Борис Йоцов

Борис Йоцов е роден във Враца през 1894 г. Завършва славянска филология в СУ "Кл.Охридски", а по-късно специализира в Прага и защитава докторат по философия в Бърно, Варшава и Виена.

Член коресподент на БАН и на славянския институт в Прага.

Член е на Съюза на българските писатели, на ПЕН клуба, на полско-българското дружество и др.

Изследва българското възраждане, новата и най-новата литература. Множеството му статии, студии и монографии са посветени на творчеството на Отец Паийси, Петър Берон, Добри Читулов, Васил Друмев, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и др.

Печати в "Съвременник", "Учителска мисъл", "Златорог" и др.

Осъден от Народния съд и убит на 1 февруари 1945 година.

Ако изтеклият век изнася идеята за народността, днешният решително поставя проблемата за малкия народ. Романтизмът се оказва крайно благодатен за него. Той го пробужда, хвърля в душата му няколко творчески идеи, дава му възможност да се осъзнае, да изяви вътрешното си битие, да се спаси от забрава, да се издигне пред очите на света, да застане в кръга на борбата за културен подем. И призован за нов живот, осъществил своя идеал да заживее със сладката самоизмама, че може спокойно вече да се отдаде на духовна дейност, следвайки указанията на своята звезда. И то след като е водил дълга борба в името на народностната идея, след като е изкупил с кръв и сълзи свободата си. Обаче същият този век почва да се показва доста неблагосклонен към него. Капитализмът все повече и повече се разраства, стига се до стопански империализъм, заражда се народностна, културна и нравствена експанзивност, чертаят се основните линии на световната политика. Настъпва силна подмолна борба между големите народи, които искат да развърнат в света свободно своята мощ. Романтичната измама, че може спокойно да се почива на лаврите от нанесената победа, бива устрелена. И още в края на столетието, в страх за утрешния ден, малкият народ бива изправен пред нови задачи - за защита, сигурност, и самосъхрана. И днес тия задачи са едни от най-тежките, които чакат разрешение. Днес, когато световната война разтрои света, като стигна до икономически, суров и нападен национализъм, когато са в движение нови интереси, които водят към кървава буря, какво трябва да се прави с малкия народ? Тая проблема става още по-парлива, като се знае, че миналото е малко утешително, а сегашното е още по-нерадостно за него. Наистина, някои биха казали - в света има големи народи, но повечето са малки. И мнозинството би могло да послужи за успокоение. Но като се види кой властва над него, чия диктатура търпи... И ето, ние, които вчера се губихме във вихъра на толкова чужди противоречиви сили, застанали на кръстопът между Европа и Азия, без да имаме ясна представа за трагизма в своето положение, все по-горестно се замисляме пред поставената проблема, особено след като долавяме, че бихме могли да станем най-малкият народ на Балкана.

Ако в мировата история се изявява постоянно развитие към възход, към все по-възвишени идеали, естествено е, че поставената проблема трябва да се обгърне в светлината на правото и справедливостта, на човечността. В отношенията между народите няма безкористност. Колко кръвопролития са били оправдани с принципа за закрила и спасение на малките народи. Стръвност и хищност се показват с маска на милост и състрадание. Какви насилия не са вършени, какви неправди, и все в името на някакъв бляскав принцип, на някакво право - правото на силния и големия. Малцина ли са гинали поради алчност за земя и богатство у големите. Колко народи биват изсмуквани, омаломощавани заради благоденствието и величието на други? Най-зле е поставен малкият народ - всякога неговият глас за правда и справедливост е оставал глас в пустиня. Защото моралът на слабия не се покрива с морала на силния. А висшата хуманност налага да зацари в отношенията между малки и големи правда и справедливост. Не е човечно мощният да изкориства властта си  и над слабия. И единият, и другият имат право на живот, на място под слънцето, на свободна проява. Никоя съвест, родена в културата на века не може да търпи да се спъва правилният развой на малкия народ. Още повече, че в правата и задълженията си към божествената правда са еднакво равни. Историята показва, че и големи народи са гинали. Значи не е оправдано да се отдава особено значение на историческото първенство. Още по-слаби са основанията за кръвно предимство. Всяка раса има завоевания в кръга на духовните ценности. Кой е критерият, който определя със сигурност превъзходството на една раса над друга? Дали тъкмо това, с което се изявява един народ, е собствено негово, или не е заето от друг извор? Трудно е да се обоснове идеологията за надвластие на избран народ. Малочислеността не бива да бъде проклятие...

