Да, българин съм и скит даже, ако искаш! Но още при първото си появяване на поетическо състезание, без труд, победих тебе, стария поет… Хвали се колкото искаш, че си сънародник на Омир, кой те чува!” С градация от въпроси Пърличев заклеймява Орфанидис, в лъжа и непочтеност: “А може би, смяташ, че всичко, което изговори, прави чест на отечеството ти… като посредствен човек, който се ръководи от страсти… Тогава на какво трябва да се надява Гърция, щом светилата й са помрачнели, щом солта й се е обезсолила?! Ако едва що възродили се, тръгваме към упадък, ако всичко се подчинява на имащите широка уста и гръмовен глас, тогава край, Гърция трябва да се удави във водите си!”
Остро провокираното национално и поетическо самочувство на младия любимец на музите, подобно на епическите си герои Кузман-капитан от поемата “Сердарят” и Скендербей /от втората му едноименна поема/, призовава с романтична пламенност противника си Орфанидис на открит публичен двубой в Университета: “…Вярвам, че след преценката, ще бъдеш смешен! Ако искаш опитай!” Изтъквайки, че Орфанидис спекулира с българския му произход, за да го дискредитира като орган на чужда пропаганда, младият поет дава достоен урок на своя професор, обръщайки се към героичния гръцки народ, призовавайки го за арбитър в неравната битка между беззащитната истина и организираната и силна завист и лъжа. В този въодушевен позив има искрена симпатия към народа на изстрадалата гръцка земя, “на която – както пише сам Пърличев – са ставали нечувани борби за свобода,… където всяка скала, всяко поле, всяка морска вълна напомнят за някоя славна битка…, където и днес ралото на селяка се препъва в непогребаните кости на героите”. “Колкото големи и гибелни са резултатите от клеветата, толкова малка е силата на словото – споделя Г.Пърличев в многократно цитираната “Автобиография” – словото е нещо крилато и преходно, а клеветите са трайни. Защото чувствам малка наклонност за медицина, за твое съжаление, обаче, - се обръща той към Орфанидис – имам голяма склонност към поезията и толкова много, че ти се ужаси… Моля се на Бога да бъдат враговете ми надменни, клеветници, с една дума – жалки… В твое съчинение казваш, че си щял да се чувстваш щастлив, ако бъдеш победен от някого от по-младите от тебе. Казваш, че не знам латински. Ти, който не ме познаваш, откъде заключаваш, че не знам и италиански! Плоски, празни думи! Наричаш ме нелош, може би за мое утешение. Да, г-н професоре, всички, които ме познават ме уважават като такъв. Защото още не възлязал на филологическия хоризонт, затъмних светлината на теб, който преминаваш зенита… Истината рано или късно ще блесне и клеветите ти ще бъдат наречени просто клевети… Предизвиквам те да положиш десницата си върху Евангелието, при един свещеник и да се закълнеш, че си казал всичко не, за да ме унищожиш… Надявам се, че ако е останала у теб и искрица съвест, десницата ти ще трепери, докосвайки Библията. Аз, твоята жертва, съм готов да сложа ръка на Разпятието и да се закълна пред целия гръцки народ, че единствената цел на клеветите ти, е да ме унищожиш.-.. Гръцки народе! Ти, който почиташ войнствените дела на героите и се стремиш към тях, защити поетите, гонени от завистта! Гърци, докажете, че сте благороден народ. Иначе, ако един сам грък, /с изключение на Орфанидис/ презре мен и поезията ми, окачвам лирата си на върбов клон, оставям със скръб тази земя, където дишах въздуха на свободата и отивам на заточение в далечни краища – в огнището на тиранията, за да не се чува повече гласът ми…”
Този позив е едно от най-ярките доказателства за искрения филелинизъм на Пърличев, с който и приживе нему, а и днес, някои български и чуждестранни, автори си позволяват спекулации. Доказателство е и за широтата на политическите и културните му възгледи, нареждащи го сред дейците, осъществяващи на практика идеите на едни от най-светлите умове на Гърция, и на България през ХІХ и ХХ век, като Ригас Фереос и Г. Раковски, идеи – за балканско културно и политическо сътрудничество. В защита на Г. Пърличев се обявяват отново най-авторитетни гръцки писатели, редактори на прогресивни публицистични издания, като споменатия П. Суцос и Константинос Левидис – редактор на в. “Елпис”. Суцос се възмущава, че без доказателства, Орфанидис клевети талантливия младеж, за да отмъсти всъщност на наградения поет и използва българския му произход, който уж намалява достойнството му, клевета, така “смъртоносно обиждаща братското чувство на гърците към българите”. Клевети българинът, научил гръцкия език така съвършено, че да спечели толкова престижен гръцки конкурс, непримирим враг на всякаква пропаганда, имаща коварната цел да раздели братя, намерили във взаимното разбирателство утешение, в страшните дни на робството. Когато българите, начело със своите генерали се бореха с героите на Гърция в свещената борба за Отечеството и свободата”. Изтъквайки също, общата историческа и политическа съдба на гърци и българи, като важно условие за изграждане на приятелски взаимоотношения, получили вече бойното си кръщение в гръцката национално-освободителна революция от 1821 г., “когато обилна българска кръв изтече, заедно с гръцката по бойните поля”. На свой ред, К.Левидис, обвинява Орфанидис, че именно той служи на интересите на чужди пропагандисти, поддържайки с поведението си политика на противопоставяне на балканските народи. Пламенната, обективна и аргументирана защита на двамата – най-видни гръцки, прогресивни писатели, е най-категоричното доказателство за правотата на позицията на Григор Пърличев, за прогресивната му и демократична политическа ориентация, доказваща, че само в политическото и културно сътрудничество на балканските народи, е залогът за постигане на по-добро бъдеще, идеи, удивително хармонизиращи с духа на олимпизма!
Кореспонденцията на Г.Пърличев, с братя Робеви от Охрид, съдържа писмо от м. ноември 1860 г., от което стават ясни намеренията на охридския възрожденец да подготви “литературната смърт” на Орфанидис, чрез книга съдържаща ново, преработено издание на поемата “Сердарят”, както и две студии – “Защита на “Сердарят” и “Критика на Св. Минас” /поемата на Орфанидис/, която да посвети на охридските меценати. Може само да се съжалява, че за осъществяването на този интересен творчески замисъл, както обикновено се случва в неговия житейски и творчески път, Пърличев не намира нито финансова, нито морална подкрепа на жеста си, у Робеви. Така, доказвайки не само блестящата си поетическа дарба, но и талант на публицист и полемист, Григор Пърличев напуска Атина, научил за смъртта на братя Миладинови, изричайки крилатата фраза:”…нужда велика е да ида у дома си”. Завръща се в родния Охрид, за да зазвучат пламенните му проповеди от амвоните на охридските черкви и уроците по български език и история в охридските училища.


Охрид



Общи условия