Суровата природа не може да се вмества в отношенията между народите, които са излезли вън от нея и чийто смисъл в живота е да я сподавят у себе си. Затова големият народ трябва да изхожда в деянията си от християнския морал - протегни съчувствена десница към бедния, онеправдания, унижения! Зачитането на човека, дори на най-малкия, е преклонение пред Божията искра у него. И малкият народ е съсъд на духовно величие. Необходимо е да се пази народностната индивидуалност. Да обезличиш един народ, това значи да изтребиш цял род в царството на природата. Насилието, под каквато и да е форма, е оправдание на злото. Правото за живот е всеобщо - не е право само за избрания народ. Груб индивидуализъм се хили в народностното самомнение. Значи малкият народ може да бъде обезпечен в своето бъдеще от международното право, в основата на което лежи най-възвишена човечност. И когато това право определи категоричния императив за всяко деяние на големия народ. И когато всеки народ се счита задължен да брани с всичката си упоритост всяко негово нарушение.

Ала проблемата на малкия народ е политическа проблема. Знаем колко страшна е и политическата зависимост. А от нея най-много страдат малките народи. Наистина никой народ не може да живее, сега особено сам за себе си. Границите все повече почват да губят своето значение, дори и във времето на най-краен национализъм. Но тая зависимост не може да минава в послушна подчиненост. Светът е в плен на няколко големи народа. А тоя плен се налага от свещен егоизъм. За да управляваш, трябва да имаш власт. А властта е владение, тя е облага за този, който я има. Малкият народ чака от владетелите подаяния, трохи от благата на света. И според това - той се приспособява към тая или оная мощ. Съзнанието му за подчиненост е съпроводено с чувство за малоценност, за безпомощност. Интересите на големите народи са от най-разнообразно естество. Те могат да вплетат някого в своята мрежа и да го погубят. Неведнъж се казва, че в политиката морал няма. Формула, която оправдава всяко деяние. Щом то мине под знака на политическото изкуство, то е над всяко добро и зло. Един цинизъм, който е оправдан от историята. А тъкмо той е толкова опасен, защото дава предварително опрощение на всяка гадост. А и малкият народ има чувство за достойнство. Щади своето честолюбие - и все пак трябва да понася унижение. За да запази себе си, бива принуден да хлопа на тая или оная врата. Съюзи, съглашения, комбинации - това са форми на осигуровки и застраховки. И да има воля за свобода на действие, той е заставен да я спотайва. А кое дава право на големия народ да диктува посоката на действие в политическите отношения? Нищо друго, само неговата мощ. А мощ без морал води към зло. Но тъкмо тук може да се дойде до принципа "разделяй и владей". Участта, политическата съдба зависи тогава от слепия случай. В борбата между големите народи малкият народ може да бъде или смазан, или щедро възнаграден. И най-скръбното е, че по чуждо внушение малък народ застава срещу друг в най-ожесточена борба. Или става съучастник в коварно заплетени дела. Всички размисли се свеждат към въпроса, как да се постигне новата политическа еманципация.

...

Съдбата на малкия народ е свързана с икономическите отношения на света. Големият народ с индустриализация, с високо развита техника, с мощен капитал търси стопанско разширение. Неговото производство не може да се задоволи само с вътрешния, домашен пазар. Потребни му са и чужди пазари, малките народи, обикновено със слаба стопанска мощ, консумират изработени от него блага. Той търси пътища, сигурни и невредими, по които да се разлива производствената му енергия. Естествено, малкият народ не може да развърне тук голяма сила - икономическата му потенция е незначителна. Изключения има, но те са редки. Наистина, светът е цялостно организирано стопанство. Всяко разтройство в една област се отразява в друга. И все пак затвореното стопанство е възможно, но то не е мощно. А кой би могъл вече да устои на стопански натиск? В повечето случаи - не слабият. За него е необходимо да запази икономическата си независимост. А това може да постигне, когато успее да си създаде самозадоволяващо се стопанство със свой капитал. Засилен национален доход, справедлива разпредялба на благата между всички съсловия, разумна социална политика. Това може да бъде най-елементарната програма за малкият народ. Необходимо е умение да изнесе излишъка на производството на чужди пазари, като избягва конкуренция там, където тя не е по неговите сили. Но това са мисли за хляб. Празен джоб и празен стомах подравят политическата му сигурност. Песимизмът води към анархия. При по-голямо национално богатство по-лесно може да отстоява чужд натиск, да брани границите си, правата си, да печели внимание и уважение. Не е без значение за него и настроението, духът, волята му за живот. Богат народ - силна държава. А за малкия народ идеята за държава трябва да стои над всичко. Защото в своята държава той има най-много условия да се запази най-добре. Без нея, дори и да разполага с политически и културни права, той е застрашен в своята цялост от асимилация. Освен себе си, ще погълне цялата му може би енергия - и няма да бъде това, което би бил в своя държава.

...

Малкият народ е застрашен в своята култура. Явно е, че не може да не се види, че всички въпроси, свързани с неговата сигурност и независимост, се свеждат към народностно-културен кръг. Закон е всяка култура да търпи чужди влияния. И както няма чиста раса, така няма и чиста култура. Но все пак всеки народ търси самосъхранение в собствената си духовна атмосфера. Виждаме, големите народи създават и големи култури, които придобиват световен характер. Тяхната мощност в тази посока стига дотам, че обезличава в известни размери незакрепнали в духовния си живот малки народи или най-малкото подбива развоя на тяхната народностна култура. Силният, могъщият дух прави широки проломи, дълбоки пробиви, просторни завоевания. Земята би могла да се разпредели на зони според това, коя култура преобладава там. Естествено, малкият народ живее и се движи под знака на тая или оная култура. Твърдението, че културите стареят и загиват, ако и да се отхвърля от философи и историци, които проверяват строго фактите, преди да се домогнат до творческа синтеза, не може да послужи за утеха - утеха за вярващите в примитивната сила на незасегнат или слабо засегнат от цивилизацията народ. Националният индивидуализъм дава право на силните духом народи да се налагат и да проникват в чуждия мир. Той поражда безгранично високомерие, така присъщо на големите народи, с което се отнасят към света. Особено когато се касае за малък народ. Езикът на високата образованост се налага, а заедно с него се втурва и духът. Разбира се, това високомерие с нищо не е оправдано, както не е оправдано високомерието на богатия към бедния. Вярата, че големият народ има някаква особена мисия, се корени дълбоко в националната гордост. Тоя народ съдейства за нравственото издигане на оня, който се намира под негово влияние, но това не значи, че трябва да се отрекат всякакви индивидуални дарби у него. Мнението, че по-голямо право имат на живот само народите, създали голяма култура, не издържа по-основни възражения. Защото и те са излезли от първобитното състояние някога. И благоприятните условия на развитие ги довеждат до положението да бъдат творци властници в царството на висшите духовни постижения. Нищо не може да отрече процеса на развитие и у малките народи. След години и векове те ще се изравнят в много посоки с по-големите. Ще дойде може би време, когато разликата в културното им състояние ще бъде сведена до ограничени размери. Теорията, че те нямат сили да внесат своя дан в съкровищницата на общочовешката култура, се опровергава от историческите факти. И все пак големите ще имат предимство в духовния живот на света. Какво трябва да правят малките, за да запазят своята самобитност? Налага им се да бъдат в постоянно бдение над себе си. Да работят, да създават условия за напредък, да се домогват до самонасищащо се духовно стопанство - производство на нравствени ценности. Повече от необходимо е да си изработят програма за културна профилактика - да засилват позициите на народностната си култура. Те са малки по численост, трябва да станат духом силни. Систематично възпитание за отпор, за отгонване пагубни за духовната мощ влияния. Нарочна културна тактика и стратегия. Най-после за културната самозащита не е без значение и производството на повече човешко месо. Стремеж за социално устройство, благоденствие, особени грижи за запазване на семейството, за създаване на духовни водачи, силни характери. Изобщо - зряло обмислена, планомерна, ясна, дейна културна политика. Висока мисъл, че само богатството от духовни блага може да бъде здрава основа на дълбока народностна съвест. Излезе ли се от нея, следват ли се строгите нейни повели, ще се достигнат благодатни сетнини.

Малък народ като българския, ако не иска да бъде изправен един ден на тежки изпитания, трябва да се замисли над себе си и над своята съдба. Налага му се да вземе поука от други малки народи, като чешкия например, когото отдавна вълнува проблемата за малкия народ. Той трябва да се заеме да облагороди и издигне човека и българина. Не стига да мисли, че повърхностното родолюбие е единствената гаранция за утрешната участ. Необходим е дълбок, просветен културен патриотизъм, силен в идеологията си и деен в живота. Не бива да си въобразява, че има да решава мирови проблеми. Да надхвърля целта на желанията си, без да се съобразява с възможностите си, нито е разумно, нито е полезно. Но, разбира се, това не значи, че той не бива да живее с тях. Силата му ще се изяви може би най-добре тук - нирнал се в космополитичното, в тревогите и вълненията на света, за да запази ядрото на своята самобитност. Да се обича човекът - какво по-възвишено чувство за човека, но да се обича българинът трезво, умно, дълбоко - какво по-достойно съзнание за българина! Космополитизмът не може и не бива да бъде отрицание на национализма и обратното. Противоречията между тях могат да бъдат теоретични, но те лесно се изглаждат в живота при по-висок поглед и при по-широк кръгозор. Да бъдеш световник, не значи да отречеш своя народ. Особено тогава, когато тоя народ е поставен под полицейски надзор, под политическа карантина. А иска ли той да се възмогне до най-възвишена човечност неминуемо се трансформира в една практическа сила - демокрация. Но това не значи да се издигне тъмният инстинкт на масата или на тълпата в свещен канон. Романтическият култ към народа не трябва да се свежда към крайните последствия от него. Демокрация значи дисциплина и ред, система и организация, труд и воля. Тя не отрича силната личност, а я търси и издига. Ако я няма, тя я създава. Тя е енергия, движение, деен колектив. У нас е повече от наложително да се освободим от ориенталската инертност, от липсата на съзнание за отговорност, от страха за почин и дело. За нас като народ се изисква още да промислим дълбоко домашната си икономика и социална политика. Да не се забравя, че беден народ не твори богата култура. Социално законодателство, което ще вземе под своя закрила слабия и притеснен българин, е повече от патриотичен жест. Правата на гражданина и човека да се провеждат в живота. Икономическото робство погубва човека - той не създава добри българи в истинския смисъл на думата. Израждането на нацията трябва да бъде спряно още в неговия зародиш. Облагородяването на расата е повече от жизнена необходимост. Докато още в нашата страна не се е наложило настроението за притъпяване на инстинкта за продължение на рода, да се внушава, разпространява и натрапва идеята - като се създават благоприятни, сносни условия за едно средно съществуване, че в най-скоро време от двете страни на Балкана трябва да живеят поне петнадесет милиона българи. Стане ли това, никакъв пакт няма да спре напора им на юг, ако ще би оттам да са насочени хиляда чугунени гърла. За народ като нашия е необходимо да бъде изучен в своята психология, в своя характер. Да се запази неговата физиономия, е въпрос да бъде или не. Типологията би могла в случая да даде ценни напътствия. Духовно единство не само между отделни области, между отделни съсловия и класи, но и между отделните членове на народа - това трябва да бъде върховен идеал. А то се постига чрез културна работа, чрез възпитание, нагодено за домашните условия, чрез създаване на народност. Нашето отечество е от толкова години вече - за срам и позор и с народностно отворени, незащитени граници. Народът от години бива стесняван в пределите си, гасне в покрайнините на своята земя. И ако не се вземат мерки, можем да стигнем, за ирония на съдбата, в границите само на Юмрукчал. Компактна българска маса, гъсто населени места, развихрена културна мощ, повече експанзивност в собствения си дом - ето сигурните пътища, покрай толкова други, за защита и съхрана на един малък народ.